Решение № 38 от 07.02.2025, Районен съд - Пещера

РЕШЕНИЕ

№ 38 гр. Пещера, 07.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, IV ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ели Ас. Каменова при участието на секретаря Севделина М. Пенчева като разгледа докладваното от Ели Ас. Каменова Гражданско дело № 20245240101032 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Х. К. Ч., ЕГН: **********, с постоянен адрес: г***, чрез адв. П. П. от САК, против „Кеш Пойнт България“ ЕООД, ЕИК: 207079835, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1784, р-н Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, представлявано от Николай Пенчев Пенчев, с която е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД във вр с чл. 22 ЗПК във вр. с чл.

10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 12 вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, с който се иска да бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит № 1055270 от 15.04.2024 г., сключен между ищцата Х. К. Ч. и ответникът "Кеш Пойнт България" ЕООД.

В исковата молба се твърди, че между ищцата и ответникът е сключен Договор за потребителски кредит № 1055270 от 15.04.2024 г., по силата на който е усвоена главница в размер на 1000,00 лв. за срок от 9 месеца. Сочи се, че уговореният лихвен процент е в размер на 50 %, а ГПР е в размер на 62,75 %.

Сочи, че съгласно чл. 5, ал. 1 и 2 от договора, потребителят е задължен в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави едно от посочените в договора обезпечения, като в противен случай се дължи неустойка, посочена в чл. 11, ал. 1 от договора, в размер на 947.19 лв.

Поддържа, че заплащането на неустойката е разсрочено към погасителните вноски по кредита. Сочи, че в резултат на това за усвоена главница в размер от 1000 лв. и ползване на кредита за период от около 9 месеца, от ищцата се изисква да заплати сума в размер на 2223 лв., от която главница в размер на 1

1000 лв., неустойка в размер на 947.19 лв. и договорна лихва в размер на 275.81 лв.

Твърди, че ищцата има качеството потребител по смисъла на ЗПК, поради което счита, че сключеният между страните договор за заем е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като излага подробни аргументи в подкрепа на становището си.

Излага подробни съображения, че клаузите от процесния договор, с които е предвидено заплащане на неустойка от страна на потребителя при неосигуряване на някое от предвидените обезпечения, по своето естество уреждат скрито възнаграждение за кредитора, което той е прикрил, обозначавайки го като неустойка. Освен това поддържа, че кредиторът, в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, не е включил т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва по кредита и към годишния процент на разходите (ГПР), представляващо нарушение и на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), като по този начин е заобиколил нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Сочи, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, тъй като в договора липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти, точно са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването.

Поддържа, че предвидената неустойка е сигурен разход за потребителя и е известна на кредитора към датата на сключване на договора, който видно от погасителния план, е разсрочил заплащането на неустойката и я е включил в размера на погасителната вноска. Поради това ищцата счита, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил таксата за експресно разглеждане и неустойката в размера на ГПР, като в случай, че същите бяха включени, действителният ГПР би възлизал на повече от 3100 %. Твърди, че това съставлява нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора. Поддържа още, че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора.

Освен това излага съображения и че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал.2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС, като цитира съдебна практика в този смисъл.

На следващо място счита, че клаузите на процесния договор, които уреждат задължението за заплащане на неустойка, нарушават изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Сочи, че така уредените клаузи противоречат на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрират директно уговорки във вреда на потребителя, които не отговарят 2 на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като задължават последния, при неизпълнение на негови задължения, да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5 ЗЗП), както и да заплати необосновано висока такса, съизмерима със размера на самата главница по кредита. Освен това твърди, че посочените клаузи не са формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно чл.147, ал. 1 от ЗЗП, и не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.

Твърди още, че клаузата, с която е уговорена неустойка за непредставяне на обезпечение, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, за което излага подробни съображения.

Поддържа, че процесният договор за паричен заем е нищожен и поради това, че клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави“ и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето.

Твърди се, че договорът за паричен заем е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазване на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, тъй като в обективирания в договора погасителен план липсва предоставяне на предвидената в чл. 10, ал. 1, т. 12 ЗПК информация.

На следващо място твърди, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и чл. 33, ал. 1 от ЗПК по повод предвидените в Тарифата такси за допълнителните услуги, предоставяни от „Кеш Пойнт България" ЕООД и представляващи такси и разходи за събиране - разходи за СМС и разходи за посещения, както и неустойки (уговорени в чл. 6, ал. 2 от договора). Поддържа, че кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и незаконосъобразно и в противоречие с разпоредбата на чл.

33, ал. 1 от ЗЗП, която предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава Освен това сочи, че заплатените суми от потребителя към кредитора за СМС и посещения, представляват такси за действия, свързани с управление на кредита, за които нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява на кредитора да изисква плащане.

Сочи също, че в процесния случай хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД се явява неприложима по отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят годишния процент на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите са незаместими по право от повелителните правила на закона, като сделката не би била сключена при годишен процент от разходите, надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

По изложените съображения ищцата моли за уважаване на предявените искове. Ангажира писмени доказателства. Формулира доказателствени искания. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен 3 отговор от ответника „Кеш Пойнт България“ ЕООД, в който на първо място изразява становище, че с предявената искова молба е налице злоупотреба с права, поради което следва да намери приложение разпоредбата на чл. 213 от ГПК. В тази насока излага подробно съображения, като сочи, че по описа на Районен съд – Пещера са образувани две граждански дела – настоящото и гр.д. № 938/2024 г., по напълно идентични искови молби, с които се оспорва една и съща клауза за заплащане на неустойка, уговорена между страните в сключените между тях два договора. Поддържа се, че по този начин ищецът е упражнил правото си на иск, като е злоупотребил с формалното си право да инициира отделни производства по различните договори с една единствена цел, а именно да се генерират разноски по две отделни производства. Твърди се още, че процесуалното поведение на ищеца цели неправомерен резултат, а именно да се увреди другата страна, като в нейна тежест се възложи заплащането на разноски в прекомерен размер, поради което ответникът прави искане за съединяване на двете дела в едно общо производство. В подкрепа на искането си излага аргументи, че делата са абсолютно идентични и споделят един и същ спорен предмет, а именно: нищожна ли е уговорката за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение и нищожен ли е договорът в цялост поради това, че съдържа такава уговорка.

При условията на евентуалност, в случай, че делата не бъдат съединени, формулира искане при уважаване на предявения иск с полза на ищеца да не бъдат присъждани разноски за повече от едно производство, за която хипотеза цитира съдебна практика, включително и такава на СЕС. В тази насока е направено и искане да се извърши служебна справка за броя и вида на образуваните производства пред РС – Пещера между същите страни, както и да се приложат към делото останалите искови молби.

По основателността на предявения иск ответникът излага изключително подробни съображения:

На първо място намира за неоснователни твърденията, изложени в исковата молба, за нищожност на клаузата от договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Наред с това сочи, че на основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Поддържа, че настоящият случай е такъв, тъй като неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, а е уговорена, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.

Твърди, че клаузите на процесния договор са съобразени с изискванията на ЗПК.

Сочи, че клаузата, с която е определена и приложимата лихва по кредита, е индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език.

Поддържа, че не са налице твърдените от ищцата нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК по отношение на формирането на ГПР. В тази насока 4 сочи, че не е налице и нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като излага подробни съображения за това, че уговорената неустойка не представлява по своето естество разход, който е следвало да се включи при изчисление на ГПР по процесния договор.

На следващо място намира за необосновани твърденията на ищцата за недействителност на уговорената възнаградителна лихва, като излага доводи за законосъобразност на същата.

Намира, че от формулираните клаузи и от съдържанието на договора става ясно, че още към момента на сключването му, потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. В тази насока оборва твърдението, че в отношенията между страните е налице заблуждаваща търговска практика от страна на дружеството-ответник.

Сочи се, че видно от договора и от Стандартния европейски формуляр, още преди сключването и при подписването на договора ищецът е бил наясно, че ГПР не включва неустойката и че последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение на кредита.

На следващо място в отговора се излагат съображения, че оспорената клауза за неустойка е действителна. В тази насока се сочи, че процесният договор е сключен изцяло по воля на ищеца, който дори и да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Поддържа се, че предоставената на ищеца възможност за отказ от договора гарантира в най-пълна степен правата му, в случай че реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Сочи се, че освен правото си на отказ, ищецът е разполагал и с възможност да поиска от кредитора удължаване на тридневния срок и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед. От фактическата обстановка по казуса и процесуалното поведение на ищеца, ответникът извежда извод, че ищецът изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, а с изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя кредитор.