Определение № 2565 от 21.05.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2565 гр. София, 21.05.2025 г.

Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четиринадесети май две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 30 от 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор А. П., която, видно от обстоятелствената част, подаденото допълнение към нея и заявеното искане, е насочена срещу въззивно решение № 1018 от 14.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 877/2024 г. по описа на Апелативен съд – С., в частта, с която е потвърдено решение № 854 от 14.02.2024 г., постановено по гр. д. № 3359/2023 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. Г. Я., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 219, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, по което е била оправдана с присъда № 11/22.06.2021 г. по в.н.о.х.д. № 515/2020 г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, влязла в сила на 03.02.2022 г., както и сумата от 44 400 лева, представляваща претърпени имуществени вреди от незаконното обвинение като разноски за адвокатско възнаграждение, ведно със законната лихва върху главното вземане за обезщетения, считано от 03.02.2022 г. до окончателното 1 изплащане.

В касационната жалба и приложеното към нея допълнение са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че ищцата не е положила дължимата грижа да получи адвокатска защита в наказателното производство срещу разумно възнаграждение. Сочи се, че е релевирано в срок възражение за прекомерност на заплатения в наказателното производство адвокатски хонорар, което не е било взето предвид от въззивния съд. В допълнението към касационната жалба се твърди, че при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е нарушил принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД; че в обжалваното решение не са изложени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка, като присъденото обезщетение в размер на 20 000 лева е изключително завишено спрямо установените обстоятелства.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните правни въпроси: 1/„Може ли при предявен иск по чл. 2, ал.

1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплащане на адвокатски хонорар, да се намали поради прекомерност адвокатското възнаграждение в наказателния процес и при какви обстоятелства е възможно да стане това?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 332 от 04.01.2016 г. по гр. д. № 2807/2015 г. на III г.о., решение № 255 от 02.11.2015 г. по гр. д. № 1011/2015 г. на III г.о. и решение № 143 от 29.03.2021 г. по гр. д. № 3662/2019 г. на IV г.о.; 2/ „за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“ – твърди се противоречие с приетото в т. 2 от ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т.

11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 3/ „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?“ – твърди се наличието на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 92 от 03.05.2022 г. по гр. д. № 3119/2021 г., решение № 79 от 2

06.02.2024 г. по гр. д. № 4853/2022 г. и решение № 79 от 09.08.2023 г. по гр. д.

№ 3564/2022 г., всички на IV г.о.

Ответната страна по жалбата А. Г. Я., в писмен отговор, подаден чрез адв. И.

В., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за безспорно установено: че с постановление от 06.08.2018 г. ищцата била привлечена като обвиняем по досъдебно производство № 90/2018 г. на СО – СП за престъпление по чл. 219, ал. 4, във връзка с ал. 3, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, извършено през 2007 г. в качеството на заместник-министър на икономиката и енергетиката, като в последствие обвинението е прецизирано по чл. 219, ал. 4, във връзка с ал. 3 и ал. 2, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК и с две последващи постановления, съответно от 16.10.2018 г. и 11.12.2018 г., ищцата е привличана като обвиняем по конкретизираните обвинения; че през месец април 2019 г. делото е било внесено в съда с обвинителен акт, за което е образувано н. о. х. д. № 1635/2019 г. по описа на Специализирания наказателен съд, като в рамките на наказателното производство, е приет за разглеждане и граждански иск срещу ищцата от „Мини Б. дол“ ЕАД за сумата от 28 174 082, 08 лв.; че пред първоинстанционния съд са проведени общо 13 заседания, на които ищцата се е явила и с присъда от 31.07.2020 г. последната е призната за невиновна и оправдана по повдигнатото обвинение, а предявеният граждански иск – отхвърлен; че въз основа на внесен от ответника протест и жалба от гражданския ищец е образувано в. н. о. х. д. № 515/2020 г. на Апелативния специализиран наказателен съд, по което са проведени шест съдебни заседания; че с присъда от 22.06.2021 г. ищцата е оправдана по повдигнатите обвинения, а гражданският иск изцяло отхвърлен; че срещу така постановената присъда отново са внесени протест и жалба, като касационното производство спрямо ищцата е продължило само по отношение на предявения граждански иск, а оправдателната присъда окончателно влиза в сила на 03.02.2022 г. Като краен резултат е отхвърлен и 3 гражданският иск.

Въззивният състав е кредитирал свидетелските показания на Р. Я. – дъщеря на ищцата и на Д. К. – неин колега, въз основа на които е преценил, че последната е установила факта на причинените в пряка причинна връзка от незаконосъобразно повдигнатото обвинение обичайни за ситуацията неимуществени вреди.

При тези фактически данни въззивната инстанция е намерила от правна страна, че с ангажираните по делото писмени доказателства ищцата е доказала материалноправна легитимация на ответника и правопораждащите субективното право на ищцата факти, а именно: 1. субекта на извършеното деяние – надлежен правозащитен орган и 2. факта на деянието – обвинение в извършване на престъпление, за което ищцата е оправдана – приела е за установено по делото, че процесното наказателно производство е продължило от 06.08.2018 г., когато ищцата е била привлечен в качеството на обвиняем, до 03.02.2022 г., когато е влязла в сила оправдателната присъда; 3. причинноследствена връзка между вредите и неправомерните актове на държавния орган.

Съобразявайки разясненията в ППВС № 4/1968 г. и трайно установената съдебна практика, въззивният съд е посочил правно релевантните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Взел е предвид, че същото се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, като съдът е длъжен да посочи значението на обстоятелствата за определения от него размер на обезщетението. При тези съображения е приел за установени следните обстоятелства, от значение за справедливия размер на обезщетението: ищцата е била привлечена като обвиняем за извършено престъпление, наказуемо с лишаване от свобода от три до дванадесет години, т. е. тежко умишлено престъпление от общ характер по смисъла на чл. 93, т. 7 от ДР на НК, както и с лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност, респ. с лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност; спрямо ищцата не са взети мерки за неотклонение; същата е с чисто съдебно минало, като към момента, когато е образувано воденото срещу нея наказателно производство е била на 63 години; наказателното производство срещу нея е продължило около три години и шест месеца; ползвала се е с добро име в обществото, била изключителен професионалист, 4 икономист, който работи много добре, заемала е високи държавни (заместник министър на икономиката и енергетиката в периода от 05.12.2005 г. до 14.07.2009 г.) и обществени (ръководен пост в Българската социалистическа партия) постове; повдигнатото обвинение е свързано с нейната професионална реализация, като осъдителна присъда би довела до невъзможност ищцата да заема тези длъжности и постове; обвинението срещу ищцата е било публично разгласено в правните и други интернет сайтове и то по съобщения от Специализираната прокуратура, като в резултат на повдигнатото обвинение срещу нея е предявен и граждански иск за много голяма парична сума. Във връзка с последните обстоятелства и възраженията на ответника, въззивната инстанция е намерила, че както публичното разгласяване, така и предявяването на гражданския иск, са в пряка причинна връзка с повдигнатото незаконно обвинение. Изтъкнала е, че ако Прокуратурата не беше повдигнала такова обвинение, то нямаше да бъде разгласено, съответно няма как да бъде предявен граждански иск, доколкото именно Прокуратурата с повдигането на обвинение сочи и извършителя – делинквента, от действията на който са произтекли вреди за пострадалото лице, доколкото целта на наказателното производство е да се осигури разкриване на престъпленията и разобличаване на виновните.

От друга страна въззивният състав е формирал решаващи мотиви, че ищцата не доказва обем и интензитет на вреди, оправдаващ от гледна точка на справедливостта присъждане на обезщетение в претендирания размер от 30 000 лева. Изложил е съображения, че не е доказана пряката причинна връзка между воденото наказателно производство и твърдяното влошено здравословно състояние; че въпреки воденото срещу ищцата наказателно производство, същата е продължила през цялото време да бъде член на Комисията за защита на конкуренцията, като не е прекратила и политическата си кариера. При тези мотиви е обосновал извод, че дължимото справедливо обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди е в размер на 20 000 лева.

По иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, въззивният съд е съобразил практика на ВКС, съгласно която НПК урежда отговорността за разноски в наказателното производство, които съдът определя по реда на чл.

301, т. 12 от НПК, без обаче да предвижда възможност за лицето, което е признато за невинно или наказателното производство срещу него е 5 прекратено, да претендира направените в хода на наказателното преследване съдебни разноски. Констатирал е, че липсващата процесуална възможност да се упражни претенцията за разноски в наказателния процес обуславя извода, че разходваните средства в хода на наказателното преследване, приключило с оправдателна присъда или прекратено в хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, се явяват за лицето, подложено на неоправдана наказателна репресия, имуществена вреда, за която държавата дължи обезщетение на основание чл. 4 ЗОДОВ. Взел е предвид също така, че ответникът своевременно с отговора си е заявил възражение за прекомерност на претендираните от ищцата разноски за адвокатско възнаграждение, което възражение е поддържал и с въззивната си жалба. Позовал се е и на разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГК, ВКС, съгласно които при иск по чл.