Решение № 2644 от 28.05.2023, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 1912/2022
- Вид
- Решение № 2644
- Подписан
- 28.05.2023
- В сила
- 20.07.2023
- Състав
- Николай Димов, Теодора Иванова, Велина Пейчинова
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146, ал. 1 и ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146, ал. 1 и ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 147 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 164, ал. 1, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 175 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 110 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 20 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 240, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 69, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 77 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 290 · Наказателен кодекс
РЕШЕНИЕ
№ 2644 гр. София, 22.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Н. Димов
Членове:
Велина Пейчинова
Теодора Иванова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Теодора Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100501912 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от М. П. Н., чрез адв. Н. П., срещу решение № 3581 от 05.11.2021 г. по гр.д. № 25637/2021 г. на СРС, ГО, 157 състав, с което ответникът М. П. Н. е осъден да заплати на ищеца Й. Т. Т., на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сумата 23000 лв., представляваща главница по договор за заем за потребление, сключен между страните през месец юни 2016 г., ведно със законната лихва от 07.05.2021 г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното й изплащане, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – сумата 1920 лв. разноски по делото.
Поддържа се неправилност на първоинстанционното решение, поради постановяването му в нарушение на чл. 164, ал. 1, т. 3, чл. 175 и чл. 147 ГПК и при необоснованост на извода на съда за възникнало между страните правоотношение по договор за заем за потребление. Твърди се, че съдържащото се в преписките на СРП и СДВР признание на ответника за сключен договор за заем за сумата 23000 лв. не е подкрепено с достатъчно други доказателства, за да се приемат за доказани обстоятелствата, че между страните е имало сключен сочения от ищеца договор за заем. Твърди, че не следва да се ценят показанията на свидетеля на ищеца, тъй като разпитът му е бил недопустим, съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, и искането за допускането му е било преклудирано. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на иска, както и присъждане на разноски по делото.
1
В подадения от ищеца Й. Т. Т., чрез адв. С. Г., отговор на въззивната жалба се поддържа неоснователност на жалбата и се иска потвърждаване на първоинстанционното решение като обосновано и постановено в съответствие с материалния, процесуалния закон и практиката на ВКС. Претендира се присъждане на разноски за въззивното производство и се прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивника.
Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.
Делото има за предмет предявен от Й. Т. Т. против М. П. Н. иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Твърди се, че през месец юни 2016 г. ищецът предал на ответника, на заем, сумата 23000 лв., която ответникът се е задължил да върне. Получаването на сумата на основание договор за заем е признато от ответника пред органи на МВР. С нотариална покана, връчена на ответника на 14.04.2021 г., последният е бил поканен да върне заетата сума от 23000 лв., но в предоставения срок не е изпълнил това си задължение. Иска присъждане на посочената сума, ведно със законната лихва от 07.05.2021 г. до окончателното й изплащане.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който е направил следните оспорвания и възражения: оспорва твърденията да е получавал от ищеца сумата 23000 лв., да се е задължавал да я връща, да е сключван между страните договор за заем, да е потвърждавал сключването на такъв договор пред органите на МВР и прокуратурата, да е бил канен за връщането й. Не въвежда някакво конкретно правно основание за получаване на сумата, различно от посоченото от ищеца – договор за заем.
Евентуално, в случай, че съдът приеме за доказано сключването на договор за заем, прави възражение за погасяване на вземането на ищеца по давност, тъй като според представените по делото доказателства заемът е даден 2015 г. , а не 2016 г.
Фактическият състав на чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, пораждащ правото на заемодателя да иска от заемателя изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума, включва следните елементи: 1) наличие на постигнато съгласие между страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне; 2) предаване на заетата парична сума, с оглед реалния характер на договора за заем за потребление; 3) неизпълнение от заемателя на задължението му за връщане на заетите пари по уговорения начин и в уговорения срок; 4) установен размер на дължимата сума.
В случая е доказано, че през месец юни 2016 г., между Й. Т. Т., като заемодател, и М.
П. Н., като заемател, е сключен действителен договор за паричен заем за сумата 23000 лв.
2
Съображенията за това са следните:
Договорът за заем е неформален, реален договор и писмената форма е необходима за доказването му, когато е над определена стойност (предвид ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК), но не е условие за действителността му. Устен договор за заем над посочената в цитираната разпоредба стойност може да се установява с всякакви писмени доказателства.
Сключването на процесния договор за заем е доказано с писмени документи – сведение от 14.11.2016 г. и обяснение от 26.06.2017 г., написани саморъчно и подписани от М.и П. Н., съдържащи се в преписка № 513000-19280/2017 г. по опис а на СДВР.
Посочените писмени документи съдържат негови изявления, че на 09.06.2016 г., в заведение в гр. София, е получил на заем от ищеца сумата 23000 лв., която му трябвала във връзка с осъществявана търговска дейност по покупко-продажба на плодове и зеленчуци, и която сума се задължил да върне на ищеца. Тези писмени изявления удостоверяват не само факта на получаване от ответника на сумата 23000 лв., предоставена му от ищеца, но и основанието за това – договор за заем.
Съгласно практиката на ВКС, обективирано в издадена от заемателя разписка или квитанция към приходен ордер изявление, че при подписването им лицето, което ги е издало, е получило посочените в тях суми като заем, може да се приеме като достатъчно доказателство, че ищецът е провел пълно главно доказване на факта на реалното им предаване по договор за заем. Ако ответникът е релевирал в срока по чл. 131 ГПК правоизключващо възражение, че получаването на сумите е на друго основание, различно от удостовереното в квитанциите към ПКО, и е представил доказателства, удостовереното в квитанциите към приходните касови ордери обстоятелство за получаване на сумите като заем следва да бъде обсъдено заедно с всички събрани по делото доказателства. В този смисъл е решение № 142 от 07.10.2016 г. по т. д. № 1601/2015 г. на ВКС, II т. о. и др.
Тази практика е приложима и в случая. Посочените по-горе писмени изявления на ответника, в коментираните им части, по своя характер представляват разписка по смисъла на чл. 77 ЗЗД, макар и написана и подписана след сключването на договора за заем за потребление с реалното предаване на заетата парична сума. Освен, че удостоверяват получаването на посочената в тях сума, те доказват и сключването на договора, по който е извършено плащането, тъй като съдържат изявления за обвързаност от неговите съществени елементи – основанието за получаването на сумата (на заем) и задължението за връщането й. И в настоящия случай ответникът не е релевирал в срока по чл. 131 ГПК правоизключващо възражение, че получаването на сумата е на друго основание, различно от удостовереното в писмените изявления, нито е ангажирал доказателства в този смисъл.
Дори да се приеме, че посочените писмени изявления на ответника не представляват разписка с посочените характеристики, доказваща пълно и главно получаването на процесната сума на основание договор за заем, то сключването на договора следва да се приеме за доказано от съдържащите се в тези изявления извънсъдебни признания, които се подкрепят и от останалите събрани по делото доказателства. Писмените изявления съдържат признание, тъй като с тях ответникът заявява, че са се осъществили неизгодни за него факти.
3
Това признание, макар и извънсъдебно, има същата доказателствена сила като направеното пред съда и съдът е длъжен да го обсъди наред с останалите доказателства. Същото се подкрепя от показанията на свидетеля В. К. и от нотариална покана вх. № 4588/24.02.2021 г. по описа на ЧСИ Р.М.. Според показанията на свидетеля К., дадени след предупреждаването му за наказателната отговорност по чл. 290 НК за лъжесвидетелстване, през лятото на 2016 г., в заведение, Й. и М. се разбрали Й. да даде на М. 23000 лв., необходими му във връзка с бизнеса му с търговия със зеленчуци, а М. да му ги върне. С нотариалната покана, връчена на ответника на 14.04.2021 г., ищецът е поискал връщане на заетата сума в едноседмичен срок.
Неоснователен е доводът на въззивника, че първоинстанционният съд е обсъждал и кредитирал показанията на свидетеля К. в нарушение на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Според практиката на ВКС, ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност над 5000 лв., не е приложимо в случаите, когато е налице писмен документ, изхождащ от длъжника - разписка, който удостоверява получаването на определена сума, основанието за получаването й и поето задължение за връщането й (т.е. елементите от фактическия състав на договора), а страната, чрез показанията на свидетеля, се домогва да докаже смисъла на постигнатите договорености, действителната обща воля на страните, обстоятелствата при които е сключен договорът, поведението на страните преди и след сключването му и точния смисъл на договорните клаузи, съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД (решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 253 от 17.10.2014 г. по гр. д. № 2902/2014 г., III г. о., решение № 240 от 26.10.2016 г. по гр. д. № 922/2016 г. на ВКС, IV г. о. и др.) В случая гласните доказателства са коментирани като подкрепящи писменото извънсъдебно признание на ответника за сключен между страните договор за заем, съдържащо се в сведение от 14.11.2016 г. и обяснение от 26.07.2017 г., а не за установяване елементите от фактическия състав на договора.
Неоснователен е доводът на въззивника, че първоинстанционният съд е допуснал разпит на свидетел на ищеца в нарушение на чл. 147 ГПК, след като искането за това е било преклудирано с подаване на исковата молба. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 3, изр. 2 ГПК преклузията за доказателствени искания не може да настъпи преди съдът да изпълни задълженията си по чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК в първото по делото заседание. В случая искането за ангажиране на гласни доказателства е направено в първото открито съдебно заседание, след извършения доклад по чл. 146 ГПК.
Налице е виновно пълно неизпълнение от ответника на произтичащото от договора за заем задължение - по делото не са наведени твърдения, нито е доказано връщане на дължимата по договора за заем сума от 23000 лв.
Неоснователно е възражението на ответника, направено в отговора на исковата молба за погасяване по давност на вземането на ищеца. Съгласно чл. 110 ЗЗД същото се погасява с изтичане на петгодишна давност. Съгласно чл. 114, ал. 1, вр. чл. 69, ал. 1 ЗЗД давностният срок е започнал да тече през месец юни 2016 г. и не е изтекъл към датата на подаване на 4 исковата молба - 07.05.2021 г.
Горното налага извод за основателност на предявения от Й. Т. Т. против М. П. Н. иск по чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата 23000 лв.
Поради съвпадение между изводите на настоящата инстанция за основателността на предявения иск с тези на районния съд, първоинстанционното решение ще следва да бъде потвърдено изцяло.
При този изход на делото и съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, въззивникът М. П. Н. ще следва да бъде осъден да заплати на Й. Т. Т. сумата 2470 лв., представляваща платено в брой адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
С оглед на горното, съдът
Разпечатката съдържа 39 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/15779a72-95b1-48eb-8675-7743c4b23ff6