Решение № 74 от 07.02.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 74 гр. София, 07.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Албена Бонева Касационно гражданско дело № 20238002104911 по описа за 2023 година и при секретаря Александра Карамфилова.

Производството е по реда на чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Д. И. М., чрез адвокат И. Г., срещу въззивно решение № 4048/20.07.2023 г., постановено от Софийския градски съд по въззивно гр.д. № 8698/2022 г.

Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправните въпроси: как съдът достига до фактически изводи, за да установи осъществяването или не на релевантни за спора факти и обстоятелства; задължен ли е съдът да квалифицира точно процесуалните действия, извършени от страните.

Касае се за тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, както и на чл. 146, ал. 1, т. 2 и чл. 7 ГПК, по които е налице трайно формирана практика на ВКС, която е непротиворечива и напълно се споделя от настоящия състав. Няма доводи, нито съставът на ВКС по това дело намира, че наложилото се разбиране по тълкуване на цитираните разпоредби се нуждае от промяна или осъвременяване. На поставените процесуалноправни въпроси следва да се отговори по следния начин:

Съдът гради фактически изводи, като обсъжда поотделно и в съвкупност всички допустими и релевантни към дадения факт доказателствени средства, по вътрешно убеждение. Ако не го стори, нарушавайки чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, той засяга принципа за установяване на истината, разписан като основен в чл. 10 ГПК. При преценката на свидетелските показания 1 съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда, както и да съобрази при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той. Не е необходимо всеки факт да бъде установен пряко, възможно е прекият факт да не е оставил следа (доказателство) или да не може да бъде намерен носител на тази следа (доказателствено средство), годен да бъде представен пред съд. Вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други – не са се осъществили в обективната действителност; вътрешното убеждение не се формира произволно, а при спазване на логическите, опитните и научните правила.

Съдът е длъжен да даде защита-санкция, като съобразява принципите за диспозитивност и равноправие. Той съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна – чл. 7, ал. 1 ГПК, като отстранява противоречия и неясноти в твърденията на страните по реда на чл. 129 , ал. 2 и чл. 145, ал. 1 и 2 ГПК. Страната е тази, която сочи фактите и заявява претенции, а съдът дава правната квалификация на защитаваните от страните права и възражения, както и на предприетите от тях процесуални действия, и не е обвързан от квалификацията на участниците в съдебното производство.

В указания смисъл са разясненията в решение № 554 от 8.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2010 г., IV г. о., ГК, решение № 164 от 4.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., ГК; решение № 60 от 14.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2324/2018 г., IV г. о., ГК, решение № 224 от 2.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 177/2010 г., II г. о., ГК, решение № 283/14.11.2014 г.

, постановено по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 246/28.12.2018 г., по гр.д.

№ 4719/2017 г. на IV г.о. на ВКС.

По касационните оплаквания:

Касаторът Д. И. М. в касационната жалба и в открито съдебно заседание, чрез адв. Г., излага съображения за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост в изводите на въззивния съд, довели до противоречие с материалния закон. Иска отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на друг, с който искът му бъде уважен. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски, сторени по делото във всички инстанции.

Насрещната страна “К.“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор Ц. Б. Р., чрез адвокат Д. В., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че касационната жалба е неоснователна. В открито съдебно заседание поддържа доводи за законосъобразност на въззивното решение, подробно изложени в писмени бележки, докладвани в също в откритото заседание.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивният Софийски градски съд, като отменил решението на първостепенния Софийски районен съд, отхвърлил иска на Д. И. М. против “К.“ ЕАД за сумата от 11 987,61 лв., представляваща обезщетение за положен извънреден труд за периода 04.01.2017 г. – 30.06.2017 г., на осн. чл. 128, т. 2, вр. чл. 150 КТ, ведно със законна лихва от 10.05.2019 г. до окончателното издължаване. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че между ищеца и „К.“ ООД, чийто правоприемник е ответника, е било налице трудово 2 правоотношение в периода 04.01.2017 г. – 30.06.2017 г., прекратено със заповед на работодателя от 30.07.2017 г. Работникът е изпълнявал длъжността “технически ръководител строителство“ на обект на търговското дружество в [населено място], Г.. Съдът намерил, че свидетелските показания, електронна кореспонденция и заключенията на съдебните експертизи не могат да доведат да несъмнен извод за полаган извънреден труд от ищеца през исковия период от време, поради което отхвърлил иска.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

По въпросите, допуснати до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените по реда на чл. 290 ГПК отговори от касационната инстанция, като е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, което е съществено, защото се е отразило върху крайния резултат по спора и правилното приложение на материалния закон.

Основателни са и оплакванията в касационната жалба за необоснованост в изводите.

Съставът на СГС не е квалифицирал точно процесуалните действия на страните и, като резултат, е достигнал до грешни фактически изводи. Така, в отговора на исковата молба работодателят не е оспорил полагането на извънреден труд по твърденията в исковата молба и нейното уточнение, а е възразил, че не дължи заплащане, защото не е изразил съгласие за полагане на такъв труд, а пък за полагане на извънреден труд се изисквало заповед, която да бъде доведена до знанието на работника и извънредният труд се отчитал в специална книга.

Изявлението съставлява правен довод, а не фактическо твърдение, че ищецът не е полагал труд в интерес на работодателя през посочените в исковата молба дни и отрязъци от време.

Ответникът е поискал допускане до разпит на свидетел за обстоятелствата как се е полагал извънреден труд, а не, че такъв не е полаган, и по време на производството пред първата инстанция, във всички открити съдебни заседания, въпреки изрично дадената възможност, не е ангажирал такива.

В нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК втората инстанция не е преценила всички релевантни обстоятелства: напр. уговореният начин на кореспонденция между страните, необходимостта от получаване на данни от ищеца за това какво е изработил всеки от работниците на обекта, за да е възможно работодателят да определи съответстващото се възнаграждение; липсата на друга кореспонденция с подобни данни, различна от предоставената от М.; на какъв електронен адрес и от кого са се получавали изпращаните от ищеца съобщения. Съдът, също така, не е отчел и законовата уредба на електронни изявления. Съгласно Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, автор на електронното изявление е физическото лице, което в изявлението се сочи като негов извършител. Адресат на електронното изявление може да бъде лице, което по силата на закон е длъжно да получава електронни изявления или за което въз основа на недвусмислени обстоятелства може да се смята, че се е съгласило да получи изявлението в електронна форма. Посредник при електронното изявление е лице, което по възлагане от титуляря, автора или адресата изпраща, получава, записва или съхранява електронно изявление или извършва други услуги, свързани с него. Потвърждаване на получаването на електронно изявление не е необходимо, за да се смята, че е получено от адресата, освен ако страните са уговорили 3 друго. Електронното изявление е изпратено с постъпването му в информационна система, която не е под контрола на автора и е получено с постъпването му в посочената от адресата информационна система. Смята се, че адресатът на електронното изявление е узнал съдържанието му в разумен срок след неговото получаване. Законът (чл.13 ал.3 ЗЕДЕУУ) допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен документ. Неправилни, поради изложеното, се явяват съображенията на въззивния съд, че няма да цени изготвените от ищеца справки, понеже не били подписани от страните (има изрична уговорка да се изпращат по имейл, т.е. обикновеният електронен подпис на М. има стойността на саморъчен); и били „оспорени“ от работодателя, че не били достигнали до негово знание (последното не се установява, доколкото приложение намират разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗЕДЕУУ). Изводът, че не е установено мястото на изготвяне на справките, поради което е прието, че не те не могат изобщо да бъдат ценени, е също изведен в нарушение на материалния закон – при електронните изявления се има предвид мястото на изпращането им и мястото на получаване, като това е уредено в чл. 12 от ЗЕДЕУУ. Електронното изявление се смята изпратено в мястото на дейност на неговия титуляр и се смята получено в мястото на дейност на неговия адресат.

В противоречие с чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК онези доказателства, които са обсъдени от съда, не са ценени в съвкупност. Втората инстанция, също така, е намерила, че пълно главно доказване може да се осъществи на практика само с преки доказателства и не е извършила необходимата оценка на странични обстоятелства, които, преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт; не е взел предвид и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт.

Пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. (в този смисъл решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., ГК и решение № 554 от 8.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2010 г., IV г. о., ГК, постановени по реда на чл. 290 ГПК.). Така например, показанията на свидетеля Н. е част от веригата на косвени доказателства, които установяват релевантни, странични обстоятелства, а те в съвкупност – организацията на работа при работодателя, отчитането на извънредния труд и полагането на такъв, като трайно установена практика, което пък е от значение за установяване на факта за положен от ищеца извънреден труд през исковия период.

Неправилно, поради това, въззивният съд е отказал да ги цени, защото са за друг период, не за релевантния.

Част от изводите във въззивното решение не са изведени въз основа на формално-валидни умозаключения, в съответствие с логиката и типичните връзки между явленията, при съобразяване правилата на опита и знанието, т.е. – необосновани са.

В заключение въззивното решение се явява неправилно и следва да бъде касирано, а спорът разрешен по същество.

Между страните не се спори, че в исковия период М. е заемал длъжността „технически 4 ръководител строителство“, като е работил фактически на строителен обект на „К.“ в Д., Г..

Уговореното трудово възнаграждение в размер на 600 лв. месечно е изменяно всеки месец – от януари до месец юни 2017 г., като с всяко, сключвано в началото на месеца споразумение, е определяно възнаграждение, дължимо за съответния месец, за който се отнася съглашението. Продължителността на работното време за М. е осем часа дневно. Той е прекратил едностранно трудовоправната връзка в хипотезата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ – поради забавяне в изплащането на следващите му се трудови възнаграждения.

Разпечатката съдържа 36 от 67 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/15708f48-d890-4ef8-8f9d-5291d901b71e