Определение № 3485 от 12.02.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3485 гр. София, 12.02.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-В, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ваня Н. Иванова

Членове:

Василена Дранчовска

Ц. М. Минчев като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно частно гражданско дело № 20261100500757 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3, във вр. с чл. 274 – чл. 279 ГПК.

Образувано е по частна жалба на адв. А.А.А. срещу определение № 47676 от 17.11.2025 г., постановено по гр.д. № 17722/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 35 състав, с което е допълнено определение № 28782/04.07.2025 г. по гр.д. № 17722/2025 г. по описа на СРС, 35 състав, в частта за разноските, като ответниците „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД са осъдени да заплатят на адв. А.А.А. сумата от 150 лв., представляваща възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на ищеца в първоинстанционното производство.

Жалбоподателят намира, че определеният от СРС размер на дължимото му се възнаграждение е силно занижен предвид броя на предявените искови претенции (31 иска), общия материален интерес от 17695,44 лв. и средната фактическа сложност на делото, както и с оглед на обема на положения от адвоката фактически и правен труд по подготовка и подаване на исковата молба по делото. Ето защо моли обжалваното определение да бъде отменено, като молбата му за допълване на прекратителното определение в частта за разноските да бъде уважена изцяло с присъждане на допълнителен хонорар до размер от 1992,58 лв.

Ответниците по частната жалба „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД подават отговор на частната жалба, с който изразяват становище за нейната неоснователност.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:

1

Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК), поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.

Производството по делото пред СРС е образувано по подадена от Ц. М. В., чрез упълномощения адв. А.А.А., срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД искова молба, с която са предявени 34 броя искове за нищожност на 17 договора за паричен заем (потребителски кредити) и на 17 броя договори за предоставяне на поръчителство. В срока за отговор на исковата молба ищецът е подал заявление с вх. № 231422/02.07.2025 г., подписано лично от него, с което е изявил воля за отказ от исковете и е оттеглил пълномощията от процесуалния си представител. С определение № 28782 от 04.07.2025 г. СРС е прекратил производството по делото, а в срока за обжалването му адв. А. е подал молба по чл. 248 ГПК за допълване на прекратителното определение в частта за разноските с искане да му бъде присъдено възнаграждение за осъществената от него безплатна правна помощ по чл. 38 ЗА в размер на 1992,58 лв. (съобразно приложения списък по чл. 80 ГПК).

За да постанови обжалваното определение, СРС е приел, че процесуалният представител на ищеца има право на възнаграждение съобразно положения от него труд, тъй като отказът от иска се дължи на новонастъпили след подаване на исковата молба обстоятелства и ответниците са дали повод за завеждане на делото. Предвид обстоятелството, че извършените от адвоката действия се изразяват единствено в подаване на искова молба, първоинстанционният съд е уважил частично молбата по чл. 248 ГПК, като е определил справедлив размер на възнаграждението от 150 лв.

По общото правило на чл. 78 ГПК присъждането на разноски на страните се основава на вината на противната страна, която с поведението си е предизвикала предявяване на иска или защитни действия срещу неоснователно предявен срещу нея иск. Следователно, логиката на закона е, че разноски винаги се дължат от страната, която неоснователно е предизвикала делото, без значение от неговия изход, като задължението за заплащането им е задължение за заплащане на понесените от съответната страна вреди, когато неправомерно е засегната нейната правна сфера. В този смисъл – Определение № 149/22.03.2012 г. по ч.гр.д.

№ 3/2012 г. на ВКС, I г.о.

Настоящият съдебен състав намира, че разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е приложима не само в случаите на приключване на делото с акт по съществото на спора, но по аналогия същата следва да намери приложение и в хипотезата на прекратяване на производството поради десезиране на съда. Ако делото бъде прекратено поради оттегляне на иска, се предполага, че ищецът виновно и неоснователно е заставил ответника да направи разноски по делото – в този случай последният има право на разноски (чл. 78, ал. 4 ГПК). Ако обаче искът бъде оттеглен и делото бъде прекратено по причини извън вината на ищеца, следва да се приеме, че последният има право на разноски. И това е така, тъй като в духа на закона е да се присъждат разноски в полза на ищеца, когато производството е прекратено или искът е отхвърлен, защото след предявяването му ответникът доброволно е изпълнил задължението 2 си.

В настоящия случай производството по делото е прекратено поради отказ от исковете от ищеца, като от приложеното към молбата по чл. 248 ГПК извънсъдебно споразумение между страните е видно, че ответниците са опростили и върнали вече платени от ищеца възнаграждения по договорите за гаранция, респ. възнаградителни лихви по договорите за паричен заем, т.е. същите мълчаливо са признали, че тези парични задължения са били платени без основание, което следва от твърдяната в исковата молба нищожност на процесните сделки. Ето защо, разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е приложима по аналогия в настоящия случай, като макар и производството по делото да е прекратено на основание чл.

233 ГПК, ответниците нямат право на разноски, а следва да възстановят направените от насрещната страна деловодни разходи, след като са дали повод за завеждане на делото, а и в срока по чл. 131 ГПК са оспорили исковите претенции (макар от извънсъдебното им поведение да е видно, че всъщност ги признават).

Настоящият въззивен състав споделя доводите на първоинстанционния съд, че макар пълномощията на адв. А. да са оттеглени и делото да е прекратено, последният има право на възнаграждение съобразно положения от него безплатен труд по чл. 38 ЗА, след като насрещната страна носи отговорността за разноски в процеса. Размерът на възнаграждението по чл. 38 ЗА се определя от съда съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и обема на осъществената процесуална защита, без оглед на установените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери, с които съдът не е обвързан (в този смисъл – Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и Определение № 343/15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о.), като настоящият въззивен състав намира, че определеното от първоинстанционния съд възнаграждение от 150 лв. не отговаря на посочените критерии и се явява занижено. Действително, в случая осъществените от адв. А. процесуални действия се изразяват единствено в изготвяне и подаване на искова молба и приложенията към нея, но за целта процесуалният представител несъмнено е проучил казуса в пълнота и е подготвил всички необходими документи за осигуряване редовността на исковата молба по чл. 127 ГПК. Видно е, че същите са в голям обем предвид броя на оспорените сделки – 17 договора за паричен заем и 17 договора за предоставяне на поръчителство, като макар и защитата по тях да е идентична, не може да не бъде съобразено обстоятелството, че в рамките на едно исково производство са предявени 34 искови претенции с оглед икономия на обема процесуални действия и еднакво разрешаване на спора по всички възникнали между страните облигационни правоотношения. Общият размер на цената на всички предявени искове е сравнително висок (над 17000 лв.), като броят на предявените претенции несъмнено обуславя завишена правна и фактическа сложност на делото в сравнение с обичайната по други идентични казуси.

С оглед на изложеното настоящият въззивен съд намира, че справедливото възнаграждение по чл. 38 ЗА за процесуалния представител на ищеца съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и обема на положения от него труд се равнява на сумата от 300 евро, като в този смисъл е налице основание за допълване на прекратителното 3 определение в частта за разноските. Ето защо обжалваното определение по чл. 248 ГПК се явява неправилно и следва да бъде отменено, като ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на процесуалния представител на ищеца възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 300 евро, а в останалата част частната жалба се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение (за разликата до пълния претендиран размер на възнаграждението от жалбоподателя – 1992,58 лв.).

На основание чл. 280, ал. 3, вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК определението не подлежи на касационно обжалване (доколкото цената на всеки от предявените искове е под 5000 лв.).

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Определение № 47676 от 17.11.2025 г., постановено по гр.д. № 17722/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 35 състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ДОПЪЛВА Определение № 28782/04.07.2025 г. по гр.д. № 17722/2025 г. по описа на СРС, 35 състав, в частта за разноските, като ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК 131576434, и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 202513690, да заплатят на адв.

А.А.А. от АК - Пазарджик, служебен № ********, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от 300 евро, възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на ищеца в първоинстанционното производство.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 396400/03.12.2025 г. на адв. А.А.А. срещу определение № 47676 от 17.11.2025 г., постановено по гр.д. № 17722/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 35 състав, в останалата част.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4