Решение № 1036 от 27.03.2024, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1036 гр. Варна, 27.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Василева при участието на секретаря Елица Т. Трифонова като разгледа докладваното от Камелия Василева Гражданско дело № 20233110113453 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правно основание чл.26,ал.1, пр.1 ЗЗД вр.чл.22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК от Н. М. Н. срещу „ПКБ“ ЕООД за прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит ПКС №** от 15.03.2023г..

В условията на евентуалност при отхвърляне на главния иск са предявени :

Иск с правно основание чл.26,ал.1, пр.1 ЗЗД вр.чл.10,ал.2 ЗПК и чл.19, ал.5 ЗПК за прогласяване недействителността на клаузата на чл.6 от Договор за потребителски кредит ПКС №** от 15.03.2023г. в частта относно таксите за услуги „Фаст“ и „Флекси“ и

Иск с правно основание чл.26,ал.1, пр.2 ЗЗД за прогласяване недействителността на клаузата на чл.6 от Договор за потребителски кредит ПКС №** от 15.03.2023г. в частта относно размера на възнаградителната лихва.

В исковата молба се твърди, че ищецът е кредитополучател по процесния договор за кредит, който бил сключен при следните параметри : сума на кредита 4000 лева; срок на кредита 36 месеца; размер на вноската по кредита 194.14 лева, в която не се включвала лихвата и таксите по кредита;

1

ГПР 49.05 %; ГЛП 41%; лихвен процент на ден 0.11 %; дължима сума по кредита 6 988.91 лева, в която не се включвала таксите за „Фаст“ и „Флекси“; възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ 1600 лева; възнаграждение за закупена услуга „Флекси“ 2800 лева. Общото задължение по кредита след закупените услуги било 11 388.91 лева и общ размер на вноската 316.36 лева.

Твърди се, че ищецът е заплатил сумата от 4000 лева, с което е погасил изцяло задължението си за главница по договора. платежните бележки били с наредител Генка Н.а, която била майката на ищеца.

Твърди се, че процесния договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради следните причини:

Таксите „Фаст" и „Флекси" не били включени в ГПР, поради което имало неправилно посочване на ГПР. Сочи се, че изискваните от ищеца такси „ Фаст" и „ Флекси" представлявали пряк разход по кредита и следвало да бъде включен при формирането на годишния процент на разходите (чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ), което очевидно не било извършено, тъй като таксите се явявали 110 % от главницата, с което ГПР би нараснал до над 150 %, а оттук следвало, че по този начин императивно заложения в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит се надвишавал /който към момента на сключването на договора бил 60,85 %/. Било налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период. Всичко това поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явявало и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. В договора следвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Излага се, че въпреки че в договора изрично е посочено, че изборът и закупуването на пакета допълнителни услуги не е задължително условие за получаване на кредита, на практика уговарянето му било наложено и обусловено от господстващата позиция на кредитора спрямо икономически по-слабата страна в правоотношението. Твърди се, че таксите „Фаст" и „Флекси" се явяват скрито възнаграждение за кредитодателя, поради което 2 следвало да се включат в ГПР. В случая това не било направено, поради което бил налице неправилно посочен ГПР, което съдебната практика приравнява на липсващ ГПР. Предвид изложеното се твърди нищожност на целия договор за кредит на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11 т.10 от ЗПК.

На следващо място се сочи, че не е упоменато кои разходи са включени точно в ГПР и кой разход какъв процент от ГПР формира. Излага се, че съдебната практика приема, че когато договор за кредит не съдържа компонентите от които се състои ГПР, това поставя потребителя в неравностойно положение и го възпрепятства да разбере икономическите последици на поетото от него задължение. Сочи се, че според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. в тази посочената величина следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяла потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно била недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

3

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора., както вече отбелязано по-горе. В процесния договор било нарушено и това изискване на закона, доколкото никъде не било посочено кои разходи формират ГПР и представлявало нарушение на чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.

10 от ЗПК.

По отношение на предявените в евентуалност искове се излага следното :

Сочи се, че съгласно чл.10а, ал.1 от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Излага се, че съгласно чл.10а, ал.2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Твърди се, че включените в пакета услуги действия на практика обслужвали усвояването и управлението на кредита, поради което не можело да се приеме, че се касае за допълнителни услуги по см. на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Предвидените такива в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК нямали пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва, докато посочените в споразумението допълнителни услуги, по своята същност касаят изпълнението на задълженията на потребителя по договора и на кредитодателя относно приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския кредит, респ. евентуалната възможност за неговото отсрочване и разсрочване, което по своята същност са действия по усвояването и управлението на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал.

2 от ЗПК забранявала събиране на такси и комисионни от кредитора. С оглед на това се налага извод, че целта на посочената договорна клауза е да послужи като допълнително възнаграждение на кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това възнаграждение 4 също следвало да се включи в годишния процент на разходите, тъй като за потребителя това били разходи по см. на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Изключването му от ГПР и уреждането му в договора като допълнителен пакет услуги представлявало заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото начисляването и събирането му не представлявало плащане на услуга, а прикрит разход по кредита, с който се стигало до надхвърляне на ограниченията на закона за максималния размер на ГПР, т.е. клаузата е недействителна и на основание чл.19, ал.4 във вр. с ал.5 от ЗПК.

Твърди се, че размерът на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. Към датата на уговаряне размера на лихвата, нямало императивни разпоредби, които определят максималния размер на възнаградителната лихва, но това не означава, че свободата на договаряне не е ограничена и то при положение, че се касаело за потребителски договор, при който потребителят е по-слабата икономически страна, поради което се ползвал със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. Сочи се,че в правната доктрина и съдебната практика се приема, че накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби.

Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Сочи се, че е налице трайно установена практика на ВКС и други съдилища, според която съглашение за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва. След справка в електронната страница на БНБ се установявало, че към датата на сключване на договора -15.03.2023 г., основният лихвен процент бил 2. 17 %, от което следвало, че размерът на законната лихва е 12. 17 %, т. е. уговореният в договора за кредит годишен лихвен процент надвишавал четири пъти законната лихва. Сочи, че в настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 41 % годишно надхвърля повече от 3 пъти законната, което е в нарушение на добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на законната лихва.

Поради тази причина клузата на чл. 6 от процесния договор за кредит в частта му относно размера на възнаградителната лихва накърнявала равноправието между страните, противоречала на добрите нрави и била в 5 разрез с принципа на добросъвестността при договаряне, с оглед което се явявала нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

Излага се, че според чл. 143, т. 19 от ЗЗП е неравноправна клауза, която ограничава необосновано средствата за доказване, с които потребителят разполага, или му налага тежестта на доказване, която съгласно приложимото право би трябвало да бъде за сметка на другата страна по договора. Типовите клаузи от ОУ и договора не можели да докажат, че приемането на клаузите „ Фаст" и „ Флекси" (чл. 6 от Договора, чл. 15 от ОУ, Допълнителна преддоговорна информация, представляваща приложение към стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити ( в този документ отново се уреждат таксите „ Фаст" и „ Флекси", Декларации ) не е бил задължително условие.