Определение № 506 от 03.07.2024, Окръжен съд - Сливен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 506 гр. Сливен, 03.07.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН в закрито заседание на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мартин Цв. Сандулов

Членове:

Мария Ян. Блецова Калцова

Стефка Т. М.а Маринова като разгледа докладваното от Стефка Т. М.а Маринова Въззивно частно гражданско дело № 20242200500326 по описа за 2024 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 274 и сл. от ГПК, във вр. с чл.248 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от В. К. Н. чрез адв. М. М. от АК Пловдив против Определение №1854 от 17.05.2024г. на Сливенски районен съд, постановено по гр.д.№380/2024г. по описа на същия съд, с което е оставена без уважение молбата на адв. М. М. за изменение на постановеното по делото решение в частта относно разноските.

Жалбоподателят заявява, че обжалваното определение е неправилно. Посочва, че по делото са предявени два иска, като по всеки от тях защитата била различна. По делото била назначена и ССчЕ, по която на вещото лице било заплатено възнаграждение в размер на 250лв. – по-голям от присъденото адвокатско възнаграждение. По делото били извършени максимални фактически и правни действия, заслужаващи определяне на възнаграждение в размер на минималния по всеки иск. Посочва, че практиката на ВКС е константна по въпроса как се определя минимума на възнаграждението при обективно съединени искове – върху цената на всеки от исковете поотделно, а не като сбор. Цитира редица актове на ВКС и на окръжни съдилища в страната в тази насока. Моли съда да отмени обжалваното определение и да постанови ново, с което да се присъди на адв. М. възнаграждение в размер на 960лв. с ДДС и 15лв. такса за обжалването.

Препис от частната жалба е връчен редовно на другата страна – „Стик - Кредит“ АД, гр. Шумен, която в законоустановения срок не е подала отговор.

От фактическа страна се установява следното:

1

Производството по гр.д.№380/2024г. по описа на СлРС е било образувано въз основа на исковата молба, подадена от В. К. Н. чрез пълномощник адв. М. М. против „Стик - Кредит“ АД, гр. Шумен, с която са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за прогласяване за нищожен на договор за кредит от 07.01.2023г., с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК; евентуален иск за прогласяване за нищожна на неустойка по договор за кредит от 07.01.2023г., с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, вр. чл.33 ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП; иск за заплащане на сумата 50лв. - недължимо платена по недействителен договор за кредит от 07.01.2023г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба, с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и евентуален иск за заплащане на сумата от 40лв. - недължимо платена неустойка по договор за кредит от 07.01.2023г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба, с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

Ищецът е представляван от процесуален представител по пълномощие – адв. М.

М. от АК – Пловдив, осъществяващ безплатна правна помощ по чл.38, ал.1 т.2 от ЗАдв.

Преди първото по делото съдебно заседание адв. М. е представил писмено становище, списък на разноските по чл.80 от ГПК, договор за правна защита и съдействие с посочено безплатно представителство по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв и удостоверение за регистрацията си по ЗДДС.

По делото не е назначавана ССчЕ, противно твърдението в частната жалба.

С Решение №333/23.04.2024г. по гр.д.№380/2024г. на СлРС са уважени изцяло предявените от В. К. Н. против „Стик - Кредит“ АД, гр. Шумен главни искове, като е прогласена нищожността на Договор за кредит от 07.01.2023г. и е осъдено ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 50лв., платена без основание по Договор за кредит от 07.01.2023г., ведно със законната лихва, считано от 26.01.2024г. до окончателното плащане.

С Решението са присъдени разноски на ищеца в размер на 100лв. за платена д.т. и адвокатско възнаграждение на адв. М. на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв в размер на 300лв. с ДДС. В мотивите съдът е приел, че адвокатското възнаграждение се определя върху интереса, който е сбор на цената на всички искове и с оглед ниската фактическа и правна сложност на делото, приключило в едно съдебно заседание определя възнаграждение в размер на 300лв. с ДДС. Позовал се на решение на СЕС.

Решението е връчено на ищеца чрез адв. М. М. на 29.04.2024г.

На 29.04.2024г. адв. М. е подал молба по чл.248 от ГПК с искане за изменение на решението в частта относно разноските, като му се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 960лв. с ДДС.

В законоустановения срок не е постъпило становище по молбата от насрещната страна.

2

С обжалваното Определение №1854 от 17.05.2024г. по гр.д.№380/2024г., СлРС е оставил молбата без уважение, като е посочил, че в решението е изложил подробни съображения за това защо и до какъв размер следва да уважи искането на ищеца за присъждане на разноски, като допълва че резултатът би могъл да се постигне и с една осъдителна претенция, позовавайки се на нищожност на целия договор.

Определението е връчено на В. К. Н. чрез адв. М. на 03.06.2024г. Частната жалба против него е подадена на 04.06.2024г.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Съдът намира частната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването и в законово определения срок.

Разгледана по същество, същата е неоснователна, с оглед крайния резултат.

В случая са предявени два главни иска /установителен по чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК и осъдителен по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД/, които са уважени изцяло, поради което не се е стигнало до разглеждане на предявените евентуални искове.

Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки от тях поотделно, независимо от начина на тяхното съединяване. Използваният израз в разпоредбата на чл.7, ал.2 от Наредбата „интерес“ не изключва прилагането на разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредбата.

Напротив, тя визира цената на всеки отделен иск и не изключва прилагането на отделните хипотези към цената /интереса/ на всеки един от исковете поотделно.

Следва да се определи за всеки отделен иск минимално възнаграждение по Наредбата, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноски. В тази насока е практиката на съдилищата и тази на ВКС.

Освен това самите искове не се намират в отношение на главен и акцесорен помежду си, т.е. на главница и мораторна лихва към нея. По всеки един от тях се извършва отделно доказване, доказване на различни правнорелевантни обстоятелства.

От уважаването на единия не следва автоматично уважаването на втория. Следва да се отбележи, че право на ищеца е да прецени колко и какви искове да предяви, по какъв процесуален ред и начин ще защити интереса си. Адвокатът осъществяващ процесуално представителство на ищеца е подходил компетентно и отговорно при защита на интересите му, поради което следва да му се присъди и съответното възнаграждение.

3

В тази насока съдът не споделя съображенията на първоинстанционния съд.

Съдът намира, че заложените в НМРАВ минимални адвокатски възнаграждения следва да се приемат като ориентир, който съсловната организация е приела, че съответства на положения от адвокатите труд. Все пак трудът положен от адвокатите по реда на чл.38, ал.1 от ЗА следва да получи адекватно възнаграждение и ангажиментът им с предоставяне на безплатна правна помощ на нуждаещи се лица, които нямат финансова възможност да заплатят адвокатско възнаграждение не следва да се превръща в повод те да бъдат незаслужено санкционирани, като трудът им не бъде заплатен.

По отношение на първата главна искова претенция – за прогласяване нищожността на договора за кредит на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, претендираният размер от 480лв. с ДДС действително е минималният размер, съгласно разпоредбите на чл.7, ал.2, т.1, вр. с чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Този размер обаче, съпоставен с характера и цената на иска /520лв./, съдът намира за несправедлив и несъответстващ на целта на приложимия нормативен акт. Претендираният размер следва да бъде намален под минималните размери, определени в съответните текстове на Наредба №1/2004г., като се съобрази с вида на иска, характера и сложността на спора и обема на процесуалните усилия, положени от пълномощника по него.

В случая съдът намира за приложима т.2 на Решение от 25.01.2024г. на втори състав по дело № C‑438/22 на СЕС, което има пряко действие в РБ, с което е прието, че „член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.“. Така, след като в случая е налице нарушение на забраната на чл. 101 пар. 1 на ДФЕС, както е посочено в т. 3 на цитираното по-горе Решение на СЕС, „националният съд е длъжен да откаже да приложи тази /Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ национална правна уредба“.

В тази насока въззивният състав споделя съображенията на районния съд.

Поради това съдът определя размера на адвокатското възнаграждение, дължимо 4 от ответното дружество за осъщественото от адв. М. безплатно процесуално представителство на ищеца В. К. Н. в първата инстанция по първия главен иск, в размер на 230 лв. без ДДС. Този размер не накърнява престижа на адвокатската професия, нито поставя под опасност качеството на оказаната помощ и не ограничава независимостта на адвоката, осъществил правната помощ.

По отношение на втория главен иск – по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, съдът също приема, че минималният размер, съгласно разпоредбите на чл.7, ал.2, т.1, вр. с чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съпоставен с характера и цената на иска /50лв./, се явява несправедлив и несъответстващ на целта на приложимия нормативен акт. Претендираният размер следва да бъде намален под минималните размери, определени в съответните текстове на Наредба №1/2004г., като се съобрази с вида на иска, характера и сложността на спора и обема на процесуалните усилия, положени от пълномощника по него и се приложат т.2 и т.2 от Решение от 25.01.2024г. на втори състав по дело № C‑438/22 на СЕС.

Поради това съдът определя размера на адвокатското възнаграждение, дължимо от ответното дружество за осъщественото от адв. М. безплатно процесуално представителство на ищеца в първата инстанция по втория главен иск, в размер на 20 лв. без ДДС.

Тъй като по делото е установено, че пълномощникът на ищцата – адв. М., оказал й безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, е лице, регистрирано по ЗДДС - по делото /л.54 от първоинстанционното дело/ е приложено удостоверение, издадено от НАП, относно регистрирането на адв. М. В. М. по ЗДДС от 11.04.2023г., то определеното възнаграждение следва да включва ДДС, съгласно пар. 2а от НМРАВ.

С оглед изложеното, на адв. М. М. следва да бъде присъдено възнаграждение за оказаната на ищеца безплатна адвокатска помощ в общ размер от 300лв. с ДДС /250 лв. без ДДС/, платимо от ответника.