Решение № 2402 от 22.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2402 гр. София, 19.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20221100513199 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

С решение №8617 от 27.07.2022 г., постановено по гр. дело № 33710 от 2021 г. по описа на Софийския районен съд, 40 състав, е признато за установено по предявени по реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК обективно кумулативно съединени положителни установителни искове от „БНП П.П.Ф.

С.А. Париж“ чрез „БНП П.П.Ф. Клон България“ – КЧТ по отношение на А.

Х., че на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 86 ЗЗД дължи сумата от 1 114,20 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № CREX-14269063 от 05.12.2016 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл. 410 ГПК – 30.10.2020 г. до окончателното погасяване на вземането, сумата от 126,21 лв., представляваща възнаградителна лихва върху главницата за периода от 20.11.2017 г. до 20.11.2018 г. и сумата от 160,20 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за периода от 30.10.2017 г. до 16.10.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. 410 ГПК по ч. гр. дело №52896 от 2020 г. по описа на СРС, 40 състав, като искът за главница е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 1 301,39 лв.; искът за възнаградителна лихва за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 342,70 лв. и искът за мораторна лихва за забава за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 445,33 лв. за периода от 20.04.2017 г. до 10. 10.2017 г.

Срещу решението в уважителната част е постъпила въззивна жалба от 1 ответника А. Х. с оплаквания за неправилност и необоснованост. В жалбата се излагат доводи за липса на валидно облигационно правоотношение между ищцовото дружество и ответника. При условията на евентуалност се твърди нищожност на процесния договор за потребителски кредит поради противоречие с добрите нрави и нарушение на императивни разпоредби на ЗПК, тъй като в договора липсвало каквото и да е условие за прилагане на лихвен процент от 26,76%, липсвало размер на възнаградителната лихва, информация за съотношението й с главницата, както и че размерът на ГПР е бил посочен само като процент от 30,31%, без да са посочени компонентите и каква е стойността им. Поддържа се, че процесният договор не отговаря и на изискванията на чл.11,ал.1,т.12 ЗПК, съгласно който погасителният план следва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска. Заявява се, че договорът не отговаря и на условията по чл. 10 ЗПК, тъй като текстът на самия договор и условията към него са с шрифт по-малък от 12. По изложените съображения се поддържа, че договорът е недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК, поради което потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита. Излагат се доводи, че неправилно първоинстанционният съд е приложил петгодишната давност, а не тригодишната, тъй като се касаело за периодични плащания, като срокът следвало да се брои от датата на всяка вноска. Прави се оплакване и относно ненадлежно обявена предсрочна изискуемост, която не била взета предвид от първоинстанционния съд при постановяване на обжалвания акт. Предвид изложените съображения се иска отмяна на решението в обжалваните части и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени в цялост.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна и се моли въззивния съд да я остави без уважение. Заявява се, че договорът отговаря на изискванията на ЗПК, като са спазени изискванията за размера на възнаградителната лихва (т.10), за погасителен план и шрифт размер 12. По отношение на оплакването за липса на приложени ОУ се заявява, че наличието на такива не е задължително. Излага се становище, че при липса на надлежно обявена предсрочна изискуемост, на кредитора се дължат вноските с настъпил падеж и последиците от тяхното неизпълнение в срок. Предвид изложеното се иска отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна и потвърждаване на решението в обжалваните части.

Депозирана е и частна жалба срещу определението на първоинстанционния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставено без уважение искането на ответника за изменение на решението в частта за разноските. В същата се поддържа, че разноски за юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство не се дължат, а за исковото размерът следва да бъде намален като прекомерен. Излагат се съображения, че не следва да бъдат възложени в тежест на ответника разноските за назначена съдебна експертиза. Иска се отмяна на обжалваното определение и ревизиране на първоинстанционното решение и в частта за разноските.

В срок е постъпил отговор на частната жалба, с който същата се 2 оспорва като неоснователна и се моли да бъде оставена без уважение. Заявява се, че когато юридическо лице се представлява от юрисконсулт, същото има право на разноски, без необходимост от доказване на конкретния размер.

Оспорва се и твърдението на частния жалбоподател, че не следва да понася разноските за назначената съдебна експертиза, тъй като същата е била назначена с цел изясняване на фактите и обстоятелствата по делото. По изложените съображения се моли частната жалба да бъде оставена без уважение и постановеното определение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове, предявени по реда на чл. 422 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответника А. Х., че на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.9, вр. чл. 11, вр. чл. 33 ЗПК и чл. 86 ЗЗД дължи на "БНП П.П.Ф. С.А." Париж Франция чрез "БНП П.П.Ф. С.А." клон България" КЧТ сумата от 1 301,39 лв. - главница по договор за кредит от 05.12.2016 г. възнаградителна лихва в размер на 342,70 лв. за периода от 20.03.2017 г. до 20.11.2018 г. и иск за мораторна лихва за забава в размер на 445,33 лв. за периода от 20.04.2017 г. до 16.10.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. 410 ГПК по ч. гр. дело №52896 от 2020 г. по описа на СРС, 40 състав.

Предвид обстоятелството, че на ответника е предоставен кредит за закупуване на стоки, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, същият имат качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Същевременно ищецът е търговец по смисъла на § 13, т. 2 ДР на ЗЗП. С оглед на това към спорното правоотношение намират приложение както нормите на действащото българско законодателство, кодифицирано в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и специалния Закон за потребителските кредити /ЗПК/ с действащи редакции към датата на 3 сключване на потребителския кредит - 05.12.2016 г., така и правото на Европейския съюз - Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Съгласно §1,т.11 от ПЗР към ЗПК, "Свързан договор за кредит" е договорът за потребителски кредит, при който: а) кредитът се използва изключително за финансиране на договор за доставка на стоки или за предоставяне на услуги, б) от търговска гледна точка двата договора представляват едно цяло, което означава, че продавачът на стоката или доставчикът на услугата финансира предоставянето на кредита или в случай че кредитът се финансира от трета страна, кредиторът използва услугите на продавача на стоката или на доставчика на услугата за сключването или за подготовката на договора за кредит, или че договорът за кредит посочва конкретни стоки или услуги, доставката на които ще се финансира чрез потребителския кредит.

Независимо, че процесният договор е наименуван като такъв за револвиращ кредит и издаване на кредитна карта, съдържанието му разкрива характер на договор за потребителски кредит, с който е финансирана продажба на стоки по смисъла на чл. 27 ЗПК, който на общо основание се регулира от разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/. По силата на договора ищцовото дружество в качеството си на кредитор се е задължило да отпусне на ответника паричен кредит за закупуване на стока на стойност 1 249 лв. – смартфон „Самсунг“ – 1 бр., а потребителят от своя страна се е задължил да върне сумата от 1 878,96 лв. при спазване на условията на договора на двадесет и две равни месечни вноски.

С депозирания по делото писмен отговор на исковата молба своевременно е релевирано възражение за недействителност на сключения с ищеца договор за потребителски кредит, а съгласно тълкуването, дадено с ТР №1/2022 г., постановено по т. дело № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, когато нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Що се отнася до правата на потребителите за съда е налице и императивна процесуалноправна норма, задължаваща го да извърши служебна преценка за неравноправност на клаузите в потребителските договори - чл. 7, ал. 3 ГПК.

Съгласно чл. 9 ЗПК, това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на 4 тяхното предоставяне. Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал. 1 ЗПК – на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. В настоящия случай съдът намира, че процесният договор отговаря на тези изисквания.

Неоснователно е оплакването на въззивника, че по делото не е установено наличието на облигационно правоотношение между страните. Въз основа на събраните писмени доказателства въззивният съд намира за установено по делото по несъмнен начин, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 27, вр. чл. 9 от ЗПК.

Видно от заключението по ССчЕ сумата по договора в размер на 1 249 лв. е усвоена от кредитоискателя чрез плащане, извършено от „БНП П.П.Ф.“ ЕАД в полза на „Технополис България“ ЕАД на 09.12.2016 г., откъдето е закупена стоката, чиято покупка е финансирана с процесния кредит.

Основателно е обаче възражението на въззивника, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по всички възражения на ответника за недействителност на процесния договор за потребителски кредит, за които същият е длъжен да следи и служебно.