Решение № 3023 от 07.08.2026, Софийски районен съд
- Съд
- Софийски районен съд
- Дело
- Административно наказателно дело 2565/2026
- Вид
- Решение № 3023
- Подписан
- 07.08.2026
- В сила
- 16.09.2026
- Състав
- АЛБЕНА ТАКОВА МОМЧИЛОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 36 · Закон за адвокатурата
- чл. 102, ал. 1, т. 1 · Закон за движението по пътищата
- чл. 162, ал. 1 · Закон за движението по пътищата
- чл. 177, ал. 1, т. 3, б. "а" · Закон за движението по пътищата
- чл.53 · Закон за движението по пътищата
РЕШЕНИЕ
№ 3023 гр. София, 07.08.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 105-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: АЛБЕНА Т. МОМЧИЛОВА при участието на секретаря Д. В. КОСТАДИНОВ като разгледа докладваното от АЛБЕНА Т. МОМЧИЛОВА Административно наказателно дело № 20261110202565 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по жалба на П. Х. П., ЕГН:**********, с адрес за призоваване – ********** с процесуален представител адв.П. Х. С., срещу Наказателно постановление № 25-4332-017059/14.07.2025 г., издадено от началник сектор към ОПП-СДВР, за нарушение по чл. 102, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, като на основание чл. 177, ал. 1, т. 3, б. „а“ от ЗДвП, на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 100 лева.
В жалбата се релевират доводи за незаконосъобразност на наказателното постановление. Твърди се за допуснато нарушение на чл.57, ал.1, т.5 ЗАНН, изразяващо се в липса на конкретизация на доказателствения източник в обстоятелствената част на НП, както и неясно и непълно описание на нарушението. Навеждат се доводи за непосочване на доказателствата, нарушение на чл. 42 и чл. 57 ЗАНН, липса на доказателства за вина, както и липсата на безспорно установен момент на влизане в страната на лицето, на което е предоставено управлението на МПС. Твърдят се и съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Иска се отмяна на наказателното постановление. Моли се за присъждане на сторените разноски по делото.
Въззиваемата страна – Началник сектор, ОПП-СДВР, в писмени бележки от процесуален представител оспорва жалбата като неоснователна и моли наказателното постановление да бъде потвърдено. Претендира се юрисконсултско възнаграждение и се прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско такова.
Съдът като разгледа жалбата и след като се запозна с доказателствата по делото, намира за установено следното:
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
На 21.03.2025 г. около 15:16 часа в гр. София, ж.к. „Младост 2“, до бл.
221, свидетелят С. Й. – мл. полицейски инспектор при ОПП-СДВР, заедно със свой колега, извършил полицейска проверка на лек автомобил марка „,,***''“ с 1 рег. № ,,***''. В хода на проверката било установено, че автомобилът се управлява от И. П. П., който представил свидетелство за управление на МПС, издадено от Обединено кралство Великобритания. При извършената проверка полицейските служители установили, че автомобилът не е собственост на водача, а на жалбоподателя П. Х. П.. Според констатациите на контролните органи жалбоподателят в качеството си на собственик на МПС, е предоставил управлението на автомобила на лице, което не притежава валидно свидетелство за управление за територията на Република България, тъй като управлявало МПС, повече от три месеца след последното си влизане в страната.
Свидетелят С. Ц. Й. - служител при 07 РУ-СДВР приел, че е налице нарушение по чл. 102, ал.1, т. 1 от ЗДВП и съставил акт за установяване на административно нарушение срещу жалбоподателя, като при съставянето на акта е било отразено, жалбоподателя има възражения, които ще представи в съда.
Въз основа на съставения АУАН, било издадено Наказателно постановление № 25-4332-017059/14.07.2025 г. от началник сектор към ОППСДВР, с което на П. Х. П., му е съставен акт за нарушение по чл. 102, ал. 1, т. 1 ЗДвП и на основание чл.53 и чл.177, ал. 1, т. 3, б. „а“ от ЗДвП, му е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 100 лева.
По делото е докладвана и приета в съдебно заседание проведено на 19.05.2026г., справка от ГД „Гранична полиция“, относно регистрираните преминавания през ГКПП за жалбоподателя и И. П. П.. От същата се установява, че за периода са налице множество влизания и излизания от Република България, като последното регистрирано влизане преди извършената проверка е на 25.01.2025 г. през ГКПП Аерогара София за жалбоподателя, а за И. П. е регистрирано последно влизане в страна преди проверката на 06.02.2024г. през ГКПП Аерогара Варна. В справката е отразено също, че данните за регистрираните преминавания се съхраняват в системата за срок от три години и че при извършване на граничните проверки са възможни изключения в регистрацията на лицата и използваните от тях превозни средства, както и че данните в АИС ГК за преминавания през ГКПП на страната не следва да бъдат взети за достоверен източник на информация за всички влизания/излизания от РБ на лица и превозни средства и същевременно за безспорно и категорично установяване на тяхното местонахождение.
По делото са приобщени и писмени доказателства – служебна бележка, издадена от Р. С. Х., изпълнителен директор на „,,***''“ АД, в уверение на това, че на 17.02.2025г. със служебен автомобил Мицубиши ,,***'' с рег. № ,,***'' е напуснал пределите на РБългария през сухопътна граница с Р Румъния, през Дунав мост, посока Русе- Гюргево, заедно с И. П. П., лицето установено да управлява автомобила на жалбоподателя на 31.03.2025г, както и квитанция за платена пътна такса в РБ.
От приложената към АНП Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 и Заповед № 8121к-125547 от 12.09.2024г. година на Министъра на вътрешните работи и Заповед № 513з-589 от 25.01.2023г. на Директора на СДВР, приети като доказателство по делото, се установява материалната компетентност на Д.Д. - Началник сектор при СДВР, ОПП- СДВР да издава наказателни постановления за нарушения по ЗДвП, както и тази на св. Й. като контролен 2 орган, констатирал процесното нарушение.
Съдът кредитира показанията на разпитания по делото свидетел С. Й. като последователни, логични и кореспондиращи с писмените доказателства по делото относно обстоятелството, че на посочената дата е била извършена полицейска проверка при която водачът е представил чуждестранно свидетелство за управление на МПС, а процесният автомобил е бил собственост на жалбоподателя. От показанията на свидетеля се установява още, че във връзка с проверката е бил съставен АУАН, на жалбоподателя и при съставянето му не са били направени възражения. Дават се подробни обяснения във връзка със служебните правата и задълженията на актосъставителя - С. Й., както и установяването на чуждо свидетелство за правоуправление на МПС, по отношение на водача.
Настоящият съдебен състав намира обаче, че показанията на свидетеля не установяват по безспорен начин един от най-съществените елементи от фактическия състав на нарушението, а именно – че към датата на проверката лицето на което е било предоставено управлението на автомобила, е пребивавало на територията на Република България повече от три месеца след последното му влизане в страната. Свидетелят не сочи конкретни данни относно датата на последното влизане по отношение на водача в Република България, нито източника на информация въз основа на който е приел, че визираният в закона срок е изтекъл, а именно повече от три месеца, който срок е визиран в чл. 162. (2) от ЗДвП и който в актуалната си реакция към днешна дата гласи: Чужденци, дългосрочно пребиваващи в Република България, могат да управляват моторни превозни средства на територията на страната със свидетелство, което не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, до една година от датата на издаване на документ за пребиваване /редакция, актуална към днешна дата с изм. бр. ДВ 64 от 2025, в сила от 07.09.2025г./.
ОТ ПРАВНА СТРАНА:
Жалбата е подадена в предвидения в чл. 59, ал. 2 ЗАНН срок, от надлежно легитимирано лице и срещу акт подлежащ на съдебен контрол, поради което същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
3
В настоящият случай АУАН и издаденото, въз основа на него НП са съставени от длъжностни лица в пределите на тяхната компетентност и в предвидените в разпоредбата на чл. 34 от ЗАНН преклузивни срокове, но въпреки това същите не могат да доведат до законосъобразното възникване, респективно ангажиране на отговорността на жалбоподателя, поради допуснати съществени процесуални нарушения, довели до накърняване правото му на защита. Свеждат се до следното:
Административно-наказателното производство е формален процес, поради въведените изисквания за форма, съдържание и процедура за издаваните актове и наказателни постановления, като само редовно съставените таква имат доказателствена стойност и могат да са основание за налагане на административно наказание. Поради това не случайно, в тежест на актосъставителят и на наказващият орган е да посочат административното нарушение, с неговото словесно изражение и нарушените законни разпоредби, съгласно чл. 42, т. 4 и 5 и чл. 57, ал. 1, т. 5 и 6 от ЗАНН.
Съгласно разпоредбата на чл. 102, ал. 1, т. 1 ЗДвП - собственикът, упълномощеният ползвател или длъжностното лице, което предоставя моторно превозно средство, не може да го предоставя на лице, което не притежава съответното свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното МПС.
За да бъде ангажирана административно-наказателната отговорност на жалбоподателя, административно-наказващият орган следва да установи по несъмнен и категоричен начин всички елементи от фактическия състав на нарушението, включително обстоятелството, че към датата на проверката лицето на което е било предоставено управлението на автомобила е управлявало процесното МПС, след изтичане на законоустановения срок на свидетелството за управление на МПС. Настоящият съдебен състав намира, че това не е сторено.
На първо място, в процесното наказателно постановление липсва ясно, точно и пълно описание на нарушението съобразно изискванията на чл. 57, ал.
1, т. 5 ЗАНН. В обстоятелствената част на НП, не е посочено кога конкретно лицето е влязло в Република България, от коя дата административнонаказващият орган приема, че започва да тече тримесечният срок, както и въз основа на какви доказателства е установено това обстоятелство.
Съгласно чл. 162, ал. 1 от Закона за движение по пътищата в редакцията относима към датата на нарушението, българските граждани могат да управляват автомобил в България с чуждестранна книжка, издадена извън ЕС, ЕИП или Швейцария, до три месеца след влизането си в страната. В случая от изисканата служебно и приета в съдебно заседание справка от ГД „Гранична 4 полиция“ се установява, че последното влизане на водача И. П. в РБългария преди проверката на 31.03.2025г. е било на 23.01.2024 г. В същото време самата справка не може да бъде ползвана за достоверен източник на информация за всички влизания/излизания от РБ на лица и превозни средства и същевременно за безспорно и категорично установяване на тяхното местонахождение, доколкото гранично-контролните органи категорично разясняват това обстоятелство.
Нещо повече от приобщените писмени докацателства– служебна бележка, издадена от Р. С. Х., изпълнителен директор на „,,***''“ АД, в уверение на това, че на 17.02.2025г. със служебен автомобил Мицубиши ,,***'' с рег. № ,,***'' е напуснал пределите на РБългария през сухопътна граница с Р Румъния, през Дунав мост, посока Русе- Гюргево, заедно с И. П. П., лицето установено да управлява автомобила на жалбоподателя на 31.03.2025г, както и квитанция за платена пътна такса в РБ, което извявление, инкорпорирано в писмен документ потвърждава факта, че справката на ГДГП е непълна и неточна, а от друга страна с оглед датата на напускане пределите на страната 17.02.2025г. и неяснотата за датата на влизане обратно на територията, съпоставено с датата на проверката 31.03.2025г. обуславя и обективна несъставомерност на нарушение по чл. 102, ал.1, т. 1 от ЗДвП.
Не са индивидуализирани и доказателствата, въз основа на които административнонаказващият орган е формирал извода си относно изтичането на визирания срок. Това представлява съществено нарушение както на чл. 57 ЗАНН, така и на чл. 42 ЗАНН, доколкото същите изисквания важат и относно съдържанието на АУАН. Допуснатите нарушения са съществени, тъй като ограничават правото на защита на санкционираното лице и възможността съдът да извърши ефективен контрол за законосъобразност на административния акт.