Решение № 2040 от 26.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2040 гр. София, 26.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20241100514294 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

Образувано е по въззивна жалба от ответника „Изи Финанс“ ЕООД, чрез пълномощника юрисконсулт А.Г., срещу решение №13847/12.07.2024г., постановено по гр.д. №58994/2024г. по описа на СРС, 25 състав, в частта, с която е осъден ответникът „Изи Финанс“ ЕООД да заплати на ищеца М. Д. С. на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата от 710,66 лева, представляваща платена сума по нищожен договор за предоставяне на кредит от разстояние №176671 от 12.07.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 26.10.2022г., до окончателното изплащане на сумата.

В жалбата се излагат оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че неправилно първоинстанционният съд е приел по повод направеното възражение за изтекла погасителна давност, че е приложим ЗМДВИП. Излагат се доводи, че целта на законодателя е била да се защитя правата на добросъвестните субекти, чиито права изтичали по време на извънредното положение, и не се касаело за удължаване на давностни срокове. Поддържа, че към датата на 1 обявяване на извънредното положение претендираните с исковата молба вземания не са били дължими, защото към този момент договорът бил действителен. Поддържа също така, че с плащането в размер на 160 евро, направено на 17.08.2017г., е било погасено вземането за неустойка, тъй като това вземане било най-обременително за длъжника. Неправилно първоинстанционният съд приел, че договорът е оригинален, като от същия не се установявало договорът да е сключен, нито неговото съдържание или размера на шрифта. Оспорва съдържанието на договора, тъй като в същия липсвали подписи на всяка страница и не можело да се установи съдържанието на всички негови клаузи. В договора липсвали подписи на двете страни. Поради изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната осъдителна част и предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.

Подаден е писмен отговор по реда и в срока на чл.263, ал.1 от ГПК от насрещната страна М. Д. С., чрез пълномощника адв. Г. Д., с който жалбата се оспорва и се прави искане за потвърждаване на решението в обжалваната от ответника осъдителна част. Правилно първоинстанционният съд установил, че сключеният договор между страните е нищожен, както и изчислил изтичането на давностните срокове. В производството бил представен оригиналът на договора за потребителски кредит.

Подадена е и частна жалба от ответника „Изи Финанс“ ЕООД, чрез пълномощника юрисконсулт А.Г., срещу определение №40322/05.10.2024г., постановено по реда на чл.248 от ГПК. Поддържа се, че цитираната от първоинстанционния съд практика на СЕС е неприложима в настоящия случай, както и, че правото на ЕС не влияе върху процесуалните закони на държавите-членки. Поради изложеното моли обжалваното определение да бъде отменено и да му бъдат присъдени направените в първоинстанционното производство разноски.

Насрещната страна оспорва частната жалба и моли за потвърждаване на обжалваното определение.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивните жалби са подадени в срок, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и са процесуално допустими.

2

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, с изключение на извода на първоинстанционния съд във връзка с началния момент на погасителната давност. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 99, ал. 1, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на платена без основание сума по договор за кредит №176671/12.07.2017г.

В подадения от ответника отговор на исковата молба се съдържат противоречиви твърдения, като от една страна се поддържа, че е налице основание за плащанията, а именно сключеният договор за кредит, а от друга страна се оспорва сключването му, както и неговото съдържание.

Неоснователно е поддържаното с въззивната жалба възражение, че по делото не е представен оригиналът на договора за кредит, тъй като същият е приет като доказателство по делото на л.71-74 от първоинстанционното производство. Видно от представения оригинал в същия се съдържа подпис и печат на кредитодателя, които не са оспорени, поради което съдът приема, че между страните е било налице твърдяното договорно правоотношение. Следва да се отбележи също така, че от представените по делото разписки се установява, че ищецът е платил задълженията по така сключения договор, като плащанията са били приети от кредитора. На следващо място, направеното от ответника оспорване на съдържанието на договора за кредит е общо без да бъдат конкретизирани отделни клаузи, които да се твърди, че не съответстват на изразената от страните воля, нито е представен от ответника екземпляр от договора с твърдените от него несъответствия.

По отношение на направеното от ответника възражение за изтекла 3 погасителна давност, въззивната инстанция приема следното:

В решение № 60 от 20.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1010/2025 г., II т. о., е обобщена практиката на СЕС и ВКС по въпроса: Какъв е началният момент, от който започва да тече погасителната давност за вземане на потребител за връщане на суми, платени от него на кредитор при начална липса на основание за това в изпълнение на договор за потребителски кредит, който е недействителен поради противоречие с изискванията, предвидени в Закона за потребителския кредит? В цитираното решение е възприето, че при съобразяване на задължителните за националните съдилища разяснения, дадени в цитираната практика на СЕС, както и на изведеното въз основа на тях разрешение в Решение № 106/15.07.2024 г. по т. д. № 2746/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о., което настоящият съдебен състав споделя изцяло, на поставения въпрос трябва да се отговори, че определянето на началния момент, от който започва да тече погасителната давност за вземане на потребител за връщане на суми, платени от него на кредитор при начална липса на основание за това в изпълнение на договор за потребителски кредит, който е недействителен поради противоречие с изискванията, предвидени в ЗПК, е поставено в зависимост от установяването на това дали потребителят е знаел или разумно е можел да знае за недействителността на този договор.

Преценката дали и кога е настъпило това условие се извършва въз основа на установените по делото обстоятелства, като за да се приеме, че такова знание е налице у потребителя, трябва да се докаже, че той е запознат с фактите, водещи до недействителността на договора, както и с правната им преценка, която предполага този потребител да е наясно с правата, които съгласно ЗПК възникват за него, за да защити интересите си. Ако в производството е доказано, че потребителят е знаел или разумно е могъл да знае за недействителността на договора за потребителски кредит към момента, в който кредиторът е получил престираните от потребителя суми по него, то тогава началният момент на погасителната давност за вземането на потребителя за връщане на тези суми по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ще е този, указан в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, а именно денят на получаване на престацията. Ако по делото не е установено, че условието за знание на потребителя е осъществено към момента на плащането на сумите в изпълнение на недействителния договор за потребителски кредит, давностният срок за реституционното му вземане за 4 връщане на тези суми не може да започне да тече от момента на тяхното плащане, защото това нарушава принципа на ефективност. В тази хипотеза давностният срок ще започне да тече от момента, в който е доказано, че потребителят е узнал или разумно е могъл да узнае за недействителността на договора за потребителски кредит.

Предявеното в процеса вземане има характер на реституционно такова, което произтича от изпълнението на договор за потребителски кредит, който е недействителен поради нарушаване на изискванията, установени в ЗПК за защита на потребителите. Ето защо, за да бъде определен началният момент, от който започва да тече петгодишната погасителна давност за вземането, трябва да бъде направен извод за това кога е установено, че кредитополучателят е узнал или е могъл да узнае, че сключеният от него договор за потребителски кредит не отговаря на изискванията на ЗПК и това има за последица неговата недействителност, както и за това с какви права разполага, в качеството му на потребител, да се защити при недействителност на този договор. Ответникът, чиято е доказателствената тежест в процеса да установи факти, от които може да се направи извод, че потребителят е знаел или е могъл да знае за недействителността на договора за потребителски кредит и за правата, които има съгласно ЗПК, за да се защити срещу неоснователно обогатилия се кредитор, в по-ранен момент от предявяване на исковата молба, не е ангажирал никакви доказателства в тази насока. Съгласно правилото на чл. 154 ГПК установяването на тези факти е в доказателствена тежест на ответника, защото в процеса той е страната, която черпи благоприятни правни последици от тяхното осъществяване, поради което при липса на представени от тази страна доказателства за тях, трябва да се приеме, че те не са настъпили. Ето защо трябва да се приеме, че към датата, на която потребителят е платил на кредитора сумите, надхвърлящи чистата стойност н а кредита, той не е знаел и не е могъл да знае, че договорът за кредит, по който е направено това плащане, е недействителен. Това означава, че датата на плащане на сумата не може да се счете за начален момент, от който тече погасителната давност за реституционното вземане на потребителя за нейното връщане. Най-ранният момент, от който по делото е доказано, че ищецът е знаел за недействителността на сключения от него договор за потребителски кредит, е датата на подаване на исковата молба, поради което няма как спорното вземане да е погасено по давност.

5

Поради изложеното и предвид съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По частната жалба:

В случаите когато спора по делото е между кредитор и потребител, следва да се съобрази практика на СЕС /решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19/ по приложението на чл. 6 § 1 и чл. 7 § 1 от Директива 93/13, с които е прието че във връзка със спазване на принципа на съразмерност и ефективност, недопустимо е върху потребителят да се възлагат разноски за отхвърлената част от производство по предявен иск по чл. 422 от ГПК, ако тя се дължи на неравноправни клаузи, обуславящи недействителност на сключения договор за кредит /Определение № 65/12.01.2026 г.по ч.т.д. № 2213/2025 г. на ВКС, II т.о. и Определение № 50466/30.22.2022 г., по ч.т.д. № 2049/2022 г. на ВКС, I т.о./ Това е така , тъй като възприемането на подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното му с Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на клауза от сключения договор за кредит. В този смисъл са и изводите на първоинстанционния съд, поради което обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.