Решение № 4637 от 03.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4637 гр. София, 03.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20251100510443 по описа за 2025 година

Образувано е по подадена въззивна жалба от ответницата Д. Ж. В., чрез адв. Д., срещу Решение № 10844/09.06.2025 г. постановено по гр.д. № 46121/2024 г. по описа на СРС, 113ти състав, в частта, с която е признато за установено, на основание чл.422 ГПК във вр. с чл.

79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на „Топлфикация София“ ЕАД следните суми: 554,34 лева, представляваща главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за период от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********, аб. № 181317, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 25.04.2024 г., до окончателното плащане; сумата от 77,26 лева, представляваща мораторна лихва за период от 15.09.2022 г. до 18.04.2024 г.; сумата от 24,05 лева, представляваща главница за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 25.04.2024 г., до окончателното плащане.

Подадена е и въззивна жалба от ответника Д. В. В., чрез адв. С., срещу Решение № 10844/09.06.2025 г. постановено по гр.д. № 46121/2024 г. по описа на СРС, 113-ти състав в частта с която е признато за установено, на основание чл.422 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответника дължи на „Топлфикация София“ ЕАД следните суми: 554,34 лева, представляваща главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за период от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г. за топлоснабден имот, находящ 1 се в гр. София, ж.к. „********, аб. № 181317, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 25.04.2024 г., до окончателното плащане; сумата от 77,26 лева, представляваща мораторна лихва за период от 15.09.2022 г. до 18.04.2024 г.; сумата от 24,05 лева, представляваща главница за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 25.04.2024 г., до окончателното плащане.

В подадените въззивни жалби са изложени оплаквания за неправилност на решението в обжалваните му части поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа се, че националният съд е длъжен да прилага Общностното право, което е с приоритет над националното. Сочи се, че не са спазени основни изисквания за договорите от разстояние, съдържащи се в чл. 2, т. 1, чл. 6 и чл. 7 от Директива 2011/83, приложение А към Директива 2003/54 и чл. 3 от Директива 93/13. Изтъква се, че определянето на цената на топлинна енергия едностранно от ищеца се явява неравноправна клауза по смисъла на последната директива. Поддържа се още, че ищецът е представил само частни документи, които не са приети от ответниците, поради което нямат материална доказателствена сила. В тази връзка считат, че изготвените по тях съдебнотехническа и съдебносчетоводна експертизи са производни и не доказват доставеното количество топлинна енергия. Сочи се, че чл. 150, ал. 3 ЗЕ, по силата на който не е необходимо общите условия да бъдат приети от потребителите, противоречи на Конституцията на Република България и на Регламент 2006/2004 на Европейската общност и на ЕКЗПЧОС. Неправилно са определени цената на топлинната енергия за сградна инсталация и технологичните загуби, като се излагат подробни доводи в тази насока. Счита, че не трябва да бъде кредитирана изслушаната по делото съдебнотехническа експертиза, тъй като е изготвена по отменена като незаконосъобразна методика. Акцентира върху това, че решаващият съд не е приложил правилно нормата на чл. 86 ЗЗД, тъй като са начислени лихви по прогнозни сметки. Сочат, че издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е нищожна и искът е недопустим. Молят съда да отмени постановеното решение в обжалваната част и отхвърли исковете. Претендират разноски

Въззиваемият ищец - „Топлфикация София“ ЕАД в законоустановения срок е подал отговор на въззивна жалба, с който се излага становище за неоснователност на жалбите и се иска обжалваното решение да бъде потвърдено.

Трето лице помагач на страната на ищеца - „Техем Сървисис“ ЕООД не взема становище.

Със същото решение са отхвърлени предявените от ищецът „Топлфикация София“ ЕАД срещу ответниците Д. Ж. В. и Д. В. В. пасивно субективно съединени искове както следва: иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за разликата над уважения размер от 554,34 лева до пълния предявен размер от 558,54 лева, и изцяло иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5,12 лева, представляваща мораторна лихва за период от 16.07.2021 г. до 18.04.2024 г., като в тази му част решението на СРС не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

2

Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като жалбоподателите са заплатили дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивните жалби за неоснователни по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

За да постанови така обжалваното решение СРС е приел, че между ответника и ищеца съществува валидно облигационно отношение по повод доставката на топлинна енергия и ищецът е доказал предявените си искове по основание и размер. Прието е, че длъжникът е изпаднал в забава за главницата за топлинна енергия, тъй като Общите условия предвиждали фиксиран 45-дневен срок за плащане. Претенцията за лихва върху сумите за дялово разпределение СРС е отхвърлил, тъй като по делото липсвали данни ищецът да е поставил в забава ответника. СРС е приел, че вземанията за главницата за топлинна енергия и лихва върху главницата за топлинна енергия не са погасени по давност.

Оплакването, че между страните не съществувало валидно облигационно отношение, съдът не намира за основателно: съгласно разпоредбите на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (приложима редакция за периода до 17.07.2012 г.) и на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.

Следователно, тази законова уредба сочи за купувач (страна) по договора за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. От приетия по делото Нотариален акт за дарение на 3 недвижим имот № 69, том VII, рег. № 9312, дело № 1173/2001 г. по описа на нотариус Й.Л., с рег. № 263 на НК, с район на действие СРС, се установява, че Д. Ж. В. и Д. В. В. са дарили на сина си В.Д. В. своя собствен недвижим имот – ап. 3, находящ се в гр. София, ж.к.

„Красна поляна“, ул. „********, като същите са запазили правото си на ползване върху имота пожизнено и безвъзмездно – Д. Ж. В. ползва северната стая, а Д. В. В. – другата стая и дневната, като и двамата дарители ползват общо кухнята и сервизните помещения. От Удостоверение с изх. № 68-00-678 и Удостоверение с изх. № 68-00-1286, издадени от ГИС – София, следва, че стар адрес ж.к. „Красна поляна“, ул. „У******** се отнася за жилищна сграда с настоящ адрес гр. София, ж.к. „******** и вх. Е. При учредено ограничено вещно право на ползване собственикът е лишен от правомощието да ползва имота, тъй като това правомощие е прехвърлено на ползвателя (в този смисъл Решение № 14/20.03.2015 г. по гр. д. № 5426/2014 г. на ВКС, ІІ г. о.). Ето защо в тази хипотеза цената на доставената топлинна енергия за битови нужди се дължи от вещния ползвател, доколкото последният е носител на правото да ползва вещта по предназначение и същият по арг. от чл. 56 и чл. 57 ЗС е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването на вещта.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая несъмнено е, че общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани. Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражения срещу Общите условия. Предвид изложеното съдът намира, че между ищцовото дружество и ответника е възникнало валидно облигационно отношение за продажба на топлинна енергия, с оглед на което неоснователни се явяват оплакванията на въззивника за липса на облигационно отношение между него и ищцовото дружество. Предвид гореизложеното не се явява основателно оплакването на въззивника, че между него и ищецът не е съществувало валидно облигационно отношение.

С оглед възражението за неравноправност на общите условия на ищеца в нарушение изискванията на ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО, следва да се посочи, че съгласно практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача 4 или доставчика. В чл. 3, пар. 1 на Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна еравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В случая не се установява Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД да съдържат неравноправни клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе с оглед предвидената в чл. 150, ал. 3 ЗЕ възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие, в което да предложат специални условия. По делото не се твърди, а и не се съдържат данни жалбоподателите да са се възползвали от тази възможност. Ето защо доводите за неравноправност на общите условия на ищеца се явяват неоснователни. Във връзка с възражението за недължимост на такси за извършваната услуга дялово разпределение следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. В този смисъл без дялово разпределение не може да се определи цената на ТЕ за имоти в сгради в режим на етажна собственост. Следователно предоставянето на такава услуга е задължително. Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради – етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ.