Решение № 1766 от 19.04.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1766 гр. Пловдив, 19.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20235330114967 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. А. В., ЕГН **********, срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, с която са предявени обективно съединени искове, както следва: установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 33Д, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***** от 29.05.2019 г., сключен между страните, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите и осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал.

1, пр. 1 33Д, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сума в общ размер от 100 лева - предадена от ищцата на ответника при липса на основание.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***** от 29.05.2019 г., по силата на който на ищцата е предоставена заемна сума в размер от 1200 лева, при фиксиран лихвен процент 23 % и годишен процент на разходите 49,11 %.

Посочва се, че по силата на чл. 5 от договора, заемът се обезпечавал с поръчителство от „Ф.Б.", в която връзка на гаранта се дължало възнаграждение в общ размер от 924 лева. Твърди се, че в договора за кредит, като абсолютни стойности се посочвали само ГЛП и ГПР, без методика за формиране на годишния процент на разходите и без да е ясно кои компоненти са включени в него, което според ищцата противоречи на нормата на чл. 19 ЗПК и прави договора недействителен. Счита, че таксата за осигуряване на поръчител представлява заблуждаваща търговска практика и следва да бъде включена в ГПР като общ разход по кредита. Поддържа, че по този начин 1 размерът на ГПР ще надхвърли пет пъти размера на законната лихва, поради което счита, че клаузата се явява нищожна. В договора липсвала и информацията по чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, което увреждало интересите на потребителя. Ищцата твърди, че е усвоила изцяло заемния ресурс и е изплатила всички свои задължения, но не дължи сума в общ размер от 647,35 лева, която счита, че е платила без основание в периода 29.05.2019 г. 12.10.2023 г. Предвид изложеното, моли да бъдат уважени гореописаните искови претенции. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Фератум България“ ЕООД, с който оспорва исковете. Твърди, че клаузата на чл. 5 от договора за кредит се явява индивидуално договорена по избор на потребителя, доколкото избраната възможност се генерира автоматично въз основа на избора, който е направил при подаването на заявката за кредит. Посочва се, че „Ф. Б.“ е самостоятелно юридическо лице и договорът за гаранция представлява отделно облигационно правоотношение, по което ответното дружество не е страна. Твърди се, че при всяка една от стъпките за сключване на договора за кредит през интернет страницата на „Фератум България" ЕООД, ищцата е информирана относно последиците от нейния избор с посочване на сумите, които ще дължи спрямо „Ф.Б.“ (Малта), в случай че избере дружеството за поръчител и сключи договор за гаранция с него. Според ответника не е налице заблуждаваща търговска практика, доколкото потребителят е уведомен за условията по сключването на договора за кредит, възможността за избор на гарант и дължимите от ищеца суми при всяка една от опциите. Поддържа се, че от страна на ответника е предоставена на потребителя необходимата преддоговорна информация, като в нея разбираемо и ясно са посочени дължимите суми. През целия процес на кандидатстването ищцата разполагала с информация за всяка една от дължимите по договора за кредит суми, като всяка една от тях се явявала индивидуално уговорена. Изтъква се, че ищцата не е упражнила правото си по чл. 29 ЗПК да се откаже от договора в предвидения от закона 14-дневен срок.

На следващо място се твърди, че посоченият в договора за кредит годишен процент на разходите е в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута. Ответната страна поддържа, че не е налице разминаване между действително прилагания ГПР и този, посочен в договора, поради което счита за неоснователни твърденията на ищцата относно формирането на ГПР. Счита, че в случая е налице опит на ищцата да заобиколи закона и да избегне изпълнение на задълженията си по процесния договор за кредит. Предвид изложеното, моли за отхвърляне на исковете и присъждане на направените по делото разноски.

С протоколно определение, постановено в открито съдебно заседание, проведено на 21.03.2024 г., съдът е допуснал на основание чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на предявения иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за плащане на сумата от 100 лева, платена без основание, чрез увеличение на неговия размер на 647,35 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

2

От представения по делото Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***** от 29.05.2019 г., сключен между страните, се установява, че ответникът е предоставил под формата на кредит сумата в размер на 1200 лева на ищцата, като последната следвало да върне същата на 12 месечни вноски. Между страните бил уговорен лихвен процент в размер на 23 % и ГПР в размер на 49,11 %. В чл. 5 от договора било уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Ф.Б.“ в полза на ответника.

Одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряването на кредита.

По делото е представен Договор за гаранция /поръчителство/, сключен между „Ф.Б.“ ЕАД и М.В., по силата на който се обезпечава Договор № ***** за предоставяне на потребителски кредит от 29.05.2019 г. , сключен между страните в производството. За обезпечаване на кредита, по силата на договора за гаранция, ищцата е следвало да заплати сумата в размер на 924 лева.

По делото е прието заключение по допусната ССчЕ, изготвена от в.л. К., от което се установява, че общата сума, която ищцата е заплатила на ответника по договор за потребителски кредит № *****/29.05.2019 г., е в размер на 1947,35 лева. Според експертизата, при главница на кредита 1200 лева и договорна лихва 276 лева, ГЛП възлиза на 40 %, а не на посочения в процесния договор 23 %. Установява се, че ГПР по процесния договор за кредит в размер на 49,11 % включва единствено възнаградителната лихва.

Няма включени други разходи в ГПР. Ако бъде включена и таксата гаранция в размер на 924 лева, общият ГПР би възлизал на 319,44 %. Експертизата констатира, че таксата гаранция е включена в месечните вноски на погасителния план. Съобразно заключението на вещото лице, сумата по гранцията в размер на 924 лева е преведена от ответника на „Ф.Б.“.

Съдът кредитира приетото и неоспорено от страните заключение по ССчЕ като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Клаузата на чл. 5 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от „Ф.Б.“ в полза на кредитора. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и 3 нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,11 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но също и че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредита), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са 4 отчетени при формиране на ГПР. Още повече, че от заключението по ССчЕ се установява, че ГПР, изчислен с включено възнаграждение за поръчителство, възлиза на 319,44 %, респ. надхвърля допустимия ГПР съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.