Решение № 328 от 18.01.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 328 гр. Пловдив, 18.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Светла Н. Гърчева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20225330118827 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от М. Д. Д., ЕГН **********, с адрес ******************************************, против „Фератум България” ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.

„Александър Малинов“ № 51, вх. а, ет. 9, офис 20, с която е предявен иск за признаване за установено, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит № *********/********** е нищожен на основание чл.

26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл. 5 от договора е нищожна на основание чл.

26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, и чл. 143, ал. 1 вр. чл. 147 ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че страните са сключили Договор за потребителски кредит № *********/**********, по който ищецът, като кредитополучател е следвало да върне на ответника – кредитодател, сумата от 2025 лв., на 18 вноски, от които 1500 лв. получена в заем сума, при ГЛП от 35% или сумата от 525 лв. за възнаградителна лихва, и ГПР – 49,66 %.

Посочено е, че съгласно чл. 5 от Договора, кредитът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Фератум Банк в полза на кредитора.

Съгласно договора за гарант ищецът следвало да заплати сумата от 1485 лв. на поръчителя разсрочено заедно с погасителните вноски по кредита.

Изложени са съображения за недействителност на договора за кредит, а в условията на евентуалност само на клаузата на чл. 5 от Договора, поради нарушение на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 вр. чл. 22 ЗПК. Не било ясно посочено как се формира годишния лихвен процент, дали е фиксиран или променлив, какъв е общия размер на 1 възнаградителната лихва за срока на договора. Представеният на кредитополучателя погасителен план не съдържал необходимото и нормативно установено съдържание, за да се разбере какво е включено в общата дължима сума и отделните плащания по анюитетните вноски какви части от вземането погасяват. В съдържанието на договора също така липсвало ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита и не било посочено какво се включва при неговото изчисляване. В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 и на чл. 19, ал. 4 ЗПК не бил посочен реално приложимия размер на ГПР по договора, тъй като възнаграждението за поръчителя не било включено при изчисляването на процента на разходите, нито при ГЛП.

Поддържа, че неправилно сумата от 1485 лв., която е разход по кредита за потребителя, тъй като е пряко свързана с договора за кредита, не била включена в ГПР и ГЛП, поради което потребителят бил въведен в заблуждение относно действителното оскъпяване на кредита и на размера на възнаградителната лихва. Счита, че описаните пороци на договора водят до неговата нищожност, като същите не могат да бъдат санирани или недействителните клаузи да бъдат заместени от повелителните норми на закона, предвид и текста на чл. 22 ЗПК. Развива съображения в тази насока и сочи съдебна практика.

В условията на евентуалност моли за прогласяване нищожността на клаузата в чл. 5 от процесния договор основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143, ал. 1 вр. чл. 147 ЗЗП. Тази клауза създавала задължение за кродитополучателя да сключи договор за предоставяне на поръчителство, като условие да му бъде отпуснат кредита.

Поддържа, че клаузата противоречала на добрите нрави, тъй като водела до нееквивалентност на насрещните престации – потребителят се задължава да сключи договор за поръчителство с възнаграждение на поръчителя в размер по-голям от отпуснатия кредит. Ищецът счита клаузата и за неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 и чл. 147, ал. 1 ЗЗП, тъй като е неясна, води до неравновесие между правата на страните и не позволяване на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора. Предвид неравноправния характер на тази клауза то същата била нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Развити са съображения, че настоящия спор следва да се разгледа от Районен съд – Пловдив по арг. от чл. 113 ГПК. Предвид изложеното с исковата молба се моли за уважаване на главния иска, а в условията на евентуалност – на иска за нищожност на клаузата в чл. 5 от Договора.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Фератум България ЕООД“, с който се оспорва иска като неоснователен.

Оспорват се твърденията за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗЗП, като ответникът развива противни на ищцовите съображения. Твърди, че не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като договорът за гаранция се сключвал с друго лице – „Фератум Банк“ (Малта), и възнаграждението за гаранта не следвало да се включва в ГПР по кредита, като счита, че самият процент на разходите е коректно посочен в договора и съобразно 2 изискванията на закона. Твърди и излага съображения, че сключването на договор за гаранция не е задължително условие за сключване и отпускането на кредита, а самото възнаграждение се дължало на лице, различно от кредитора. Поддържа, че клаузата на чл. 5 от договора е индивидуално уговорена, доколкото наличието и зависи от избора, който потребителят е направил при подаване на заявка за кредит и след като се е запознал със съответните му възможности. Предвид това изтъква, че са спазени изискванията на чл. 5 ЗПК и преди сключването на договора на потребителя е предоставена цялата необходима информация относно съдържанието на споразумението, вкл. и за разходите и задълженията си по кредита. Сочи, че посочения в договора ГПР съответствал на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не надвишавал пет пъти размера на законната лихва, а при изчисляването му не следвало да се включва възнаграждението по договора за гаранция. Развива съображения, че доколкото потребителят не бил упражнил правото си да се откаже от договора в 14-дневен срок от сключването му, то можело да се приеме, че той е разбрал и приел клаузата на чл. 5 от Договора. Поддържа изложеното, че предоставянето на поръчителство от Фератум Банк не е задължително условие за отпускане на кредита, като оспорва твърденията за наличие на заблуждаваща търговска практика от страна на ответника и за нарушение на чл. 143 ЗЗП, предвид принципите за свобода на договарянето и с оглед на заявения избор на потребителя да осигури поръчителство чрез Фератум Банк. Моли за отхвърляне на иска и претендира разноски.

В отговора на исковата молба е инкорпориран и насрещен осъдителен иск от „Фератум България” ЕООД срещу М. Д. Д., по отношение на който обаче с определение № 4027/03.04.2023 г. по настоящото гр.д. № 18827/2022 г. на Районен съд – Пловдив, VІ гр.с., е върната насрещната искова молба и е прекратено производство по насрещния иск. Поради това понастоящем претенцията по насрещния иск не е част от предмета на делото, а на разглеждане подлежат единствено първоначалните евентуално съединени установителни искове.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен сключен между ищеца М. Д. Д., като кредитополучател, и „Фератум България” ЕООД, като кредитодател, Договор за предоставяне на потребителски кредит № ********** г., ведно с приложенията към същия - Погасителен план, Общи условия, Преддоговорна информация и Стандартен европейски формуляр. С договора за кредит на ищеца е предоставен паричен заем в размер от 1500 лв., със срок на заема 18 месеца, при фиксиран ГЛП по заема 35 %, и посочен ГПР от 49,66 % и обща дължима сума – 2025 лв. Съгласно чл. 5 от Договора, заемът се обезпечава с поръчителство от „Фератум Банк“ ЕАД в полза на ответното дружество.

Наличен по делото е и Договор за гаранция (поръчителство) от 13.06.2022г., сключен между М. Д. Д. и „Фератум Банк“ ЕАД, с който 3 дружеството се е задължило срещу възнаграждение от 1485 лв. да стане поръчител по договор за предоставяне на потребителски кредит № ********** г. Уговорено е, че възнаграждението е платимо разсрочено на вноски, съгласно представен погасителен план и по сметка на „Фератум Банк“ ЕАД.

В хода на съдебното дирене е изслушано заключение по СТЕ, според което при кандидатстване за кредит при ответното дружество, потребителят има възможност да избере една от две възможности - „Гаранция от Фератум банк“ или „Личен гарант/Поръчител“. От заключението по тази експертиза се установява е спазването на техническия ред за сключването процесния договор за кредит, съобразно правилата на ответното дружество.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Между ищеца Д. и „Фератум България” ЕООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за предоставяне на потребителски кредит № ********** г., при което ищецът е имал качеството на кредитополучател. За обезпечаване задълженията по този договор между ищеца и „Фератум Банк“ ЕАД е сключен Договор за гаранция (поръчителство) от 13.06.2022 г., предвид, че на тази дата е отразено да е подписан от клиента. И при двата договора М. Д., в качеството му на потребител, се ползва със закоустановената потребителска закрила, паради което приложение в случая намерат правилата на ЗПК и ЗЗП, както и общите норми на ЗЗД.

В тази насока следва да се отбележи, че съдът споделя изложените аргументи в исковата молба за недействителност на процесния договор за потребителски кредит на особените основания по ЗПК. Двата договора – за кредит и за поръчителство, са неразривно свързани, доколкото втория обезпечава първия и сключването му е обусловено от действителността на заемното правоотношение – последното се явява негово основание. Освен това изрично в чл. 5 от Договора за кредит се посочва, че заемът се обезпечава с поръчителство от „Фератум Банк“ в полза на кредитора.

Предвид това съдът намира, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен, като такъв при изчисляването на ГПР по договора за потребителски кредит и общата дължима сума по същия.

Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. Видно от заключението на вещото лице при кандидатстването за кредит при „Фератум България” ЕООД потребителят е длъжен да посочи обезпечение на кредита под формата на поръчителство. Следователно сключването на договора за гаранция е условие за отпускане на кредита. Действително, потребителят може да избере и личен 4 гарант, но при невъзможност да осигури такъв, алтернативата за него е или да не получи искания заем или да избере да сключи договор за гаранция с „Фератум Банк“. За отбелязване е още, че „Фератум Банк“ е посочен за възможен поръчител от самия кредитор „Фератум България” ЕООД, поради което ответното дружество е наясно с условията за предоставяне на поръчителство от „Фератум Банк“ и в частност с възмездния характер на договора за гаранция. Т.е. насочвайки потребителя към въпросното дружество-поръчител, кредиторът изначално е запознат с разходите, които потребителят ще се задължи да направи във връзка с кредитното правоотношение, поради което тези разходи освен, че са пряко свързани с договора за кредит, но също така са и известни на кредитора още при сключването му.

По изложените съображения съдът приема, че разходите по обезпечението е трябвало да се вземат предвид при формирането на ГПР по кредита и да се включат в общата дължима сума. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на крайната сума, която следва да плати по договора - тя не е в размер на 2025 лв., защото същата се завишава с възнаграждението за поръчителство в размер на 1485 лв., и реалните разходи по кредита, които ще направи – при главница от 1500 лв., дължима за срок от 18 месеца, длъжникът е следвало да плати сума от над 3500 лв., в която се включва освен чистата стойност на кредита, но още и договорна лихва от 525 лв. и възнаграждение на поръчителя от 1485 лв. В тази връзка и без ползването на специални познания е видно, че посочения в договора годишен процента на разходите от 49,66 % не съответства на действително приложимия между страните, тъй като сумата която длъжникът следва да върне за година и половина е повече от два пъти по-голяма от получената. Последното мотивира извода за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което води до недействителност на самия договор за заем по силата на чл. 22 ЗПК тъй като не са спазени предвидените в този закон разпоредби.