Решение № 369 от 28.11.2022, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 369 гр. Карлово, 28.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. И.ов при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова като разгледа докладваното от Владимир Ст. И.ов Гражданско дело № 20215320101096 по описа за 2021 година

Производството е по отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1, вр. с чл.439, ал.1 ГПК, предявен от И. П. З., ЕГН:

**********, постоянен адрес: гр. К., ул. „П.“ № *, чрез пълномощника адв. Т.

Т. със съдебен адрес: гр.П., пл. „Ц. К.“ № **, против „А. С. В.“ ЕАД, ЕИК:

**********, седалище и адрес на управление: гр. С., район Л., бул. „Д-р П.

Д.“ № **, офис-сграда „Л.“ ет.*, офис *.

Ищецът твърди, че въз основа на Заповед за изпълнение и Изпълнителен лист издадени в полза на „К.“ ЕАД, срещу него било образувано изпълнително дело № 1831/2011 г. по описа на ЧСИ М. О., рег.№ 758, район на действие О. с. П.. На един по-късен етап „К.“ ЕАД прехвърлило вземането си по изпълнителното дело на ответника „А. С. В.“ ЕАД, ЕИК **********, за което ищецът не бил уведомен.

Твърди, че от датата на образуване до настоящия момент не били предприемани изпълнителни действия, които да са годни да прекъснат погасителната давност за вземането по изпълнително дело 831/2011г. по описа на ЧСИ М. О., рег.№ 758.

Получил

Финансово предложение

1 с изх.№

СПР-С2-АД-2002-

00037323/29.04.2021г. от ответника, „А. С. В.“ ЕАД, с което се претендирала процесната сума.

Ищецът счита, че по отношение на същата е изтекла погасителната давност, както на главницата така и на претендираните лихви. Преди известно време се свързал с адвокат и го упълномощил да проучи делото и да го запознае с цялостната фактическа обстановка. След като адвокатът проучил изпълнителното дело, ищецът с учудване разбрал от същия, че е изтекла петгодишна погасителна давност на гореописаното вземане по отношение както на първоначалния взискател, така и по отношение на цесионера, ответник в настоящото производство.Това се определяло и от факта, че не бил получавал уведомление по чл.99 от ЗЗД от „К.“ ЕАД, което се установявало и от материалите по изпълнителното дело. Липсвали доказателства за каквото и да било уведомяване за извършената цесия от 25.10.2012г. Отделно от горното, изпълнителното производство по горецититраното изпълнително дело следвало да бъде перимирано от съдебния изпълнител, а не да предприема конституиране на ответника „А. С.

В.“ ЕАД, защото това конституиране било извършено в условията на прекратено изпълнително производство и ЧСИ не следвало да замества страна.

При все, че липсвало каквото и да е законово основание за конституиране на ответника за вземането по изпълнително дело № 831/2011г. от съдебния изпълнител, който също следвало да съобрази липсата на материално-правни предпоставки за воденето му, той начислил и такси по т.

26 от ЗКЧСИ. Тъй като изпълнителният процес бил висящ, въпросите има ли и какъв е размерът на събраните суми по висящото изпълнително дело, били без правно значение с оглед предмета на делото, като тези въпроси не съставлявали и обстоятелства, влияещи на правния интерес за предявяване на иска. Това било така, тъй като предмет на иска по чл.439 ГПК било само установяването на факти, изключващи изпълняемото право. Съгласно чл.439, ал.2 ГПК това били факти, които не са преклудирани от силата на присъдено нещо на съдебното решение – основанието за издаване на изпълнителния лист, т.е. факти, които са настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е постановено съдебното решение. Частичното удовлетворяване на взискателя въз основа на изпълнителния лист не било факт по смисъла на чл. 439 ГПК, изключващ изпълняемото право и влияещ на 2 допустимостта на иска. Ищецът по този иск имал правен интерес да установи, че изпълняемото право не съществува, докато срещу него като длъжник е предприето принудително изпълнение, какъвто бил настоящия случай.

Ищецът твърди, че направеното оспорване на вземането по заповедта за изпълнение и изпълнителния лист се основава на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Същите не му били известни и нямало как да посочи в срока за възражение по чл.414 ГПК. Изложените факти били от категорията на предвидените чл.439 ГПК. Без съдебен акт, ползващ се със сила на присъдено нещо, всички известни на длъжника факти не се преклудирали и можели да се ползват в исковата защита по чл.439 ГПК. В определение на ВКС (№ 233/17.04.2009г. по ч.т.д.№ 239/09г. II т.о.) ясно било направено разграничение, че при исковата защита по чл.439 ГПК наведените факти следва да са настъпили след издаване на съдебното решение.

Длъжникът имал правен интерес да води този иск при наличието на висящ изпълнителен процес за събиране на вземането по изпълнителния лист и това било достатъчно основание за пораждане на правен интерес у длъжника за предявяване на иска по чл.439 ГПК, с който се оспорва изпълнението. В случая това условие било налице – срещу ищеца било образувано изпълнително дело, като производството по това изпълнително дело продължавало да е висящо, тъй като не било събрано цялото вземане на взискателя за главница, лихви и разноски.

Законодателят уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. От значение в случая било и пояснението, че фактите следва да са настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на ГПК в сила от 01.03.2008г. заповедите за изпълнение се ползвали със стабилитет, тъй като влизали в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК отм. По тези съображения, разпоредбата на чл.439 ГПК следвало да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо, че съдебно дирене не се провежда. Новите факти следвало да са настъпили след влизане в сила на 3 заповедта за изпълнение по правилото на чл.416 ГПК. Неподаването на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на съдебното решение по иска за установяване на вземането по чл.422 или чл.451. ал.1 ГПК имали за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудирало, освен ако не са налице специалните хипотези по чл.424 ГПК или чл.439 ГПК. Така, както било и в настоящия случай.

Съдебната практика категорично приемала, че длъжникът в заповедното производство може да ползва исковата защита по чл.439 ГПК. Разпоредбата на чл.439 ГПК уреждала един фактически състав – оспорване на изпълнението на основание новонастъпили факти, поради което искът бил допустим. Първият факт – новонастъпил, бил че изпълнителното производство по изпълнително дело № 1831/2011г. по описа на ЧСИ М. О., рег.№ 758, район на действие О. с. П. било перимирано по закон, поради липса на извършване на годно изпълнително действие, което да прекъсне процесуалната давност в изпълнителното производство. А вторият факт – новонастъпил, бил, че е изтекла погасителната петгодишна давност за претендиране на вземането от взискателя, ответник в настоящото производство относно вземането по Заповед за изпълнение и Изпълнителен лист, издадени от Р. с. гр. К.. В съдебната практика безспорно било прието, че докато изпълнителното дело е висящо, длъжникът има правен интерес от водене на настоящия иск.

Ищецът моли съда, да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответното дружество, че не му дължи сумата от 2886.18 лева /две хиляди осемстотин осемдесет и шест лева и осемнадесет стотинки/, за което от РС К. са издадени Заповед за изпълнение и Изпълнителен лист и за чието принудително събиране е образувано и висящо изпълнително дело № 1831/2011 г. по описа на ЧСИ М. О., рег.№ 758, район на действие О. с. П., тъй като вземането е погасено по давност на основание чл.110 от ЗЗД в периода 25.10.2012 г. – 14.07.2021 г. Претендират се и направените разноски по настоящото дело.

Ответното дружество, чрез юрк. М. Г., намира предявения иск за недопустим и същевременно – неоснователен.

4

На първо място, при отрицателния установителен иск в тежест на ищеца било да установи съществуването на правен интерес от иска, за което съдът следял служебно. Правен интерес бил налице, когато между страните съществува правен спор относно предмета на делото – съществуването на спорното право, и така този правен спор накърнява спорното право или друго право на страната по делото. Правният интерес представлявал абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът следвало да прекрати производството без да се произнася по основателността на иска. В процесния случай липсвал правен интерес за ищеца от предявяването отрицателен установителен иск. Настоящото производство било образувано във връзка с издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително дело №1831/2011 г. при ЧСИ М. О., рег.№ 758, въз основа на който е предприето принудително изпълнение спрямо длъжника. Извършени били редица изпълнителни действия, които прекъсват давностния срок и които не позволяват перемиране на изпълнителното дело. Длъжникът не подал в предвидения от закона срок частна жалба срещу разпореждането, с което била уважена молбата за издаване изпълнителен лист, като по този начин окончателно настъпил стабилитетът на изпълнителното основание.

Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, били преклудирани. Преклудирали се и възраженията срещу основателността на претенцията и отрицателен установителен иск, че длъжникът не дължи сумата, за която е издаден изпълнителен лист, бил недопустим. С изтичането на срока по чл. 407, ал. 1 от ГПК за подаване на частна жалба срещу разпореждането за издаване на изпълнителен лист всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, било преклудирано и не можело да бъде заявено с нов иск, извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 от ГПК, какъвто не бил настоящият случай. В смисъла на гореизложеното било Определение от 23.08.2018 г. по т.д. № 207/2017 г. на О. с. - С. З. и Определение № 228 от 26.04.2017 г. по ч.в.т.д № 121/2017 г. на А. с. - В..

Ответникът оспорва исковата претенция и като неоснователна, като излага следните мотиви:

Въз основа на издаден изпълнителен

5 лист било образувано изпълнително дело № 1831/2011 г. при ЧСИ М. О., рег.№ 758. Последното било образувано по време на действие на ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно което образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от ТР № 2/ 26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС било дадено противоположно разрешение като било прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира.

С постановяването на тълкувателните ППВС и ТР съдът не давал разрешение на конкретен правен спор. С тях той извършвал общо тълкуване на конкретна правна норма, по повод на прилагането на която е възникнала противоречива практика или е налице неправилно практика. Тълкувателните ППВС и ТР не съществували самостоятелно, а само във връзка с конкретна правна норма, която е предмет на извършваното със същите тълкуване.

Законът не бил предвидил момент, от който започват да действат тези тълкувателни актове. Поначало съдилищата не можели да прилагат тълкувателните ППВС и ТР, преди същите да са постановени и обявени по съответния за това ред. Доколкото обаче същите не съществували самостоятелно и можели да бъдат прилагани само въз връзка с прилагането на тълкуваната от тях правна норма, следвало да бъде прието, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР, те имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т. е. считало се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било посочено в тълкувателните актове. Такива тълкувателни ППВС и ТР обаче можели да бъдат приемани не само за първоначално тълкуване на правна норма. Възможно било след издаването на такъв тълкувателен акт да настъпи промяна било в тълкуваната норма или свързани с нея други правни норми, било в обществено-икономическите условия, които правят вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона. В тези случаи било възможно постановяването на нов тълкувателен акт, с който да бъде изоставено вече даденото тълкуване и да бъде възприето ново такова. В този случай следвало да бъде преценен въпросът от кой момент действа даденото с новия тълкувателен акт тълкуване на правната норма. В някои случаи прилагането 6 на новото тълкуване можело да доведе до настъпване на неблагоприятни последици за една от страните в правоотношението, каквито нямало да настъпят в случаите, когато се прилага тълкуването, дадено с предшестващото ТР. Такъв бил именно случаят, предмет на разглеждане в настоящото производство, при който съгласно даденото с ППВС № 3/18.11.1980 година тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността като по време на изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, обаче било дадено съвсем различно разрешение като било прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено цитираното ППВС. Прилагането на даденото с посоченото ТР тълкуване за период преди постановяването му щяло да има за последица погасяването по давност на дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което щяло да доведе и до несъобразяване на действащото към онзи момент ППВС.