Решение № 20 от 16.01.2026, Окръжен съд - Стара Загора

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 20 гр. С.З., 16.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Ст. Златев

Членове:

Мариана М. Мавродиева

Веселина К. Мишова при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно гражданско дело № 20255500500376 по описа за 2025 година

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от Т. Г. К. и Т.

Д. Х. чрез адв. Д. Д., против решение № 308 от 03.04.2025 г., постановено по гр.д. № 55/2022 г. на Районен съд – С.З..

Въззивниците обжалват посоченото по-горе решение изцяло. Считат, че то е немотивирано, неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие на материалния закон и при нарушение на съдопроизводствените правила. Във въззивната жалба е релевирано оплакване, че в противоречие на всички събрани по делото доказателства, при пълна доказаност на исковата претенция и при изцяло установени и приети за доказани от самия съд факти, първоинстанционният съд е отхвърлил исковата молба, което освен всичко посочено по-горе, било и несправедливо. По отношение на нарушенията на процесуалния закон въззивниците излагат твърдения, че са сезирали съда с иск по чл.54, ал.2 ЗКИР и съдът е възприел тази правна квалификация в определението за насрочване на делото и в първото изречение на обжалваното решение. Затова били изненадани, че в същото това решение, в мотивите му съдът бил приел, че искът е недоказан по своето основание (чл.54, ал.2 ЗКИР). Въззивниците считат, че нямат друга възможност за защита на правото на собственост при стеклите се обстоятелства, освен да установят правото си на собственост върху процесния имот, за който притежават нотариален акт за покупко-продажба и за който в 1 процедурата по нанасянето му в кадастралната карта, е постановен отказ.

Твърдят, че съдът бил възприел всички представени по делото доказателства, в т.ч. и н.а. № 166/1957 г. е приел за доказано твърдението, че наследодателите им са закупили описаното в него дворно място, съставляващо планоснимачен № 7500“а“ по неутвърдена регулация на гр. С.З.. Твърдят, че независимо от правилните правни изводи в решението, изложени по повод възраженията на общината, се стига до извода, че искът им - установителен за собственост върху имота, би следва да бъде уважен, но в крайна сметка е отхвърлен като недоказан. Считат, че исковата претенция е била доказана изцяло и съдът е следвало да я уважи, но, в крайна сметка, вместо да получат защита, защото са доказали твърденията си в процеса, те губят делото, защото правното им основание не било такова – чл.54, ал.2 ЗКИР. От решението не ставало ясно кое е правното им основание. Съдът бил възприел за доказани всички техни твърдения, но накрая бил приел нещо различно, с което не е бил сезиран.

Затова считат, че съдът не се е произнесъл по предявения от тях иск, като се е отклонил от търсената защита на материалното им право и въпреки че предявеният от тях иск бил доказан, го е отхвърлил, като се е произнесъл плюс петитум за нещо, с което не бил сезиран. По този начин, в нарушение на съдопроизводствените правила не само не им е дал указания какво е правното основание на някакъв нов вид иск, с който бил сезиран, не им бил дал указание какво да доказват, а едва в решението е обсъждал някакви различни от предмета на делото мотиви.

По отношение на необосноваността на решението: Въззивниците считат, че съдът бил възприел изцяло за доказани твърденията на ищците съгласно дадените им указания съгласно разпределението на доказателствената тежест.

Възприел бил напълно и изводите на приетата по делото експертиза, изпълнена от инж. Т.Н., като се е мотивирал защо не приема първоначалното заключение, изпълнено от инж. Г.Р.. По този начин е възприел и това, че процесният имот попада върху територията на по-голям имот, актуван като общински от страна на общината, в който имот те поискали да бъде попълнен техния собствен, доказан с документа им за собственост. Съдът бил приел, че с представения АПОС № 04149/04.05.2005 г. е актуван на основание §7, ал. 1, т. 4 и 6 от ПЗР на ЗМСМА, чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОС и скица № 1776/03.05.2005 г., като публична общинска собственост, целият поземлен имот със сградите в него в гр. С.З., кв. *****, УПИ – Парк *******., с площ от 1006 дка, в който, от възприетите от съда горепосочени експертни заключения, се установило, че попада и територията на процесния поземлен имот с пл. № 3578 по неодобрения кадастрален план от 1960 г., чиито граници по приложения към него разписен списък/поименен стопански регистър, съдът намерил, че съвпадат с тези на закупеното от горепосочените наследодатели на ищците с н.а. № 166/1957 г. процесно дворно място. При тези приети изцяло установени 2 по делото факти съдът бил отхвърлил необосновано исковата претенция.

От друга страна въззивниците изтъкват и това, че съдът изцяло е възприел факта, че границите на процесния имот съвпадат минимум от три страни, както и че имотът им е един и същ през цялото време и по всички планове. Съдът бил достигнал и до още по-детайлни изводи в решението си, а именно бил приел, че липсата на техническо отразяване на границите на този имот по нотариалния акт в одобрените кадастрални и подробни устройствени планове и кадастрална карта, не прави този имот негоден обект на правото на собственост и на предявения по делото установителен иск за защитата му по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, след като границите му могат да бъдат определени въз основа на посоченото в акта за собственост/нотариалният акт (т. 2 от мотивите на ТР № 8-2016-ОСГК). Съдът бил възприел е това, че имотът не е земеделска земя, а част от урбанизираната територия на гр. С.З.. С оглед на това въззивниците молят съдът да приеме, че и налице пълно обследване на фактите и обстоятелствата от първоинстанционния съд, които били доказани изцяло, а по този начин съдът е достигнал до единствения правилен и верен извод, а той е, че предявеният иск е основателен и доказан, вкл. и по основание, но в мотивите на решението му има противоречие на възприетото и крайния резултат, с който съдът отхвърля исковата претенция. Съдът е следвало, след като е установил фактите и това, че имотът не е бил отразяван по всички планове на гр. С.З., но съществува на място, да се съобрази с приетите от самия него по делото за безспорни доказателства, които доказват тезата на ищците, а оттам и по този начин да уважи изцяло иска, като приеме за установено, че те са собственици на имота и той не е бил нанесен в новия кадастрален план на града. Въззивниците твърдят и това, че съдът бил възприел, че за имота не е било предвидено отчуждаване с подробен устройствен план, както и това, че съгласно нормата на действащият към този момент чл. 17 ЗПИНМ (отм.), мероприятията на народните съвети (каквото е и това за създаване на градини и паркове съгласно чл. 42, т. 1 и чл. 65 ЗПИНМ (отм.), се осъществяват по градоустройствените планове, въз основа на уличнорегулационния план, а съгласно действащата към този момент норма на чл. 39, ал. 1, изр. 1 ЗПИНМ (отм.), недвижимите имоти на частни лица, отредени за такива мероприятия по улично-регулационния план, се считат за отчуждени от деня на обезщетяване на собственика съгласно ППЗПИНМ.

Считат, че след като няма план и имотът не е бил отчужден, няма как да разберат, че има ПУП, който не им е бил съобщаван, както и уличнорегулационен план. Съдът бил възприел, че имотът е бил отчужден не по установения в ППЗПИНМ ред, както и това, че вместо това бившите собственици на тези имоти, включително и на процесния, са били отстранени от същите имоти от служители на ГОНС С.З., а къщите им са били съборени след това до 01.02.1972 г., без одобрен и влязъл в сила преди това улично3 регулационен план и предварително отчуждаване и заплащане на обезщетение за същите имоти, засегнати от това мероприятие на ГОНС С.З., включително и за процесния имот. А след като е така, този процесен имот несъмнено е бил отчужден в периода от 1964 г. до 01.02.1972 г. от ГОНС С.З. за изграждането на горепосочения парк „*****“, не по установения в действащият към този момент в ЗПИНМ (отм.) ред, което представлява основание по чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ за възстановяването му (чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ). Пращал ищците назад във времето да искат възстановяването на имота, а отрича те да могат да го реституират дори и по този ред. Това като извод не прави искът по чл.54, ал.2 ЗКИР неоснователен. Смесването на двете хипотези – липсата на реално възстановяване на собствеността върху имота, каквото ищците не са искали, и собствеността им по силата на приетия по делото нотариален акт върху имот, който никога не е бил отчуждаван, прави изводите на съда неправилни и незаконосъобразни.

Въззивниците искат съдът да постанови решение, с което да отмени изцяло обжалваното, а вместо него да постанови друго, с което да уважи предявения от тях иск по чл.54, ал.2 ЗКИР.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника по делото, сега въззиваем, в който той изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна. Излага се съображения в подкрепа на това становище. Иска съдът да постанови решение, с което да потвърди обжалваното.

Въззивният съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Обжалваното решение е допустимо. Видно е, че първоинстанционния съд се е произнесъл именно по правото на собственост върху претендирания от ищеца имот съобразно твърденията на ищеца, оспорванията на ответника и установените по делото факти и обстоятелства, в т.ч. и въведеното от ответника твърдение, че имотът, чиято собственост претендират ищците, е обществен селищен парк *******.“ със статут на публична общинска собственост. Не е налице т.нар. „плюс петитум“ доколкото диспозитивът на решението отговаря напълно на формулираното в исковата молба искане към съда, както и на същността напредявения по чл.54, ал.2 ЗКИР иск, който, както бе посочено по-горе, е положителен установителен иск за собственост.

Съдът счита, че въззивната жалба е неоснователна, като съображенията за това са следните:

Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.

54, ал. 2 ЗКИР.

4

Ищците Т. Г. К. и Т. Д. Х., твърдят в искова си молба, че с н.а. за покупко-продажба на недвижим имот № 166, том I, н.д. № 304/ 25.03.1957 г. на народен съдия при Старозагорския народен съд, Г.И.К. продал на Г.П. К. и Т.Д.Т. дворно място от 200 кв.м, а по ново измерване и по скица от 330 кв.м, заедно с построената в него една паянтова стая, което се намирало в гр. С.З., кв. *****, № 347 нов и представлявало имот с пл. № 7500„а“ по неутвърдена регулация на С.З., при граници: П.В., Д.Т.П., шосе и П.Т.. Този нотариален акт бил отразен в разписните книги. През 1957 г. първият от купувачите, Г.П. К., бил женен за починалата в хода на производството ищца М.Т.К., а Т.Д.Т. бил неин баща. Към 1957 г., когато бил закупен имота, бил роден и вторият от ищците - Т. Г. К., който бил син на Г.П. К.. Ищецът Т. Д. Х., бил наследник Т.Д.Т. – негов прадядо.

В исковата молба се твърди, че от придобиването на имота, неговите собственици, впоследствие наследници, го декларирали и заплащали местния данък за него и таксата за битови отпадъци, включително и до края на 2021 г., вкл. и преди да почине през 2005 г., собственикът Г.П. К. сам си плащал данъците, а след неговата смърт бил деклариран от сина му Т. Г. К.. Ищцата М.Т.К. също декларирала имота още при придобиването му и през цялото време заплащала таксите и данъците му. Наследодателят Г.П. К. бил призован като свидетел на известния му към 1960 г. адрес - гр. С.З., бул. ******, който понастоящем бил бул. „******.

В исковата молба се твърди, че ищците през цялото това време, вече 75 години, владели имота си, който никога не бил отчуждаван, съответно не им бил заплащан от държавата или общината, и го ползвали по предназначение.