Определение № 16121 от 27.08.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 16121 гр. София, 27.08.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-A, в закрито заседание на двадесет и седми август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Боян Г. Бояджиев като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно частно гражданско дело № 20251100509378 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД срещу разпореждане от 103239/30.06.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 27557/2025 г. от СРС, ГО, 35 състав, с което е отхвърлено заявлението му за издаване на заповед за изпълнение на основание чл. 410 ГПК против Ю.Т.Д. за заплащането на сумата от 565,33 евро възнаградителна лихва по договор за кредит №10185063/13.07.2023 г. за периода 15.08.2023 г. - 17.03.2025 г., 193,64 евро - законна лихва за забава за периода 16.08.2023 г. - 12.05.2023 г., както и в частта за разноските за разликата над 62 лева за държавна такса и за разликата над 33,81 лева за юрисконсултско възнаграждение.

Жалбоподателят излага доводи, че районният съд е излязъл извън правомощията си, като е обявил договора за кредит за недействителен въз основа на клаузи, на които искането по чл. 410 ГПК не е основано. В заповедното производство съдът проверява единствено клаузите, на които се основава заявлението, без да решава материалноправния спор или да следи за всички възможни основания за недействителност. Освен това неправилно е прието нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. Законът изисква не изброяване на всички разходи, а посочване на допусканията при изчисляване на ГПР, които в случая са приложени правилно и изчерпателно уредени в закона и общите условия. Договорът съдържа всички задължителни реквизити – лихвен процент, ГПР и обща дължима сума, като липсата на конкретно изброени допускания не засяга възможността на потребителя да прецени обхвата и тежестта на задължението. Съдебната практика също приемала, че подобни пропуски не водят до недействителност. Неправилно съдът не е присъдил чистата стойност на кредита по чл. 23 ЗПК. Жалбата настоява, че процесният договор отговаря на изискванията на закона, не съдържа неравноправни клаузи и заповедният съд неправилно е отказал издаване на заповед за изпълнение.

Моли съда да отмени разпореждането и да се произнесе по съществото на спора.

Софийски градски съд, след като се запозна с жалбата и с материалите по делото, намира, че частната жалба е подадена от легитимирано лице в срока по чл.275 ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.

1

В подаденото на 13.05.2025 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК заявителят „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е посочил, че претендира сумата от 1585 евро, представляваща главница по договор за кредит №10185063/13.07.2023 г., сумата от 565,33 евро - възнаградителна лихва за периода 15.08.2023 г. - 17.03.2025 г., 193,64 евро - законна лихва за забава за периода 16.08.2023 г. - 12.05.2023 г. В обстоятелствената част на заявлението се излага, че на 13.07.2023 г. между „Мъни Лийз“ ЕАД и Ю.Д. е сключен договор за потребителски кредит №10185063 за 1585 евро, със срок на връщане до 17.03.2025 г. на 20 месечни вноски и обща стойност на плащанията 2192,32 евро. Кредитът е усвоен по сметка на длъжника, който е приел общите условия. При забава е уговорено обезщетение в размер на законната лихва; начислена е лихва за забава от 193,64 евро. Вземането по договора е прехвърлено последователно – от „Мъни Лийз“ ЕАД на „Кредихелп България“ ООД (22.12.2023 г.) и оттам на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД (02.10.2024 г.), като длъжникът е редовно уведомен съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД.

Към заявлението е представен договор за потребителски кредит, наименован „индивидуален договор за заем“ с № 10185063 от 13.07.2023 г., в който е инкорпориран погасителен план, сключен между „Мъни Лийз“ ЕАД в качеството на заемател, и Ю.Т.Д. – в качеството на заемополучател. Съгласно договора юридическото лице предоставя на физическото лице сумата от 1585 евро, платима на 20 месечни вноски с падежи 15-17 от съответния месец, считано от 15.08.2023 г., при договорна лихва от 39,72 % и годишен процент на разходите от 41,65 %, като размера на месечна вноска е 109,62 евро. Крайният размер на всички плащания е 2192,32 евро. Последната вноска следва да бъде извършена на 17.03.2025 г.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора за заем заемателят се задължава в срок от 7 дни да представи обезпечение във формата на поръчителство, като в ал. 3, т. 1 на същата разпоредба са посочени условията, на които следва да отговаря третото лице – поръчител. В ал. 4 е уговорено, че при неизпълнение на горепосоченото задължение за обезпечаване на задължението – заемателят следва да заплати неустойка в размер на 977,73 евро., която е платима ежемесечно на 20, посочени в погасителния план, части заедно с погасителните вноски за главница и лихва.

На основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави относно претендираното вземане по заявлението. Основанието за отказ по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК се преценява въз основа на твърденията по заявлението или въз основа на представения договор, когато вземането произтича от такъв сключен с потребител, който се прилага към заявлението на основание чл. 410, ал. 3 ГПК. В случая договорът за заем представлява по съществото си договор за потребителски кредит – сключен между физическо лице в лично качество и небанкова финансова институция, поради което кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на пар. 13 т. 1 ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК. При това положение заповедният съд следва служебно да прецени дали искането се основава на неравноправни клаузи от договора (в този смисъл са постановени решения по дела С-243/08, С-472-11 и С-49/14 г. на СЕС).

За да се легитимира като кредитор заявителят е посочил, че вземането му произтича от договор за потребителски кредит № 10185063, сключен на 13.7.2023 между „Мъни Лийз“ ЕАД и Ю.Т.Д., прехвърлено от страна на „Мъни Лийз“ ЕАД по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 22.12.2023 г. в полза на „Кредихелп България“ ООД. От своя страна „Кредихелп България“ ООД прехвърля процесното вземане в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 2.10.2024 г.

Въззивният съд намира, че неустойката, начислявана при неизпълнение на задължението за предоставяне обезпечение във формата на поръчителство способства за заобикаляне на приложимата към договора за кредит разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК 2 относно максималния размер на годишния процент на допустимите разходи по потребителския кредит, какъвто е процесният. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално т. нар. „неустойка“ за поръчителство в случаите, когато сключването на договора за тази услуга е задължително условие за получаване на кредита.

Клаузата за „неустойка“ при непредоставяне на обезпечение е несъвместима с целта и смисъла на Закона за потребителския кредит (ЗПК). Съгласно чл. 16 ЗПК кредиторът е този, който следва да извърши предварителна оценка на платежоспособността на потребителя и да реши дали да отпусне кредита при съответната цена и условия. Налагането на санкция върху потребителя за това, че не е предоставил обезпечение, прехвърля тежестта на кредитния риск изцяло върху него, което противоречи на законовото задължение на кредитора да управлява този риск чрез собствената си оценка. Следва да се отбележи, че задължението за предоставяне на обезпечение е акцесорно и не е свързано с основния предмет на договора – връщане на главницата и лихвата. Липсата на обезпечение сама по себе си не причинява преки имуществени вреди на кредитора, тъй като той е отпуснал средствата доброволно, приемайки риска и преценявайки възможностите на заемателя. В практиката при договори, които задължително изискват обезпечение, кредитът изобщо не се предоставя при неговата липса. В конкретния случай кредитът е отпуснат без значение дали е обезпечен, което ясно показва, че обезпечението няма съществено значение за валидността и изпълнението на договора. Наред с това, условията за предоставяне на обезпечение са формулирани така, че практически възпрепятстват изпълнението им – чрез прекалено кратки срокове или чрез завишени изисквания към поръчителя. Така неустойката се явява предвидима и сигурна последица, която фактически увеличава общата цена на кредита. Това води до изкуствено завишаване на финансовата тежест за потребителя и превръща неустойката в допълнителен доход за кредитора, аналогичен на лихвата. По този начин клаузата по същество има характер на скрита възнаградителна лихва, разсрочена по погасителния план, и цели да заобиколи ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, който поставя предел на годишния процент на разходите. Тъй като неустойката не компенсира реални вреди, а служи за увеличаване на цената на кредита, тя нарушава принципа на добросъвестност и равнопоставеност между страните и води до неравноправност на договорната клауза по смисъла на чл. 143 ЗЗП.

В т. 55 и 56 от решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, относимо към приложението на чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е подчертано, че с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че „посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.

Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер“. В ЗПК е установена забрана за уговаряне на такси и комисионни за присъщи на кредитора дейности по отпускане на потребителски кредит - свързани с усвояването и управлението на кредита /арг. чл.10а ал. 2 ЗПК/, като видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора. Съдът намира, че е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, възпроизвеждаща текста на чл. 10 (2) на Директива 2008/48 /ЕО, поради некоректност на посочените данни за ГПР.

3

Разпоредбата на чл. 22 ЗПК сочи, че когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Предвид изложеното, кредитното правоотношение между кредитодателя и кредитополучателя се явява недействително на основание чл. 22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Съобразно чл. 23 ЗПК, при недействителност на договора за потребителски кредит, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно, претенцията е основателна само по отношение на чистата сума по получения кредит. Правилата, уреждащи правните последици от недействителността на договорите за потребителски кредит са уредени в разпоредбата на чл.

23 ЗПК, която е императивна по своя характер, а за приложението на императивните материално правни норми съдът, включително въззивната инстанция, следи служебно.

Съобразно чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. С оглед изложеното и на цесионера (заявителя), който е придобил правата на поръчителя, също се дължи единствено чистата стойност на задължението, което обосновава недължимост на уговореното възнаграждение (договорна лихва) и мораторна лихва.