Определение № 120 от 22.04.2024, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 120 гр. Търговище, 22.04.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МАРИАНА Н. ИВАНОВА

Членове:

БИСЕРА Б. МАКСИМОВА

БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно частно гражданско дело № 20243500500075 по описа за 2024 година Производството е по чл. 274 във вр. с 413, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК 175074752, гр. София, чрез пълномощник юрисконсулт Е. К., против разпореждане № 662/29.03.2024 г. по ч.гр.д. № 443/2024 г. по описа на РС – Търговище, В ЧАСТТА, с която се отхвърля заявлението на дружеството за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника Н. М.

А. за вземане за неплатено договорно възнаграждение в размер 435.96 лв., дължимо за периода от 15.10.22г. до 06.11.23г., лихва за забава 247.55 лв. - за периода от 16.08.22 г. (дата на изпадане на длъжника в забава) до 06.11. 23 г.

(дата на предсрочната изискуемост) и законна лихва в размер 152,63 лв., дължима от 06.11.23 –датата на предсрочна изискуемост до 27.03.2024 г. С оплаквания, че заповедният съд на този етап не разполага с правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права, както и че „заповедният съд неправилно не е отчел разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, че преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъд4е доставена или извършена в замяна, от друга страна, при 1 условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, тъй като неправилно е извършил именно такава преценка“; въззивникът моли за отмяна на разпореждането в частта на отказа по обжалваните части, като вместо него да бъде издадена заповед за изпълнение по тези части. Претендира разноски (15 лв.- д.такса и 50лв. юриск.възнаграждение).

Основните съображения и оплаквания в жалбата са:

В разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК са посочени хипотезите, в които съдът може да откаже издаване на заповед за изпълнение, като заповедният съд не разполага с правомощията на този етап да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права, поради нарушение на закона и добрите нрави (цитирана практика на ОС-Габрово) и е превишил своите правомощия; жалбоподателят счита, че за да се позове на неравноправна клауза заповедният съд, тя трябва да бъде обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред, какъвто не е настоящия случай; не е съобразена разпоредбите на чл. 143 от т. 1 до т. 20 от ЗЗП и неправилно съдът не е отчел разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП; не се е съобразил и с разпоредбите на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на годишния лихвен процент на разходите (ГПР), по аргумент от чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК; в случая са уговорили годишния лихвен процент в индивидуалния договор, който е фиксиран за целия срок на договора, както и ГПР в законовите граници, както и точния размер на дължимите суми от длъжника; изложени са доводи относно размера на договорната лихва, за която няма законово определен максимален размер; По отношение на законната лихва – присъждането й е последица от уважаването на главния иск (който в случая е уважен) не се предявява като самостоятелен иск и не се дължи държавна такса, а размерът й се установява в изпълнителното производство, позовава се на Р № 75/16.07.15 г. по тд 519/14г. на ВКС, ІІт.о., като счита че тези постановки в исковото производство са приложими и в заповедното. По отношение на лихвата за забава – декларативно заявява, че същата не представлява неравноправна клауза, както и „Кредиторът има право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане“ (бел.съда – подчертаването е на жалбоподателя).

2

В жалбата са изписани и напомнени непротиворечиви в правната теория и практика теоретични постановки относно понятията лихвен процент по кредита, договорна лихва, лихва за забава и законната лихва.

Жалбоподателят посочва съдебни актове на български съдилища, които, според него, подкрепят тезата му.

След извършената проверка по чл. 278 от ГПК съдът намира частната жалба за допустима, но НЕОСНОВАТЕЛНА.

За да се произнесе по жалбата по същество, съдът съобрази следното:

“ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в общ размер 3 720.49 лв. , уважено частично със Заповед № 221/29.03.24г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 443/24г. на РСТ за сумата 1204.13 лв. – просрочена главница по ДПК № 40011076140/28.07.22г., ведно със законната лихва от 28.03.2024г. до окончателното изплащане на задължението, както и за направените разноски:

24.08 лв.- д.такса и 50 лв.- юриск.възнаграждение на осн.чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК.

С обжалваното разпореждане заповедният съд е ОТХВЪРЛИЛ искането на “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД в ЧАСТТА му за:

-сумата 435.96 лв. – договорна лихва за периода от 15.10.22г. до 06.11.23г.;

-сумата 475.64 лв. – за закупена и ползвана услуга „Фаст“;

-сумата 774,58 лв. – за закупена и използвана услуга „Флекси“;

-сумата 30лв. – за извънсъдебно събиране на вземането;

-сумата 400 лв. – такса за извънсъдебно събиране на вземането при забава повече от 90 дни;

-сумата 247.55 лв. – обезщетение за забава за периода от 16.08.22г.06.11.23г.

-сумата 152,63 лв. – обезщетение за забава за периода от 06.11.2023г. до 27.03.2024 г., както и за разноските за възнаграждение на юрисконсулт над размера от 50лв. до пълния предявен размер от 180 лв., и за разликата над 24.08 лв. до 74.41 лв. за държавна такса, като НЕОСНОВАТЕЛНО.

3

Разпореждането в частта, с която са отхвърлени претендираните суми за допълн.услуги Фаст и Флекси, и 430 лв. такси за извънсъдебно събиране на вземането, като необжалвано, е влязло в сила.

В р.ІІ.(По отношение на законната лихва ) на ч.жалба са изложени принципни положения, с цитирано решение на ВКС, относно присъждането на законна лихва, но в настоящия случай заповедният съд, съобразно съдебната теория и практика е присъдил законна лихва (вж. Заповед № 221/29.03.24г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 443/24г. на РСТ) .

По фактите:

Между страните по делото е сключен Договор за потребителски кредит № ********** от 28.07.2*** г., с параметри: сума на кредита – 1 300 лв.; Срок на кредита: 24 месеца; Размер на вноската по кредита: 78,75 лв.;

ГПР 48.90 %; ГЛП 41 %; Лихвен процент на ден: 0.11%. Дължима сума по кредита: 1889.81 лв. Възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“: 520 лв. , за допълнителна услуга „Флекси“ : 845.—лв. размерът на вноската по допълнителните услуги е 56.88 лв., дължима заедно с месечната погасителна вноска, като е посочено в ДПК, че услугите са описани в Общите условия на ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД към договорите за потребителски кредит на физически лица, възнаграждението за тези услуги става изискуемо с подписването на този ДПК, но се разсрочва за срока на ДПК на равни месечни вноски. ОБЩО задължение по кредита и доп.услуги: 3254.81 лв., обща вноска: 135.63 лв., дата на погасяване : 15-ти ден от месеца. Приложен е подписан погасителен план, падежът на последната по ред погасителна вноска 15.07.24 г. т.е. общата сума, която следва да върне кредитополучателят, след като ползва в рамките на тези 24 месеца кредитен ресурс от 1 300 лв. е 3 254.81 лв.

При така установеното, съдът приема следното от правна страна:

Процесният договор е договор за потребителски кредит, по аргумент от чл.9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит(ЗПК), поради което са приложими разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗП (Закон за защита на потребителите).

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК искането по чл. 410 ГПК се отхвърля когато „се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с 4 потребител или е налице обоснована вероятност за това“, като нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП (Изм. - ДВ, бр. 100 от 2019 г.) дефинира неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, като „уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя“. Изброяването в ал. 2 не е изчерпателно, по аргумент от чл. 143, ал. 2, т 20 от ЗЗП.

С изменението на ГПК (ред.ДВ. бр. 100/2019 г. ) в чл. 7, ал. 3 и чл.

411 ал. 2 т. 3 ГПК заповедният съд задължен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител , какъвто безспорно е настоящия договор за потребителски кредит, въз основа на който заявителят претендира присъждане на дължими суми, като това задължение на съда произтича и от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Съдът следва да откаже издаване на заповед за изпълнение, когато вземането произтича от договор с потребител и искането се основава на неравноправна клауза в договора или е налице обоснована вероятност за това. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът съобразява и представените към заявлението договор и общи условия, по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК.

Съгласно т. 9 от § 13а от ДР на ЗЗП, са транспонирани разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, а разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, като така изпълнява и изискването на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО те да не обвързват потребителя.

Решаващ за настоящото производство, предвид изложеното в жалбата, е дали заповедният съд разполага с правомощия да направи преценка за действителността на договора за потребителски кредит (чл. 22 ЗПК) и да приложи разпоредбата на чл. 23 ЗПК, присъждайки само дължимата главница, или няма такова правомощие, като следва да уважи заявлението и за договорната лихва и едва в евентуалното исково производство да е възможно обсъждане на изискванията за недействителност 5 на договора по възражение на длъжника.

За да отговори на този съществен за казуса въпрос, въззивният състав, споделяйки досегашната съдебна практика, изхожда от съображенията, съдържащи се в Решение на Съда на ЕС от 30.06.2022 г. по дело С-170/21 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 15 март 2021 г., постъпил в Съда на 15 март 2021 г., в рамките на производство по дело със страни „Профи Кредит България“ ЕООД и Т.И.Т. Посоченото решение дава отговор на редица въпроси, касаещи правомощията на заповедния съд по повод на постъпило заявление за издаване на заповед за изпълнение във връзка със служебната проверка на заповедния съд по повод на констатирани неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит. Безспорно е, както е прието и в обсъжданото решение, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение — предвид обстоятелството че длъжникът потребител не участва в производството до издаването на тази заповед — е длъжен служебно да остави без приложение неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, сключен между този потребител и съответния продавач или доставчик, на която се основава част от предявеното вземане. В тази хипотеза съдът може да отхвърли частично това заявление, при условие че съответният договор може да продължи да действа без каквито и да било други изменения, допълнения или поправки, което посоченият съд следва да провери.