Решение № 62 от 05.05.2026, Районен съд - Девин

РЕШЕНИЕ

№ 62 гр. Девин, 05.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДЕВИН в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Елка Ант. Хаджиева при участието на секретаря Лили В. Чаушева като разгледа докладваното от Елка Ант. Хаджиева Гражданско дело № 20255410100499 по описа за 2025 година

И ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО :

Производството е по реда на чл. 26 ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11, чл. 19 ал. 1 ЗПК.

В исковата молба ищеца твърди, че на 12.09.2024г. сключил Договор за кредит № 304* с дружеството „К.” ЕАД, с ЕИК: *********, като предмет на договора бил отпускане на паричен заем в размер на 2500.00 лева, със срок от 24 месеца. Страните уговорили условията по договора, като лихвения процент на кредита бил 19,54%, а годишния процент на разходите /ГПР/ 21,39%; общата дължимата сума по договора била в размер на 3054.90 лева.

Твърди, че договорът е сключен по предварително изготвен от ответника стандартизиран формуляр, при общи условия, по които ищецът не е имал реална възможност за индивидуално договаряне на конкретни клаузи, като това бил договор при общи условия с потребител по смисъла на ЗПК и ЗЗП.

Твърди, че в договора и ОУ са включени редица клаузи, които не отговарят на изискванията за преддоговорна и договорна информация по ЗПК, клаузи, предвиждащи допълнителни такси, разходи и обезщетения, невключени коректно в ГПР и общата дължима сума. Счита, че в договора и ОУ са включени клаузи даващи право на кредитора едностранно да прехвърля вземането и да поставя потребителя в неблагоприятно положение и такива, 1 които въвеждат фикции за връчване само чрез електронни съобщения без гаранция за реално получаване. Такива, които предвиждат разходи, такси при забава над допустимото от чл. 33 ЗПК. Счита, че изброените клаузи са неиндивидуално уговорени, неясни, създават значителен дисбаланс в ущърб на потребителя и поради това са неравноправни и нищожни, а нарушението на изискванията на ЗПК води и до недействителност на договора. Ищецът изрично оспорва като нищожни следните клаузи от договора и Общите условия на ответника: 1. Клаузи за едностранно прехвърляне на вземането (цесия) - чл. 1.13, т. 1 от Договора, като счита, че тази клауза е част от стандартните ОУ, неиндивидуално уговорена и дава на търговеца право едностранно и без ограничения да прехвърля вземането на неограничен кръг лица и поставя потребителя в положение да бъде длъжник към неизвестен субект без реална възможност за възражение, като попада в хипотезите на чл.

143, т. 15 и т. 18 ЗЗП и следва да бъде обявена за неравноправна и нищожна по чл. 146, ал. 1 ЗЗП; 2. Клаузи за уведомяване само по електронен път и презюмирано връчване - чл. 16 от Общите условия, включително: ал. 1 до ал.

3, ал. 4, ал. 5 и чл. 17 от Общите условия, като счита, че практически тези разпоредби установяват, че всички съобщения, включително за предсрочна изискуемост, изменение на условия, цесия и др., се считат за връчени само въз основа на изпращане по електронен път, без необходимост от доказване на реално получаване, като това противоречи на изискването за добросъвестност и прозрачност по чл. 5 и чл. 8 ЗПК и затруднява или прави невъзможно упражняването на права от потребителя. Твърди, че представлява неравноправна клауза по чл. 143, т. 10 и т. 18 ЗЗП, следователно чл. 16 и чл. 17 от ОУ са нищожни като неравноправни; 3. Клаузи за допълнителни такси и разходи, непосочени в ГПР, като в разделите на ОУ „Погасяване на кредита“, „Забава и последици“ и др. се предвижда, че „Кредитополучателят дължи всички разходи на К., свързани със събиране на задълженията (телефонни обаждания, писма, куриери, електронни съобщения, услуги на трети лица и др.)“, като се начисляват такси за напомняния, уведомления и др. Счита, че тези плащания нямат конкретно фиксиран размер или максимален лимит, не са ясно и отделно включени при изчисляване на ГПР 21,39 % и „общ размер на всички плащания“ 3054,90 лева, като те зависят изцяло от едностранна преценка на кредитора. Счита, че така се нарушават чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК (задължение да се посочат всички разходи, включени в ГПР); чл. 19 ЗПК 2

(ГПР да включва всички разходи, известни на кредитора); и на основание чл.

22 ЗПК вр. чл. 26 ЗЗД тези клаузи са нищожни, а договорът е недействителен в частта относно неясните и непосочени разходи; 4. Клаузи за разходи и такси при забава над допустимото по чл. 33 ЗПК. Твърди, че в същите раздели на ОУ се предвижда, че при забава кредитополучателят освен договорната/законната лихва, дължи и разходи за събиране; допълнителни такси, възнаграждения на трети лица и др., като счита, че тъй като тези плащания са пряко обвързани с просрочието, те имат характер на договорно обезщетение за забава и надхвърлят допустимото по чл. 33, ал. 1 ЗПК, според който кредиторът има право единствено на законна лихва за забава, следователно съответните клаузи са нищожни като противоречащи на императивна норма. Твърди, че Договорът е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 4 ЗПК, като върху него се прилагат изискванията на ЗПК и защитните норми на ЗЗП. Счита, че съгласно чл. 11 и чл. 19 ЗПК кредиторът е длъжен ясно, изчерпателно и предварително да посочи всички разходи, включени в ГПР, както и общата сума, дължима от потребителя.

Непосочването или неясното посочване на разходи, включително „такси за напомняния“, „разходи за събиране“, „възнаграждения на трети лица“, води до нарушение на закона. Счита, че по чл. 22 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не съдържа всички задължителни реквизити или те са посочени по начин, който не позволява на потребителя да прецени икономическите последици, като в конкретния случай ГПР и общата дължима сума били изчислени без реално да отразяват всички възможни разходи, като част от договорните разходи били оставени неограничени и в преценка на кредитора. Счита, че неиндивидуално уговорените клаузи, които позволяват на търговеца едностранно да прехвърля договора, да изменя механизма на връчване, да начислява неясни и неограничени разходи и да претендира обезщетения над законната лихва, са неравноправни по смисъла на чл. 143146 ЗЗП и като такива са нищожни, без да пораждат действие за потребителя.

Нищожността на тези клаузи води до недължимост на съответните такси, разходи и неустойки, а договора следва да се прилага само в останалата му част, доколкото може да съществува без неравноправните клаузи. При евентуално значително засягане на изчислението на ГПР и икономическата тежест - основание за недействителност на целия договор.

Моли съда да бъдат прогласени за нищожни поради противоречие 3 със ЗПК, ЗЗП и добрите нрави следните клаузи от Договор за потребителски кредит № 304*/12.09.2024 г. между страните: чл. 1.13, т. 1 от договора - в частта, предоставяща на „К.“ право едностранно и по всяко време да прехвърля правата си по договора на трети лица без допълнително съгласие на кредитополучателя; чл. 16, ал. 1 - 5 и чл. 17 от Общите условия - в частта, в която предвиждат, че всички съобщения, включително относно предсрочна изискуемост, цесия, промяна на условия и др., се считат за получени само с изпращането им по електронен път (e-mail, SMS, онлайн профил), без доказателство за реално достигане до потребителя; разпоредбите от Общите условия (напр. чл. 3.7-3.9 и свързаните), предвиждащи за сметка на кредитополучателя всички разходи за извънсъдебно събиране, такси за напомняния, разходи за трети лица и др., доколкото тези суми не са ясно определени и не са включени в ГПР и общата дължима сума; Разпоредбите от Общите условия, които предвиждат при забава на плащане заплащане на допълнителни такси, разходи и обезщетения над размера на законната лихва за забава, като противоречащи на чл. 33 ЗПК. Моли съда ако приеме, че изброените нарушения водят до съществено несъответствие с изискванията на ЗПК относно ГПР и общата дължима сума, да прогласи недействителност на целия договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 26 ЗЗД, като приеме, че ищецът дължи единствено непогасената чиста главница, намалена с всички платени суми над нея. Претендира за сторените в производството разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „К.” ЕАД, с който оспорва предявения иск изцяло по основание и моли да бъде отхвърлен в цялост. Не оспорва, че между страните е налице договорно правоотношение, произтичащо от Договор за потребителски кредит № 304*/12.09.2024г. по силата на процесния Договор доверителят му е отпуснал кредит в размер на 2500 лева, като сумата е изцяло усвоена от кредитополучателя; кредитът е сключен за срок от 24 месеца, при фиксиран ГЛП в размер на 19,54% и ГПР в размер на 21,39%. Общият размер на всички плащания възлиза на сумата от 3054,90 лева, като към дата на подаване на настоящият отговор на искова молба задължението по процесния Договор е изцяло доброволно предсрочно погасено. Моли съда гореизложеното да бъде отделено като безспорно по делото. Счита, че Договора има необходимото съдържание съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, 4 където е предвидено да бъде посочен размерът на ГПР и допусканията, които са взети предвид при изчисляването му, без да е необходимо да се разписва формулата, по която е изчислен, както и че не са налице нарушения на законовите разпоредби на ЗПК по отношение съдържанието и формиране на ГПР в процесния Договор. Счита, че възнаграждение за поръчител не отговаря на легалната дефиниция за общ разход по кредита, формулиран като разход по кредита, съгласно § 1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК, като по тези съображение не е включен като разход по кредита. Сключването на договор за предоставяне на обезпечение и съответно заплащането на възнаграждението за предоставено поръчителство, макар и разход за допълнителна свързана с договора за кредит услуга, не са задължително условие за получаване на кредита и предоставянето на кредита не е в резултат на търговски клаузи и условия между „К.“ ЕАД и „А. Т.“ ЕООД. Не оспорва твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР възнаграждението за предоставяне на поръчителство, дължимо и платимо на „А. Т.“ ЕООД, не е включено като разход по смисъла на чл. 19 ЗПК, като излага подробни съображенията в тази насока. Твърди, че единствения разход по смисъла на чл. 19 ЗПК, който е включен при изчисляване на ГПР е договорната възнаградителна лихва.

Твърди, че размерът на възнаграждението за поръчител не е известен на доверителя му към момента на сключване на договора за кредит и формирането на ГПР по последния, като „К.“ ЕАД не е имало информация относно размера на дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство. Твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство между ищцата и „А. Т.“ ЕООД е договор за поръчка по смисъла на чл. 280 и сл. от ЗЗД и уговореното по него възнаграждение не попада в обхвата на общи разходи по кредита. По силата на договора за предоставяне на поръчителство „А. Т.“ ЕООД се задължава да извърши за сметка на доверителя (ищцата) възложените от нея действия, а именно да отговаря пред кредитора „К.“ ЕАД солидарно с нея за изпълнението на всички нейни задължения по договора за кредит, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията по кредита. Вземанията за възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство възникват в полза на „А. Т.“ ЕООД, а не в полза на кредитодателя „К.“ ЕАД. Счита, че дори и да се приеме, че процесният договор за предоставяне на поръчителство по договор за потребителски кредит е нищожен (което ние изрично оспорваме) неговата евентуална 5 недействителност на основанията изложени в исковата молба би довела единствено до отпадане на задължението на кредитополучателя да заплати на поръчителя възнаграждение за предоставената услуга, но не и до недействителност на самия договор за потребителски кредит, нито на сключения във връзка със същия договор за поръчителство. Моли съда да отхвърли като неоснователен и недоказан срещу доверителя му установителен иск за прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит № 304*/12.09.2024г. Моли съда да им присъди и всички направени разноски в настоящото производство, включително юрисконсултско възнаграждение в размер на 77 евро, на основание чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, приета с ПМС № 4 от 6.01.2006 г. във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК. Моли съда да отхвърли претенцията на ищеца за разноски - оспорва, че ищцата е материално затруднено лице по чл. 38, ал, 1, т. 2 на ЗАдв., оспорва, че е приложим чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. В условията на евентуалност, в случай че съдът приеме, че на процесуалния представител на ищеца са дължими разноски, моли да бъде определено възнаграждение в справедлив размер спрямо ниската правна и фактическа сложност на производството, който би могъл да бъде и под минималния по Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Разпечатката съдържа 19 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/14e74b8b-b852-457a-9bbf-7bfa1e7011f8