Решение № 6728 от 06.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6728 гр. София, 06.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Ина Бр. Маринова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско дело № 20241100509697 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба на Р. Р. Р. срещу решение № 6894/16.04.2024 г. по гр.д. № 43807/2022 г. по описа на СРС, 45 състав, с което са уважени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 92 ЗЗД, като е признато за установено, че жалбоподателят дължи в полза на „Й.Б.“ ЕАД сумите, както следва:

69,73 лв., представляваща дължими и неплатени месечни абонаментни такси за потребление на мобилни услуги за периода от 05.09.2019 г. до 04.11.2019 г. по договор за мобилни услуги за ползване на мобилен номер 359895624744 от 28.07.2016 г. и допълнително споразумение към договора от 26.11.2018 г., ведно със законната лихва за периода от 14.12.2021 г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, до изплащане на вземането;

251,63 лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договора, ведно със законната лихва за периода от 14.12.2021 г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 13.01.2022 г по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 71514/2021 г. по описа на СРС, І ГО, 45 състав.

1

Жалбоподателят – Р. Р. Р., твърди, че обжалваното решение е неправилно.

Твърди, че по делото не е доказано между страните да е налице облигационно отношение. Оспорва „Й.Б.“ ЕАД да е предоставило мобилни услуги с цена в размер на присъдената сума. Твърди, че претендираното вземане за неустойка не се дължи, доколкото се основава на нищожна клауза от договора. Ето защо, моли обжалваното решение да бъде отменено и исковете да бъдат отхвърлени.

Ответникът по жалбата – „Й.Б.“ ЕАД, счита първоинстанционното решение за правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноските по производството.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от „Й.Б.“ ЕАД с обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 92 ЗЗД.

Ищецът твърди, че между страните е налице облигационно отношение по договор за мобилни услуги за ползване на мобилен номер 359895624744 от 28.07.2016 г. и допълнително споразумение към договора от 26.11.2018 г. Твърди, че ответникът не е заплатил дължимата цена за предоставените мобилни услуги по договора за мобилни услуги, поради което същият е прекратен по вина на ответника. Непогасените задължения на ответника възлизат на сумите, както следва: 69,73 лв., представляваща дължими и неплатени месечни абонаментни такси за потребление на мобилни услуги за периода от 05.09.2019 г. до 04.11.2019 г.; 251,63 лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договора. В производството по ч.гр.д. № 71514/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 45 състав, за посочените суми е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, което е уважено. Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Ето защо и с оглед указанията на съда ищецът е предявил искове с правно основание чл.

422 ГПК за установяване дължимостта на сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д. № 71514/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 45 състав. Претендира законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до погасяването, както и разноските по делото.

С обжалваното решение исковете са уважени изцяло.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл.

2

200 ЗЗД за заплащане на цена за предоставени мобилни услуги в тежест на ищеца е да докаже, че между страните е налице соченият в исковата молба договор за мобилни услуги, в изпълнение на който е предоставил на ответника мобилни услуги с цена в размер на претендираната сума.

Особеният представител на ответника оспорва, че между страните са налице договор, както и че ищецът е предоставил мобилни услуги с цена в размер на претендираната сума.

Във връзка с релевираните оспорвания въззивната инстанция намира следното:

По делото е представен договор за мобилни услуги за ползване на мобилен номер 359895624744 от 28.07.2016 г. и допълнително споразумение към договора от 26.11.2018 г., сключен между „Теленор България“ ЕАД (със сегашно наименование „Й.Б.“ ЕАД) и Р. Р. Р.. Видно от същите, ищецът се е задължил да предоставя мобилни услуги на ответника срещу заплащане – абонамента такса, дължима ежемесечно, а за услугите, които не се включват в месечния абонамент – по съответната ценова листа, приложима за всеки от абонаментните планове.

За доказване на изпълнението на задължението на мобилния оператор да предостави договорите мобилни услуги, цената на които е предмет на исковете, са представени издадени справки за потреблението на мобилни услуги, въз основа на които са издадени фактурите. За процесния период са издадени фактура № 7294844733/05.10.2019 г. и фактура № 7296206259/05.11.2019 г. Съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза, посочените фактури са редовно осчетоводени в счетоводството на „Теленор България“ ЕАД (със сегашно наименование „Й.Б.“ ЕАД), като същите касаят дължимата абонамента такса за ползване на услугите по договора. Съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза, за процесния период са предоставени на абоната договорените мобилни услуги, като същият е имал достъп до мобилни услуги с определени изключения, когато е била ограничена предоставяната услуга, предвид липсата на плащане на дължимата абонаментна цена.

Съгласно договора задължението на мобилния оператор е да предостави достъп до мрежа за мобилни услуги за посочения в исковата молба мобилен номер. В случая следва да бъде направено разграничение между задължението за абонаментна такса, чието изпълнение претендира ищецът, и задължението за заплащане на предоставените услуги. Характерът на абонаментната такса е такъв, че предполага заплащането срещу предоставен достъп до мрежата. Този аргумент черпи своето основание и от дефиницията на абонаментната такса, съдържаща се в приложените и действащи между страните общи условия. Абонаментната такса се дължи предварително от потребителя на мобилни услуги и срещу цената на месечния абонамент той получава достъп до услугите, за които е сключен индивидуалният 3 договор, като самата цена включва разходите за поддръжка на мрежата и се предплаща съгласно избрания абонаментен план. След сключването на договора от волята на потребителя ще зависи дали да се възползва от предоставения достъп и да използва услугите на мобилния оператор, или не. При всички случаи обаче той ще дължи уговорената абонаментна такса. В подкрепа на този извод е и подписването на допълнително споразумение към договора за мобилни услуги, тъй като ако не е имало изпълнение от страна на оператора, не би имало и допълнително споразумение.

Следователно, на базата на представените по делото писмени доказателства, заключението на съдебното-счетоводната експертиза и заключението на съдебнотехническата експертиза се установява, че ищецът е предоставил реално мобилни услуги на ответника, цената на които претендира, доколкото ответникът не е ангажирал доказателства, чрез които да се опровергае доказателствената стойност на представените справки за потребени мобилни услуги и фактури, които са осчетоводени редовно в търговските книги на мобилния оператор. Ищецът е изпълнил задълженията си по процесните договори, като е предоставил на ответника достъп до мобилната си мрежа за ползването от последния.

Ето защо, искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 200 ЗЗД за установяване дължимостта на цена за мобилни услуги се явява основателен.

По иска за неустойка с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД следва да се установи, дали е налице валидна клауза за неустойка при прекратяване на договора за мобилни услуги и свързаните с тях договори за лизинг, изразяващи се в дължимост на всички абонаменти такси по договорите за мобилни услуги до края на срока им, както и в дължимост на разлика в цената на устройството без абонамент и преференциалната цена с оглед сключен договор за мобилни услуги.

Видно от представените по делото договор за мобилни услуги за ползване на мобилен номер 359895624744 от 28.07.2016 г. и допълнително споразумение към договора от 26.11.2018 г., сключени между страните, в случай на прекратяване на договорите през първоначалния срок, за която и да е СИМ карта/номер, посочен/а в него, по вина или по инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до края на този срок.

Следва да се установи, дали уговорената в договора клауза за неустойка е валидна, поради което въз основа на нея е възникнало вземане на ищеца за обезщетение за вредите, вследствие на прекратяване на договора по вина на ответника.

Като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в 4 случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е винаги форма на договорна отговорност. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в частност да уговарят неустойка, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД).

Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. С оглед посочените критерии съдът счита, че процесните договорни клаузи, предвиждащи заплащане на неустойка, равняваща се на дължимите до края на договорите за предоставяне на процесния вид услуги абонаментни такси, независимо от момента на разваляне на същите, се явяват нищожни, поради противоречие с добрите нрави. Същите излизат извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече развален договор получава имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил ако договорът не беше развален, но без да се престира от негова страна, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. В този смисъл – решение № 219/09.05.2016 г. по т.д. № 203/2015 г. на ВКС, І т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Несъмнено целта на регламентираните неустойки излиза извън присъщите им обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същите противоречат на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта им нищожна.

В този смисъл са и задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. Съдът следи служебно за нищожност на уговорките, предвиждащи заплащането на неустойка, като валидността им се преценява към момента на сключване на съответните договори, а не с оглед конкретно неизпълнение.

Разпечатката съдържа 38 от 63 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/14d9846c-1b09-47ec-a671-008e8faf3803