Решение № 2748 от 07.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2748 гр. София, 07.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станимира И.

Членове:

Димитър К. Демирев

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100507065 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20086209/04.04.2023 г., постановено по гр.д. № 64735/2019 г. по описа на СРС, 142 състав, са уважени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл.

422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.

150 ЗЕ за признаване за установено, че ответникът Г. И. М., ЕГН **********, дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Надежда 1“, бл. ****, аб. № 144591, суми, както следва:

262,02 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна енергия (ТЕ) за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 13.08.2018 г., до окончателното изплащане на вземането;

17,02 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение (ДР) за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 1 по чл. 410 ГПК – 13.08.2018 г., до окончателното изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 09.12.2018 г. по ч.гр.д. № 53598/2018 г. по описа на СРС, 142 състав.

С решението е отхвърлен искът за мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 30.07.2015 г. до 01.08.2018 г. в размер на 3,51 лв., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 09.12.2018 г. по ч.гр.д. № 53598/2018 г. по описа на СРС, 142 състав.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ответникът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца сумата от 24,69 лв., представляваща разноски в заповедното производство, и сумата от 953,01 лв., представляваща разноски в исковото производство.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – Г. М..

Въззивникът поддържа, че няма качеството потребител на топлинна енергия. Счита, че нотариалният акт за собственост и протоколът от общото събрание се отнасят до различни имоти. Оспорена е и връзката между протокола от общото събрание и договора с фирмата за дялово разпределение.

Поддържа, че на общото събрание не е наличен кворум от минимум 90 % от етажните собственици. Моли съда решението на първоинстанционния съд да бъде отменено в обжалваната част, а исковете – изцяло отхвърлени.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Счита, че решението на районния съд е правилно и моли същото да бъде потвърдено. Претендира и разноски.

Третото лице помагач “Техем Сървисис” ЕООД не изразява становище по въззивната жалба на ищеца.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна 2 следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в частта, с която е установена дължимост на претендираните главници за топлинна енергия и дялово разпределение. В частта, с която искът за мораторна лихва е отхвърлен, решението е влязло в сила като необжалвано.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо.

По същество на спора съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, с която са предявени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът Г. И. М., ЕГН **********, дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Надежда 1“, бл. ****, аб. № 144591, суми, както следва:

262,02 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна енергия (ТЕ) за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 13.08.2018 г., до окончателното изплащане на вземането;

17,02 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение (ДР) за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от 3 датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 13.08.2018 г., до окончателното изплащане на вземането;

3,51 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за ДР за периода от 30.07.2015 г. до 01.08.2018 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 09.12.2018 г. по ч.гр.д. № 53598/2018 г. по описа на СРС, 142 състав.

Предявени са обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти:

1) съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топлинна енергия; 2) обем на реално доставената на ответника топлинна енергия за процесния период; 3) стойност на доставената топлинна енергия, отговаряща на претендираната сума; 4) през процесния период да е извършвана услугата дялово разпределение; 5) ищецът да се явява легитимиран да претендира вземането за заплащане на възнаграждение за тази услуга в претендирания размер; 6) стойност на извършената услуга за дялово разпределение. По исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже изпадане в забава на длъжника за заплащане на задълженията, както и размер на дължимата лихва.

При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже правоизключващите си възражения.

По направеното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на ищеца е да докаже и факти, обуславящи спиране или прекъсване на погасителната давност, ако твърди такива.

По отношение на вземането за главница за топлинна енергия въззивният съд намира следното:

Не е спорно между страните, а и се установява по делото, че „Топлофикация София“ ЕАД е енергийно предприятие, като по отношение на дейността му са приложими разпоредбите на Закона за енергетиката и подзаконови актове по прилагането му. Установява се от представените по 4 делото доказателства, че процесният имот се намира в сграда – етажна собственост, присъединена към топлопреносната мрежа.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия.

Законът императивно урежда възникването на облигационно правоотношение между клиентите на топлинна енергия и топлопреносното предприятие. Достатъчно е притежанието на вещно право върху топлоснабдения имот – на ползване или собственост, за да възникне задължение за заплащане на доставената и потребена топлинна енергия.

Това обаче не е единственият начин, по който може да възникне облигационно отношение за доставка на топлинна енергия. Възможно е да бъде постигнато съгласие между лице, което не е титуляр на право на собственост или ограничено вещно право на ползване върху топлоснабден имот, и топлопреносно предприятие за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия. Тогава именно това лице, а не титулярят на вещното право, ще има задължение за заплащане на цената на доставената топлинна енергия. Договорът подлежи на доказване по общите правила на ГПК – напр. с откриване на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 г., ОСГК/.

С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, което следва да бъде изрично или с конклудентни действия, 5 изразяващи съгласие, като в определени случаи законът може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия. Чл.

149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.

Същевременно законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен договор, когато се касае за топлоснабдена сграда – етажна собственост. Тогава всички собственици или титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът придава допълнителни правни последици на придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот – сключването на договор с топлопреносното предприятие. Законът императивно приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик или вещен ползвател на същия.

Следователно облигационното отношение между топлопреносното предприятие и друг правен субект може да възникне както с изричен писмен акт /при постигане на съгласие за същественото съдържание на договора/, така и презюмирано /със самия факт на придобиване на собственост или вещно право на ползване/. Възникването на ново облигационно правоотношение за конкретен имот /без значение дали изрично или презюмирано/ води до преустановяване на действието за в бъдеще на предходното правоотношение за този имот. Следователно, за да може да се прецени с кое лице ищцовото дружество е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за конкретен имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кого последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.

Въззивната инстанция приема, че в настоящия случай клиент на топлинна енергия и страна по облигационно отношение с „Топлофикация София“ ЕАД е Г. М..

По делото е представен Договор за покупко-продажба на жилище, 6 сключен по реда на Закона за общинската собственост от 30.10.2001 г., по силата на който Р.В.В., Г.Н.И. и Г. И. М. са придобили собствеността върху процесния имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Надежда 1“, бл. ****. В същия е посочено, че Р.В. придобива ½ ид.ч. от имота, а Г.И. и Г. М. придобиват ½ ид.ч. Доколкото не е посочено конкретно Г.И. и Г. М. каква идеална част от процесния имот придобиват, следва да се приеме, че квотите им са равни и всеки от тях е придобил по ¼ ид.ч. от същия. Следователно ответникът въззивник е собственик на ¼ ид.ч. от процесния апартамент.