Решение № 79 от 04.02.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 79 гр. гр. Хасково, 04.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Минчо К. Димитров при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева като разгледа докладваното от Минчо К. Димитров Гражданско дело № 20245640101766 по описа за 2024 година

Предявени са при условията на обективно съединяване главен иск с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.9 и т.10, вр. чл. 19 от ЗПК - за прогласяване нищожност на сключен с ответника договор за потребителски кредит и евентуален иск с правно основание чл.26, ал.1, вр. чл.22, вр. чл.11, вр. чл. 19 ЗПК, вр. чл. 143 ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП - за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 23 от същия договор от Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: **************, чрез адв. Д. М., съдебен адрес:

**************, против “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“ № 13 Б, представлявано от С. Н. Т. – **************.

Ищецът твърди, че на **************г. страните сключили договор за потребителски кредит от разстояние № **************, по силата на който ищецът получил в заем парична сума в размер на 800 лева, при годишна лихва от 36%, размер на ГПР 42,58%, размер на общата сума, която следвало да върне – 824 лева и срок на погасителния план - 25.07.2021г. В чл. 13 от договора било предвидено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на посочени в ОУ условия, или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 23 от същия било уговорено, че при неизпълнение на задължението си за предоставяне на 1 обезпечение, заемателят дължи неустойка на кредитора в размер на 0,9% от стойността на усвоения кредит, платима разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски по кредита.

Поради непредставяне на обезпечение по кредита в срок, на ищеца била начислена неустойка в размер на 320 лв. и така общата сума, която следвало да върне по кредита, станала в размер на 1 144 лева. Ищецът твърди, че е погасил сумата по сключения договор изцяло, включително и сумата за неустойка.

Счита процесния договор за нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл.

22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма, както и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК, поради липса на съществен елемент от неговото съдържание, а именно - годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. В нарушение на императивните правила, в договора ГПР бил посочен само като процент, без описание на основните данни, които послужили за неговото изчисляване, на компонентите, които са включени в него и начина на формирането му. В договора бил посочен единствено годишен лихвен процент по заема, без посочване как същият се съотнася към ГПР. Описаните в съдържанието му такси и разходи – възнаградителна лихва и неустойка водели до различен от посочения ГПР. Това следвало да се приравни на ситуацията на непосочване на ГПР в договора, според практиката на СЕС. Също така ищецът поддържа грешно посочване на размера на ГПР в процесния договор, както и че действителният такъв многократно надвишавал допустимия по чл. 19, ал.4 от ЗПК. Според него била налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора, поради което договорът бил нищожен и на основание чл. 26, ал. 2 пр. 1 от ЗЗД.

Относно клаузата за дължимост на неустойка се поддържа, че с нея се целяло прехвърляне на отговорността за задължението на кредитора да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя, който следвало да осигури обезпечение, едва след като кредитът бил отпуснат, и ако той не сторел това, дългът му нараствал. Т.е. - вместо кредиторът да следи за неразумно кредитиране, същият налагал неимоверно голяма неустойка, с която повишавал риска от изпадането на кредитополучателя в неплатежоспособност.

Отделно от това неустойката за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди, била типичен пример за неустойка, която накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, в какъвто смисъл била и т.3 на ТР№1/15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Налице било и заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, тъй като разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на 2 потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза се уговаряло в полза на кредитора още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, от което за кредитора не произтичали вреди. Всъщност с нея се обезпечавали вреди за неизпълнение на главното задължение, които се обезщетявали с мораторната лихва, а подобно кумулиране на неустойка за забава и мораторна лихва било недопустимо. Освен това, в случай на непредставяне на обещано обезпечение кредиторът имал право на осн. чл. 71 ЗЗД да поиска незабавно изпълнение на цялото задължение, но в случая вместо да санкционира неизпълнението с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка. Така договорът продължавал да се изпълнява по първоначалния погасителен план, но на по -висока цена, прикрита като неустойка. Ищецът счита уреждащата я клауза за изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Тази клауза не била и индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. С уговорената неустойка се целяло заобикаляне на предвидения максимален размер на ГПР чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК ответното дружество не включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка“, която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което следвало да е част от него. При условие, че ГПР бил законосъобразно описан, действителният такъв щял да възлиза многократно над допустимия процент, съгласно ЗЗП. В случая било налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. С тези действия ответникът заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника. Неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставяло и самата цел на Директива 2008/48/ЕО. Начислената неустойката безспорно попадала в изискванията на Директивата като предвидим общ разход, който обуславял сключването на договора при тези условия и бил предварително заложен. Като такъв той следвало да намери отражение в ГПР. Ето защо неправилното му изчисляване и посочване било самостоятелно основание за недействителност на договора. Грешното посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно - целият договор следвало да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между 3 страните, представлявало и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС.

Процесният договор се счита от ищеца за нищожен и на основание на чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, с оглед нищожност на клаузата за възнаградителната лихва, поради противоречието й с добрите нрави. Така определеният от размер на възнаградителната лихва (в който се включвал и начислената „неустойка“) бил изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. - двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва водела до нищожност и на целия договор.

В условията на евентуалност и в случай, че договорът се приеме за валиден и действителен, ищецът поддържа нищожност на отделните негови клаузи на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД - поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД - поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност, а именно – на клаузата, с която е начислена процесната неустойка, в размер на 0.9%.

Предвид изложеното, ищецът иска съдът да постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността на сключения с ответното дружество Договор за потребителски кредит № **************, а в условията на евентуалност – да бъде провъзгласена нищожността на клаузата на чл.23 от същия.

Претендира направените по делото разноски, включително адвокатско възнаграждение.

Ответникът оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани. Твърди, че между страните бил налице договор, който бил сключен от разстояние като част от система за предоставяне на финансови услуги на ответника, в изпълнение на който на същата дата ответникът предоставил сумата по кредита на ищеца на каса на „Изипей“. Посочва се, че в договора била предвидена хипотеза за начисляване на неустойка при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, но кредиторът не бил договорно задължен да претендира такава. В случая сключването на договора било инициирано от ищеца с попълване на електронна заявка за отпускане на кредит и на същият била изпратена необходимата преддоговорна информация, в т.ч. и СЕФ, проект на договор с погасителен план към него и Общи условия. Всички му били предоставени на български език, информацията била предоставена в ясен и четлив вид, при 4 съблюдаване на нормативните изисквания. Въпреки, че неустойка не била начислявана и събирана от дружеството, ответникът счита уреждащата я клауза за валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство, като излага подробни съображения в такава насока.

Неустойката представлявала самостоятелен договор по смисъла на чл. 8 ал. 1 ЗЗД и и поради това по отношение на нейната действителност според ответника не били приложими разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а тези на ЗЗД. Сочи, че неустойка се дължала от неизправната страна по договора, когато била налице онази форма на неизпълнение, за която тя била уговорена, а именно - непредоставяне на обезпечение по договора. Тя била парична санкция, имаща за цел да гарантира изпълнението „под страх“, че в противен случай би се начислила, с оглед на което било нормално в случай на неизпълнение на обезпеченото задължение размерът на задължението длъжника да бъде увеличен. Това обстоятелство не следвало да я прави нищожна, с оглед факта, че това била присъщата за нея функция. Размерът на неустойката се определял като процент от заетата сума и същата се начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависело изцяло от волята на заемателя. Видно от Договора било, че неустойката се дължала единствено за периода, в който заемателят реално не бил предоставил обезпечение, тоест - причината за евентуалното начисляване на такава неустойка било единствено виновното поведение на ищеца. Освен това, според ответника така договорения размер на неустойката изпълнявал предвидените в чл. 92 ЗЗД цели и не предвиждал неоснователно разместване на блага. Неустойката освен обезщетителна функция имала и други функции обезпечителна и санкционна, като целта била да се стимулира изпълнението и превенира допускане на неизпълнение. В случая уговорената неустойка не излизала извън присъщите й функции. Тя имала стимулираща роля за длъжника да изпълни точно задълженията си, тъй като в противен случай щял да носи отговорност, без кредиторът да трябва да доказва настъпването на вредите и техният размер. Въпреки това, вредите от неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение били очевидни, тъй като кредиторът бил лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено, което безспорно засягало неговия интерес и основната цел на уговорената неустойка бил да репарира причинените от неизпълнение в срок вреди. Поддържа, че нямало въведено законодателно изискване относно размера на неустойката, като нямало въведено ограничение и на максималния й размер. Доколкото по - големият размер на неустойката бил обусловен от бездействието на длъжника, същият не можел да се приеме като изначално договорен в противоречие на добрите нрави. Нищожността, поради противоречие с добрите нрави следвало да се преценява към момента на сключване на договора, а не възоснова на размера, получаващ се в резултат на 5 неизпълнението. Съгласно чл. 92 ал. 2 ЗЗД, а и според възприетото от съдебната практика, дори и неустойката да се приемела за прекомерна, тя била действително задължение, което можело да бъде намалявано, без обаче да отпада изцяло. Така, тя представлявала предварително определено обезщетение и според ответника нормално било нейният размер да е предварително уговорен между страните и включен като част от погасителните вноски, при изрично записване, че това е дължимата вноска само при хипотезата на непредставено обезпечение. Съгласно TP от 15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК, прекомерността на неустойката не я правиела a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, като същата следвало да се приеме за такава, само ако единствената цел, за която е уговорена, излизала извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Освен това според ответника, не била налице изначална невъзможност да се осигури в уговорения в договора срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания. Ищецът бил запознат с условията на договора, преди същият да бъде сключен, като той не бил длъжен да го сключва веднага, а разполагал с възможността първо да открие лице, което да отговаря определените в договора изисквания и което е съгласно да бъде солидарно отговорно с него и след това да прЕ.е към подписването му.

Разпечатката съдържа 20 от 78 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/14c87f56-cc95-4413-81be-0f243663dee3