Решение № 48 от 29.01.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 48 гр. София, 29.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело № 20241001000940 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 17.07.2024 г. на ответника С. Г. С., чрез назначения му особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, срещу решението от 17.06.2024 г. по т. д. № 2652/2021 г. на Софийския градски съд, VІ-9 състав, в частта, с която ответникът е осъден солидарно с ответника „Агроинвестмънт Къмпани 2016“ ЕООД да заплати на ищеца „Зара Е“ ООД на осн. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата 104 000 лв., представляваща предоставени в заем на 7.12.2016 г. и на 20.03.2017 г. по банков път парични суми на ответника „Агроинвестмънт Къмпани 2016“ ЕООД, заедно със законната лихва от 4.12.2021 г. до окончателното изплащане, а на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 5 518,22 лв., представляваща законната лихва за забава за периода 27.05.2021 г. – 3.12.2021 г., както и сумата 10 563,43 лв. – съдебни разноски.

Във въззивната жалба се твърди, че необосновано съдът е приел за доказано, че между ищеца и ответника „Зара Е“ ООД е възникнало заемно правоотношение. Твърди се, че не било установено при условията на пълно и главно доказване, че ответното дружество е получило процесните суми, като това обстоятелство не било установено с категоричност и от заключенията на съдебно-счетоводната експертиза. Не било изяснено кой е титуляр на банковата сметка, по която са преведени сумите от ищеца, а в заключенията на ССЕ се съдържали и неверни обстоятелства – като това, че на 7.12.2016 г. сумата по първия превод изцяло била изтеглена лично от ответника С. С., докато от представеното извлечение от сметка било видно, че той е изтеглил само сумата 5 000 лв. В нарушение на чл. 193 ГПК съдът приел за автентични банковото удостоверение с изх. № 600-652/11.06.2021 г. и платежни нареждания от 7.12.2016 г. и 20.03.2017 г. Неправилно било прието за доказано и възникването на солидарна отговорност на ответника С. С., като били допуснати процесуални нарушения във връзка с игнорираното оспорване по реда на чл. 193 ГПК на автентичността на договора за встъпване в дълг. Твърди се, че не било доказано, че процесните суми са предоставени в заем, което основание не следвало от събраните 1 доказателства, а изводите на съда в тази насока били необосновани и при неправилно приложение на чл. 161 и чл. 182, ал. 1 ГПК. Поддържа се и, че липсва основание за солидарна отговорност на жалбоподателя по евентуалния иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли предявените срещу него искове.

Въззиваемият „Зара Е“ ООД – ищец по исковете – чрез процесуалния си представител оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Ответникът „Агроинвестмънт Къмпани 2016“ ЕООД, редовно призован на 8.01.2025 г. чрез управителя си, не е заявил присъединяване към жалбата по реда на чл. 265, ал. 1 ГПК, поради което не е станал страна във въззивното производство.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакуваните съдебни актове и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя част от мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба доводи повтарят същите аргументи, които вече са били изтъкнати в първата инстанция, на които в обжалваното решение е даден подробен отговор. Независимо от това следва да се добави и следното:

1. Предмет на въззивното производство са само уважените при условията на солидарност срещу жалбоподателя С. С. искови претенции по чл. 240, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД. В частта относно уважените искове срещу ответника „Агроинвестмънт Къмпани 2016“ ЕООД първоинстанционното решение е влязло в сила, тъй като същият не е обжалвал решението, нито се е присъединил към настоящата жалба по реда на чл. 265, ал. 1 ГПК. По така уточнения предмет на обжалване въззивният съд намира следното:

2. Наведените в жалбата възражения надхвърлят наведените от същата страна в отговора и допълнителния отговор на исковата молба. В същите жалбоподателят чрез назначения му особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК е навел следните възражения: 1) неяснота в твърденията на ищеца относно това дали претенцията се основана на един или на два устни договора за заем; 2) липса на осъществен фактически състав по чл. 240, ал. 1 ЗЗД относно твърденият договор за заем/и – недоказаност на предаването на сумите и на волята на страните да бъдат върнати; 3) по отношение на евентуалния иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД – оспорване на твърдението за липса на основание за получените суми, липса на солидарна отговорност на ответника С. за кондикционната претенция и погасяване по давност на същата. В двата отговора е заявено общо оспорване на всички писмени доказателства, приложени към исковата молба, което във връзка с указания на съда по определението от 17.04.2023 г. е уточнено с молба 9.05.2023 г. /л. 133 от делото на СГС/ в смисъл, че се оспорва автентичността и верността само на удостоверение и с изх. № 600-652/11.06.2021 г. и на платежните нареждания от 7.12.2016 г. и 20.03.2017 г.

Всички останали последващо направени възражения и оспорвания на тази страна в първоинстанционното производство, изтъкнати в заседанието на 4.10.2023 г., и във въззивната жалба се явяват преклудирани съгласно чл. 370 ГПК и не подлежат на разглеждане. По-конкретно не подлежи на разглеждане оспорването на автентичността на представения договор за встъпване в дълг от 25.09.2020 г., тъй като противно на доводите в 2 жалбата такова оспорване не е своевременно заявено в отговора на исковата молба от 24.01.2023 г., уточнен в тази част с молбата от 9.05.2023 г. Следва да се припомни, че срокът за оспорване на истинността на документ е срокът за отговор на съдопроизводственото действие, с което е представен /чл. 193, ал. 1 ГПК/, поради което по отношение на представени към исковата молба писмени доказателства е срокът за отговор на исковата молба /при търговски спор, като настоящия – срокът за първия отговор/. Без значение за този срок е дали документът е представен в препис или в оригинал, тъй като и да е в препис – срокът за оспорване е пак същия. Нещо повече – по отношение на този договор в отговора от 24.01.2023 г. липсва оспорване на неговото сключване с това съдържание, нито на обвързващото му действие спрямо ответника С., а на стр. 4 от отговора процесуалният представител изрично е заявил, че „от представения от ищцовата страна договор за встъпване в дълг, доверителят ми се е задължил да отговаря солидарно за задълженията, произтичащи от описания договор за заем“. Това заявление е направено във връзка с оспорената евентуална кондикционна претенция, но в становището по главния иск също липсва оспорване на валидността или съществуването на договора за встъпване в дълг. Липсата на оспорване на това обстоятелства обяснява и липсата на своевременно заявено оспорване по чл. 193, ал. 1 ГПК по отношение на този документ. Отделен е въпросът, че дори и да имаше такова своевременно оспорване, то тежестта да докаже неавтентичност на подписа, положен от името на ответника С., е на същия ответник, а пък същият не е легитимиран да оспорва подписа, положен от името на ищцовото дружество, доколкото това е свързано с оспорване на представителната власт на лицето, подписало договора от името на това дружество, за което оспорващият не притежава легитимация /т. 2 от ТР № 5/12.12.2016 г. на ВКС – ОСГТК/.

3. Независимо, че в исковата молба ищецът е поддържал, че процесните суми се дължат на основание на един устен договор за заем, но са предоставени на два транша /7.12.2016 г. и 20.03.2017 г./, то във връзка с указания на съда по определението от 17.04.2023 г. е уточнил с молба от 4.10.2023 г. /л. 159 от делото на СГС/, че се касае до два договора за заем – от 7.12.2016 г. за сумата 24 000 лв. и от 20.03.2017 г. на сумата 84 000 лв. Въззивният съд намира за доказано сключването на твърдените договори.

Съществените елементи на договора за заем съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД са: 1) постигане на съгласие, че едно лице ще предостави на друго парична сума или други заместими вещи, а второто лице ще се задължи да върне същите; и 2) реално предаване на сумата или вещите.

Противно на доводите в жалбата събраните по делото доказателства установяват по категоричен начин реалното предаване на процесните суми от ищеца на ответника „Агроинвестмънт Къмпани 2016“ ЕООД. Това следва от: 1) банковото удостоверение с изх.

№ 600-652/11.06.2021 г., издадено от „Алианц Банк България“ АД, установяващо извършени преводи от банковата сметка на ищеца към посочена банкова сметка на „Агроинвестмънт Къмпани 2016“ ЕООД в „ПИБ“ АД, както следва – на 7.12.2016 г. на сумата 24 000 лв. и на 20.03.2017 г. на сумата 84 000 лв.; 2) преводни нареждания от 7.12.2016 г. и 20.03.2017 г. за същите суми, издадени от същата банка; 3) писмо с изх. № И-7703#1/6.11.2023 г. на „ПИБ“ АД с приложено към него извлечение от банковата сметка на ответното дружество, съдържащо справка за движението по сметката, от което е видно, че са отразени получените два превода на посочените суми при същите размери, дати и наредител; и 4) заключенията от 20.09.2023 г. и 5.03.2024 г. на съдебно-счетоводната експертиза.

Обстоятелството кои лица са подписали от името на „Алианц Банк България“ АД банковото удостоверение с изх. № 600-652/11.06.2021 г. и преводните нареждания е без значение, при положение че сумите по преводите са постъпили по сметка на получателя, което е потвърдено от получаващата банка „ПИБ“ АД. Противно на доводите в жалбата в писмото на „ПИБ“ АД и в извлечението от сметка изрично са посочени номерът на сметката и нейният титуляр – „Агроинвестмънт Къмпани 2016“ ЕООД. Отделен е въпросът, че конкретните банкови служители, подписали удостоверението от 11.06.2021 г. и преводните нареждания, са посочени в банковото удостоверение с изх. № 600-1029/2.11.2023 г., издадено от „Алианц Банк България“ АД /л. 190 от делото на СГС/. Ответникът С. не е оспорил в 3 първата инстанция писмата на двете банки. Същите, макар че са частни удостоверителни документи, изхождат от трети лица, които не са заинтересовани от настоящия спор, поради което съдът ги кредитира. Ирелевантно е дали впоследствие дружеството – получател е изтеглило или изразходило получените суми, тъй като при банкови преводи получаването се счита настъпило в момента на заверяване на банковата сметка на получателя /чл. 75, ал. 3 ЗЗД, чл. 305 ТЗ/, който е моментът на реално предоставяне на сумите. Ето защо предаването и получаването на процесните суми следва да се счита за доказано.

Намерението на двете дружества за обвързване именно с договори за заем също следва да се приеме за доказано. Вярно е, че в двете преводни нареждания е посочено, че основанието за преводите е само „финансиране“, като друго не е пояснено. В търговските отношения обаче важи принципът на възмездност, а безвъзмездните престации са изключение.

Същевременно, наличието на заемни договори следва и от извънпроцесуалното поведение на двамата ответници. Така в представената нотариална покана с рег. № 2446/11.03.2021 г. ищецът е поканил двамата ответници да върнат двете процесни суми в общ размер на 104 000 лв., а на стр. 2 от същата изрично е означил същата като „заетата сума“.