Решение № 277 от 15.01.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 277 гр. Пловдив, 15.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20225330112402 по описа за 2022 година

Предявени са искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузите на чл.4, ал.1, т.2.2. и т.2.3. и чл.20, ал.4 от договор за кредит от *********г. са нищожни, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.22 ЗПК, във връзка с чл.11, чл.19, чл.33 ЗПК, както и чл.143, ал.1, чл.146 ЗЗП. Предявените са и насрещни искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.240 ЗЗД, чл.92 ЗЗД.

В исковата молба от Б. Л. Ч. против „Вива Кредит“ ООД се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от *********г., по силата на който била предоставена сума в размер на 1000 лв. Съгласно чл.4, ал.1, т.2.2 кредитодателят се задължавал да не променя лихвения процент по договора и договорът да бъде сключен при фиксиран лихвен процент, за което кредитополучателят заплащал такса ангажимент. Съгласно чл.4, ал.1, т.2.3 лихвата е 0,07 % на ден върху усвоената и непогасената главница, като същата се изчислява ежедневно и се дължи в края на всеки тридесетдневен период от усвояване на главница.

Според чл.20, ал.4 при забава за плащане на текущо задължения, кредитополучателят дължал разходи за действия по събиране на задълженията в размер съгласно Тарифа. Счита, че цитираните клаузи са нищожни. Уговорената по чл.4 такса била нищожна и неравноправна по смисъла на чл.21, ал.1 ЗПК, вр. чл.10а, чл.33 ЗПК. Неравноправна била по чл.143 ЗЗП. Уговаряло се по този начин още едно допълнително обезщетение за кредитополучателя, като основната цел на клаузата била да доведе до неоснователно обогатяване на страната. Налице било и противоречие с добрите нрави. Клаузата освен това не се явявала индивидуално уговорена предвид разпоредбата на чл.146 ЗЗП.

По отношение на клаузата на чл.20, ал.4 от договора е посочено, че е налице нищожност на 1 основание чл.21, ал.1 ЗПК, вр. чл.10а, чл.33 ЗПК, чл.143, т.5 ЗЗП, чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД, чл.146 ЗЗП. Уточнено е, че по оспорените клаузи ищецът не е заплащал суми.

Претендирани са с исковата молба направените по делото разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК от ответника „ВИВА КРЕДИТ“ ООД е постъпил писмен отговор, с който предявените искове се оспорват. Преди сключване на договора на лицето бил представен Стандартен европейски формуляр, описващ всички условия по договора. От страна на ищеца към момента на подаване на отговора нямало платени никакви суми за главница. Исковете били неоснователни. Договорът за кредит с ищеца бил сключен при индивидуални условия. Кредиторът начислявал такса за ангажиране като компенсация за поддържане на кредитната линия отворена и за гарантиране, че за договорения срок ще осигури договорения кредитен лимит при точно договорения и фиксиран лихвен процент, независимо от условията на финансовите и кредитните пазари. Интересите на кредитополучателя били защитени. С тази такса кредитополучателят бил запознат, съгласил се бил с нея, тя била включена в ГПР. Голословни били твърденията за нарушение на добрите нрави. По отношение на таксата по чл.20 се сочи, че се дължи за реално извършени разходи и няма друга цел. Отговорността за разноски по извънсъдебно събиране на кредита по естеството си било едновидово явление с отговорността за разноски в процеса.

Предварителното уговаряне на разноските по извънсъдебно събиране на вземанията било законосъобразно и не противоречало на чл.33 ЗПК. Съдържа се позоваване на съдебна практика. Направено е искане за отхвърляне на предявените искове.

Предявени са насрещни искове, като е посочено, че задълженията на кредитополучателя са просрочени, което обуславя правния интерес на страната да го обяви за предсрочно изискуем. Направено е искане исковата молба да се счита за уведомление за обявяване на задълженията по договора за паричен заем за предсрочно изискуемо. Посочено е, че по кредита не са извършвани никакви плащания, поради което се позовава на разпоредбата на чл.20, ал.1 от договора. Направено е искане за осъждане на кредитополучателя да заплати сумата от 1000 лв. главница, 100.80 лв. договорна лихва за периода от *********г. – *********г., 168 лв. такса ангажимент, 40.12 лв. неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на адрес, 40.12 лв. неустойка за непредоставяне на удостоверение за липса на задължения, 158.12 лв. неустойка за непредоставяне на съгласие за директен дебит, 103 лв. такси по чл.20, ал.4 от договора, 14.96 лв. лихва за забава за периода от *********г. – *********г.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от Б. Л. Ч., със становище за неоснователност на предявените искове. Счита, че договор за паричен заем от *********г. е нищожен поради противоречие с добрите нрави. ГЛП от 15 % не бил действително приложения между страните, тъй като имало уговорена лихва от 0,042 % на ден. Нарушена била разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, както и на т.10 – липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР. В нарушение на т.11 не се съдържал погасителен план. Не се съдържала и информацията по т.12. Оспорва се на страната да са предоставени Общи условия съобразно разпоредбата на чл.11, ал.2 от закона. Заобикаляла се разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. ГПР 2 не отговарял на действително приложения между страните. Таксите ангажимент, неустойките за непредоставено удостоверение и адрес, за липса на съгласие за директен дебит били недължими, тъй като клаузите били нищожни, поради противоречие с добрите нрави. Противоречали на чл.10а ЗПК, както и на чл.33 ЗПК и чл.143, т.5 ЗЗП. Направено е искане за отхвърляне на предявените искове. Претендирани са разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е договор за кредит „Violeta“, сключен на *********г. между „Вива кредит“ ООД и Б. Л. Ч., по силата на който е предоставен кредит в размер на 1000 лв.

Представено е Приложение № 1 към договора за кредит – Тарифа за допълнителен пакет услуги – VIP обслужване по продукт „Violeta“ и такси за действия по ограничаване на негативни последици при просрочие.

С преводно нареждане от *********г. сумата от 1000 лв. е преведена от „Вива кредит“ ООД в полза на Б. Л. Ч..

По делото е представена справка погасителен план по договор за паричен заем № ********/*******г.

По делото е прието заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според което сумата от 1000 лв. е усвоена от кредитополучателя на дата *********г. Не са извършени плащания, след което вземането е обявено за предсрочно изискуемо. Дължимите по договора суми според вещото лице възлизат на 1000 лв. главница, 158.12 лв. неустойка за непредоставяне на директен дебит, 40.12 лв. неустойка за липса на удостоверения, 40.12 лв. неустойка за непредставяне на удостоверение за липса на задължения, 168 лв. такса ангажимент фиксиран лихвен процент, 103 лв. такси по Тарифа за действия по ограничаване на негативни последици при просрочие.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че на ********* г. между страните е сключен договор за кредит „Violeta“, по силата на който е отпусната парична сума в размер на 1000 лв., при ГПР – 49.32 %, лихвен процент – 15 %.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

С исковата молба като предмет на делото са въведени две клаузи от договора, по отношение на които се твърди, че са нищожни – клаузата на чл.4, ал.1, т.2.2. и т.2.3. и чл.20, ал.4.

3

По делото не е спорно, че съгласно разпоредбата на чл.4, ал.1, т.2.2. и 2.3. от договора кредиторът се е задължил да не променя лихвения процент по договора и договорът да бъде сключен при фиксиран лихвен процент по смисъла на параграф 1, т.5 ЗПК, а кредитополучателят се е задължил да заплаща такса в размер на 0,07 % на ден върху усвоената и непогасена главница, като таксата се начислява ежедневно върху усвоената главница и се дължи в края на всеки тридесетдневен период от усвояване на главница/главници. Според чл.10а, ал.1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.

Видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит – чл.10а, ал.4 ЗПК. От граматическото тълкуване на двете цитирани разпоредби следва, че таксата се дължи за конкретно действие на кредитора. В процесния случай обаче таксата се дължи срещу „бездействие“ на кредитора – да не променя лихвения процент. Срещу нея не се предоставя никаква услуга. На практика, срещу плащането на тази такса потребителят получава „ангажимент“ за добросъвестно изпълнение на вече договорени условия. Клаузата е и неравноправна по смисъла на чл.143, ал.2, т.20 ЗЗП, тъй като срещу заплащането на таксата потребителят не получава услуга и тъй като не е уговорена индивидуално, е нищожна по смисъла на чл.146, ал.1 ЗЗП. От друга страна, такса няма да се дължи, ако пълният размер на главницата е усвоен с подписване на договора, респективно при всяко частично усвояване на главници от кредитния лимит, но само ако са погасени всички дължими суми, в това число и главници преди съответното усвояване (чл.4, т.3 от договора), т.е. дължимостта на таксата зависи изцяло от поведението на длъжника, а не дали „услугата“ е предоставена. Затова и договарянето на такава такса съдът намира за несъвместимо със забраната на чл.10а, ал.1 ЗПК, поради което клаузата за нейната дължимост и за нейния размер е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, поради противоречие на закона. На следващо място, след като таксата се дължи за това, че кредиторът няма да променя лихвения процент за срока на договора, то тогава тя следва да се дължи само за срок от една година. Видно от чл.4, ал.1, т.2.3. от договора таксата се дължи „ежедневно“, но не е посочен краен момент на нейното начисляване. Според чл.3 от договора кредитополучателят може по всяко време да усвоява суми от главницата до максималния размер на кредитния лимит. В този смисъл ищцата може да усвои част от главницата и в края на едногодишния срок на договора, но ще дължи такса ангажимент и след неговия падеж, тъй като таксата се дължи в края на всеки тридесетдневен период от усвояване на главница/главници. Освен това таксата ангажимент не е уговорена във фиксиран размер, а се начислява ежедневно и размерът й е обусловен от размера на усвоената към конкретен момент главница. Следователно таксата ангажимент представлява допълнително „периодично плащане“ в допълнение към дължимите главница и възнаградителна лихва, а не такса за допълнителна услуга, свързана с договора за потребителски кредит. В този смисъл, клаузата има за цел да заобиколи изискването на чл.10а, ал.1 ЗПК, неясна е и като такава е нищожна на основание, чл.10а, ал.4 ЗПК, която е императивна. Поради това искът е основателен и следва да бъде уважен.

Според чл.20, ал.4 от договора при забава за плащане текущото задължение, 4 кредитополучателят дължи на кредитодателя разходи за действия по събиране на задълженията в размер, съгласно Тарифа, която представлява Приложение към договора, до заплащане на съответното текущо задължение или общото задължение по кредита. Разходи за действия по събиране на задълженията са разходите за изпращането на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждането на телефонни разговори и др., направени от кредитодателя, за да събере извънсъдебно и по доброволен начин посочените вземания. Според чл.10а, ал.2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Според чл.33, ал.1 ЗПК при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Възлагането в тежест на потребителя на допълнителна такса за управление на кредита в случай на забава, за която по правило потребителят дължи обезщетение в размер на лихвата за забава, противоречи на разпоредбите на чл.10а, ал.2 и чл.33 ЗПК. В случая таксата се дължи именно при забава за плащане на текущо задължение и то за разходи за действия по събиране на задълженията, т.е. разходи за управление на кредита. Поради това искът е основателен и следва да бъде уважен.