Решение № 63 от 31.07.2026, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 63 гр. Бургас, 31.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Анг. Синков

Членове:

Мартин Д. Данчев

Яни Г. Гайдурлиев при участието на секретаря Елена П. Георгиева в присъствието на прокурора В. Ив. М. като разгледа докладваното от Яни Г. Гайдурлиев Наказателно дело за възобновяване № 20252000600246 по описа за 2025 година НПК.

Производството е по реда на чл. 424, ал. 1, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 Образувано е по искане на осъдения Т. Д. К. за възобновяване на наказателното производство по НОХД № 1119/2024 г. по описа на Районен съд – Сливен и ВНОХД № 296/2025 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, отмяна на постановените по тях съдебни актове и постановяване на решение, с което да бъде оправдан по обвинението по чл. 128, ал. 2, вр. ал. 1 НК, респективно деянието да бъде преквалифицирано по чл. 132 или чл. 133 НК. При условията на евентуалност се иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане.

В искането се поддържа, че са налице основанията по чл. 422, ал. 1, т.

5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК – нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила. Осъденият не оспорва установения от съдилищата механизъм на инцидента, включително че е нанесъл с десния си юмрук удар в областта на главата на пострадалия П. И., след който последният е паднал по гръб върху земната повърхност. Оспорва обаче извода, че е действал при евентуален умисъл за причиняване на тежка телесна повреда. Според него силата на удара е могла да предизвика падането на пострадалия, но не и непосредствено да причини установеното тежко мозъчно увреждане. Твърди, че не е предвиждал пострадалият да падне по начин, при който да получи тежка телесна повреда, поради което деянието следвало да се квалифицира по чл. 133 НК. В подкрепа на тази теза в искането се прави позоваване на решения на Върховния касационен съд, отнасящи се 1 до случаи на нанасяне на единичен удар, последван от падане на пострадалия и настъпване на по-тежък резултат. Поддържа се, че съдилищата неправилно са отказали да съобразят посочената практика единствено защото тя се отнасяла до причиняване на смърт, а не на телесна повреда. Според искателя няма правна пречка тежката телесна повреда да е причинена по непредпазливост вследствие на умишлено нанесен удар. На следващо място се оспорва отказът да бъде приложена разпоредбата на чл. 132 НК. Изтъква се, че и двете съдебни инстанции са приели за установено, че непосредствено преди удара пострадалият е напсувал осъдения на майка. Според искателя съдилищата са се предоверили на заключението на комплексната съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, без самостоятелно да обсъдят всички фактически данни, относими към наличието на състояние на силно раздразнение. Изразява се и съмнение в обективността на експертизата, основано на обстоятелството, че братът на пострадалия е полицейски служител в град Сливен. Като съществено нарушение на процесуалните правила се сочи липсата на мотиви. Твърди се, че първоинстанционният и въззивният съд не са дали отговор на основните възражения на защитата относно формата на вината, значението на съдебномедицинската експертиза, приложимостта на цитираната съдебна практика и наличието на предпоставки за квалифициране на деянието по чл. 132 или чл. 133 НК. По тези съображения осъденият моли апелативния съд да упражни правомощията си по чл. 425, ал. 1 НПК, като отмени решението на Окръжен съд – Сливен и присъдата на Районен съд – Сливен, оправдае го по обвинението по чл. 128, ал. 2, вр. ал. 1 НК и приложи закон за по-леко наказуемо престъпление по чл.

132 или чл. 133 НК, като определи съответно наказание с тригодишен изпитателен срок. Алтернативно се иска връщане на делото за ново разглеждане.

В съдебното заседание пред настоящата инстанция осъденият Т. К. се явява лично, без защитник, и поддържа депозираното искане. Заявява, че съжалява за постъпката си и че не би извършил подобно деяние, ако не е бил предизвикан. Моли наказателното производство да бъде възобновено и делото да бъде разгледано отново.

Представителят на Апелативна прокуратура – Бургас намира искането за процесуално допустимо, но неоснователно. Посочва, че първоинстанционният и въззивният съд правилно са приели, че извършеното от обективна и субективна страна осъществява състава на престъплението по чл. 128, ал. 2, вр. ал. 1 НК. Според прокурора въззивният съд е дал достатъчно подробен отговор на възраженията за приложението на чл. 132 и чл. 133 НК, поради което не е налице твърдяната липса на мотиви. Поддържа, че фактическите обстоятелства преди, по време и след деянието не установяват състояние на физиологичен афект, и пледира искането да бъде оставено без уважение.

Апелативен съд – Бургас, след като обсъди доводите в искането, становищата на страните и материалите по делото, намери за установено следното:

Искането за възобновяване е процесуално допустимо.

2

Направено е от осъдения – лице, легитимирано по чл. 420, ал. 2 НПК, и има за предмет съдебни актове от кръга на посочените в чл. 419, вр. чл. 424, ал. 1 НПК. Първоинстанционната присъда е била проверена по въззивен ред, но не и по касационен ред. Въззивното решение е постановено на 16.07.2025 г., а искането е подадено на 10.10.2025 г., поради което е спазен шестмесечният срок по чл. 421, ал. 3 НПК.

Разгледано по същество, искането на осъдения Т. Д. К. е неоснователно.

С присъда рег. № 41/05.03.2025 г., постановена по НОХД № 1119/2024 г. по описа на Районен съд – Сливен, Т. Д. К. е признат за виновен в това, че на 28.04.2024 г. в град Сливен причинил на П. М. И. тежка телесна повреда, изразяваща се във вътремозъчен кръвоизлив в лявата голямомозъчна хемисфера с размери 31/48/27 мм, изразен оток на околната мозъчна тъкан, компресия и дислокация на лявото странично мозъчно стомахче, манифестирани с изразена, застрашаваща живота клинична симптоматика, довела до постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота – престъпление по чл. 128, ал. 2, вр. ал. 1 НК. На основание чл. 55, ал. 1, т. 1 НК на К. е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години, чието изпълнение на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено за изпитателен срок от четири години. В негова тежест са възложени направените по делото разноски.

По въззивна жалба на подсъдимия, подадена чрез упълномощения му защитник, е образувано ВНОХД № 296/2025 г. по описа на Окръжен съд – Сливен. С решение рег. № 142/16.07.2025 г. въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда.

Основните оплаквания, изложени в настоящото искане, са били предмет и на въззивната жалба и на съдебните прения пред Окръжен съд – Сливен. Защитата и тогава е поддържала, че деянието следва да бъде квалифицирано по чл. 132 или чл. 133 НК, че осъденият не е предвиждал настъпването на тежката телесна повреда и че не е оценено правилно провокативното поведение на пострадалия.

На първо място следва да се подчертае, че производството по възобновяване не представлява трета редовна инстанция по фактите.

Фактическата необоснованост не е самостоятелно основание за възобновяване. Проверка на приетата фактология е допустима само доколкото се твърди и установява нарушение на процесуалните правила при допускането, събирането, проверката или оценката на доказателствата, респективно когато въз основа на приетите факти е приложен неправилно материалният закон.

Настоящият съд не констатира допуснати от първоинстанционния или въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила, които да са ограничили правото на защита на осъдения или да са довели до неправилно формиране на вътрешното убеждение на решаващите съдилища.

Неоснователно е оплакването за липса на мотиви.

Първоинстанционният съд е посочил защо не приема наличие на 3 състояние на силно раздразнение и защо намира, че осъденият е действал с евентуален умисъл, а не по непредпазливост.

Въззивният съд от своя страна е извършил собствена цялостна проверка на присъдата. В решението си е възпроизвел съществените фактически положения, анализирал е гласните и писмените доказателства и експертните заключения и е изложил самостоятелни съображения относно причинния механизъм, формата на вината и предпоставките на чл. 132 и чл.

133 НК. Въззивната инстанция изрично е обсъдила довода, че юмручният удар не е могъл непосредствено да причини мозъчната травма, както и заключението на вещото лице, че травмата е резултат от високоенергийния удар на главата върху твърдия терен. Обсъдено е и възражението, че ударът бил лек и че тежкият резултат не е могъл да бъде предвиден.

Следователно твърдението в искането, че Окръжен съд – Сливен въобще не е разгледал довода за квалифициране на деянието по чл. 133 НК, не съответства на съдържанието на въззивното решение. В него е даден подробен отговор на същия довод, макар направеният от съда извод да не удовлетворява защитата.

Задължението за мотивиране не изисква съдът да възпроизведе дословно всяко съображение на страните или да обсъди поотделно всеки посочен от тях съдебен акт. Достатъчно е да разгледа съществените възражения и да изложи разбираеми фактически и правни основания за решението си. Това изискване в случая е изпълнено и от двете съдебни инстанции.

Неоснователно е оплакването за нарушение на материалния закон поради неприложението на чл. 133 НК.

От фактическа страна е установено, че осъденият е нанесъл на пострадалия десен юмручен удар в областта на главата. Вследствие на удара П. И. е загубил равновесие, паднал е по гръб от собствен ръст върху твърдата настилка и непосредствено след това не е могъл да се движи.

Съдебномедицинската експертиза е установила, че тежката черепно-мозъчна травма е резултат от високоенергийно травматично въздействие, каквото представлява ударът на главата върху терена. Обстоятелството, че юмручният удар не е причинил непосредствено вътремозъчния кръвоизлив, не прекъсва причинната връзка между поведението на осъдения и настъпилия резултат.

Падането не е самостоятелно, случайно или външно събитие, а пряка и непосредствена последица от нанесения удар. Причинният процес е започнал с умишленото насилствено въздействие и е продължил без намеса на независимо обстоятелство до удара на главата в твърдата повърхност и възникването на тежката телесна повреда.

Правният спор не се свежда до наличието на причинна връзка, а до субективното отношение на осъдения към възможния по-тежък резултат.

Формата на вината се извежда от комплексната оценка на конкретните обективни обстоятелства – използваното средство, насочеността и силата на удара, частта от тялото, върху която е упражнено въздействието, физическото състояние на пострадалия, мястото на деянието и поведението на дееца преди 4 и след него. В случая ударът е бил съзнателно насочен към главата – жизненоважна и уязвима част от човешкото тяло. Той е бил с достатъчна сила, за да събори пострадалия по гръб. К. е възприемал, че пострадалият е употребил алкохол и е нестабилен, както и че непосредствено преди това се е олюлял след удар, нанесен му от свидетеля М.. Осъденият е възприемал и твърдата повърхност, върху която се е развивал конфликтът. При тези обстоятелства възможността пострадалият да падне и да получи телесно увреждане с по-висока степен на тежест не е била непредвидима за дееца.

Законосъобразно решаващите съдилища са приели, че умисълът на осъдения е бил неконкретизиран. К. не е формирал непременно точна представа за конкретния медико-биологичен резултат, но е съзнавал, че с нанесения в главата силен удар може да причини телесно увреждане с различна степен на тежест, и е допускал настъпването му. Отговорността при такъв умисъл се определя от действително настъпилия резултат.

Съдебномедицинското заключение, че непосредствената мозъчна травма е възникнала при удара на главата в терена, не съдържа и не може да съдържа извод за формата на вината. Това е правен въпрос, който съдът разрешава въз основа на всички доказателства. Поради това експертният извод относно медицинския механизъм не опровергава приетото субективно отношение на осъдения.