Решение № 106 от 09.01.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 106 гр. София, 09.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мария Стойкова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20221100506412 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца Н. С. С. срещу решение от 04.04.2022 г. по гр.д. №59031/2021 г. на Софийския районен съд, 167 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Т.С.“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ал.1 вр. чл.124 ал.1 ГПК за недължимост на следните суми: 1488,46 лв., представляваща главница за потребена, но незаплатена топлинна енергия за периода мес.10.2010 г. – мес.04.2011 г.; 176,25 лв. – лихва за забава върху главницата за периода 01.12.2010 г. – 11.06.2012 г., както и 133,29 лв. разноски по делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 19.09.2012 г. по гр.д. №12790/2012 г. по описа на СРС, 85 състав, и въз основа на който е образувано изп.д. №20128380410064 по описа на ЧСИ М.Б., поради погасяване на вземането по давност, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалните и процесуалните правила. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че процесните вземания се погасяват с изтичането на 5год. давностен срок. Поддържа, че вземанията по процесния изпълнителен лист са погасени по давност на 13.02.2020 г., а депозираните от взискателя след тази дата молби за предприемане на последващи действия по принудително изпълнение не отговарят на изискванията на чл.129 вр. чл.426 ГПК и не представляват годно основание за образуване на ново изп. производство и не могат да прекъснат течащата в полза на длъжника погасителна давност. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи предявения иск за недължимост на процесните вземания. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Т.С.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

1

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно по следните съображения:

Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.

Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.

При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.

С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че 2 законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В случаите, когато искането от кредитора за предприемане на изпълнително действие /в т.ч. и в хипотезите на възлагане от взискателя съгласно чл.426 ал.4 ГПК и чл.18 ЗЧСИ/, е направено своевременно, но то /изпълнителното действие/ не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Давност не тече, ако кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по различни причини, независещи от волята на кредитора, в това число и когато при нередовност не приложи правилата на чл.129 ГПК /така решение №127 от 12.07.2022 г. на ВКС по гр.д. №2884/2021 г., III ГО/ .

По делото не е спорно, че по повод процесните вземания е издаден на 19.09.2012 г. изп. лист по гр.д. №12790/2012 г. по описа на СРС, 85 състав, въз основа на който 31.10.2012 г. е образувано изп.д. №20128380410064 по описа на ЧСИ М.Б., като с молбата за образуване на изп. дело взискателят е възложил на ЧСИ на основание чл.18 ал.1 ЗЧСИ да проучва имущественото състояние на длъжника, да прави справки, да набавя документи, книжа и други, да определя начина на изпълнението.

Със запорни съобщения от 27.08.2014 г. ЧСИ М.Б. е наложил запор върху банкови сметки на длъжника, като с писма от 29.08.2014 г., 01.09.2014 г. и 10.09.2014 г. в „ПИБ“ АД и „Райфазенбанк България“ ЕАД са уведомили съдебния изпълнител, че длъжникът има открити сметки, по които няма наличност, а с писмо от 03.09.2014 г. „Банка ДСК“ ЕАД е уведомила ЧСИ, че длъжникът имат открита банкова сметка, но върху вземането на длъжника има и др. претенции.

На 04.09.2014 г. ЧСИ е изпратил запорно съобщение до СУСО за налагане на запор върху пенсията на длъжника, като със съобщения от 18.09.2014 г. ЧСИ е уведомен, че длъжникът има наложен запор по др. изп. дело, по което се извършват удръжки.

На 03.02.2016 г. по изп. дело е постъпила молба от взискателя с искане ЧСИ да направи справки в НАП с оглед налагане на запор върху трудовото възнаграждение/пенсия на длъжника, както и да насрочи опис на движими вещи, собственост на длъжника.

На 13.02.2017 г. по изп. дело е постъпила молба от взискателя с искане ЧСИ да наложи запор върху банковите сметки и трудовото възнаграждение/пенсия на длъжника.

На 19.03.2019 г. длъжникът е депозирал молба по изп. дело за извършване на справка за дължимите от нея суми.

На 04.05.2020 г. взискателят е депозирал молба по изп. дело с искане ЧСИ да извърши следните действия: да бъде направена справка в РБСС за банковите сметки и сейфове на длъжника, върху които да бъде наложен запор; да бъде направена справка в НОИ за действащи трудови договори на длъжника с оглед налагане на запор; да бъде насочено изпълнението към опис и оценка на собствени на длъжника движими вещи.

3

ЧСИ М.Б. е изпратил на 06.08.2020 г. запорно съобщение за налагане на запор на всички сметки на длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД, като със съобщение от 11.08.2020 г. банката е уведомила ЧСИ, че длъжникът има открита банкова сметка, по която постъпва пенсия под установения размер на МРЗ.

На 31.08.2020 г. ЧСИ е изпратил запорно съобщение за налагане на запор върху всички сметки на длъжника в „ПИБ“ АД, получено в банката на 02.09.2020 г.

Доколкото след 13.02.2017 г. взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, то и изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК на 13.02.2019 г. , за което по делото не се спори. Спорно е дали след тази дата /13.02.2017 г./ по изп. дело са извършвани валидни изпълнителни действия, които са прекъснали течащата погасителна давност и дали същата по отношения на процесните вземания е 3-год. или 5-год.

Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването и от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика /определение №480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС, решение №3 от 04.02.2022 г. на ВКС по гр. д. №1722/2021 г., IV ГО и др. /. С изтичането на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект, а именно - на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.