Определение № 1575 от 02.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1575 гр. София, 02.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мирослава Кацарска Касационно търговско дело № 20268002900650 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. В. Д. чрез процесуалния му пълномощник – адв. Н. Г., срещу въззивното решение № 1458/09.12.2025г., постановено по в.гр.д. № 1389/2025г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1726/21.03.2025г. по гр.д. № 9275/2023г. по описа на СГС, ГО, 26 състав. С него касаторът е осъден да заплати на Застрахователна компания “ЛЕВ ИНС” АД сумата 52 785,86 лева, представляваща изплатено застрахователно обезщетение в полза на увреденото лице - Д. Цветанов И., въз основа на застрахователен договор „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по полица № 223067314843, във връзка с ПТП от 13.11.2007г., ведно със законната лихва върху сумата от 15.08.2023г. до окончателното плащане.

Касационият жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. В жалбата се твърди, че производството е образувано по недопустим иск и срещу нелегитимна страна. Касаторът сочи, че за ищеца не съществува право на иск, тъй като вземането е погасено по давност, но съдът не бил коментирал това му възражение. В жалбата се изтъква, че ищецът е злоупотребил с правата си, за да увеличи претенцията си, като съдът не е съобразил, че присъденото застрахователно обезщетение е само 10 000 лв. и не било ясно защо са заплатени 52 785,86 лв. Твърди се, че неправилно съдът е приел, че е налице регресния състав по чл. 274 КЗ /отм./, тъй като не били представени доказателства за валидно застрахователно правоотношение с увреденото лице и за настъпило застрахователно събитие. По подробно изложените доводи 1 касационният жалбоподател претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и отхвърляне на исковата претенция.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като се поставят следните въпроси: 1. „Допустимо ли е застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ да реализира регресно вземане срещу застрахования за законна лихва за период, през който самият застраховател е бездействал и не е изпълнил доброволно задължението си към увреденото лице?“, по който въпрос се поддържа разрешаването му в противоречие с решение № 18/22.03.2017г. по т.д. № 1935/2015г. на ВКС, 12 т.о., решение № 176/12.11.2018г. по т.д. № 2193/2017г. на ВКС, 1 т.о., решение № 70/23.06.2011г. по т.д. № 624/2010г. на ВКС, 1 т.о.; 2. „От кой момент започва да тече погасителната давност на регресното вземане на застрахователя, когато то включва законна лихва за забава, начислена за период, значително предхождащ момента на плащането?“; 3. „Обвързва ли силата на мотивите по чл. 223, ал. 2 ГПК трето лице – помагач, когато участието му е било принудително по чл. 219 ГПК и без реална възможност да влияе на увеличаването на собствената си отговорност?“, по който се сочи разрешаване в противоречие с решение № 229/21.01.2015г. по гр.д. № 3949/2014г., на ВКС, 4 г.о. и решение № 98/12.07.2016г. по гр.д.№ 603/2016г. на ВКС.

Ответникът по касационната жалба – Застрахователна компания „Лев инс“ АД я оспорва по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 03.02.2026г., подаден чрез процесуалния му пълномощник – юриск. Г..

Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал.2, предл. 2 и предл. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда, постановена по НОХД № 2531/2012г. по описа на СГС, НК, 34 състав, М. В. Д. е признат за виновен в това, че 13.11.2007г. в гр.

София, при управляване на л.а. марка „Нисан“, модел „Съни“, peг. № С7168НХ нарушил правилата за движение по ЗДвП, като умишлено причинил средна телесна повреда на Д. И.. Апелативният съд е посочил, че с решение 317757/19.01.2018г., постановено по гр.д. № 53506/2012г. на СРС, 52 състав, и решение № 5662/ 23.07.2019г., по в.гр.д.№ 12578/2018г., на СГС, ГО, IV - Б състав, застрахователното дружество е осъдено да заплати на пострадалия от ПТП Д. И., на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, вр. чл.45 ал.1 ЗЗД сумата от 25 000 лв. - обезщетение за претърпените неимуществени вреди от ПТП, 2 реализирано на 13.11.2007г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.11.2007 г. до окончателното й изплащане, като М. Д. е участвал като трето лице - помагач по делата. Въззивният съд е приел, че въз основа на изпълнителен лист, издаден на 27.08.2019г. от СГС, е образувано изп.дело 20198380404803 по описа на ЧСИ Бъзински, по което след получаване на покана за доброволно изпълнение, застрахователят е изплатил дължимата сума в размер на 59 161,89 лв., включваща главница в размер на 25 000 лв., законната лихва от 13.11.2007г. до 01.10.2019г. в размер на 29 785,86лв., както и съдебни разноски и такси във връзка с изпълнителното производство.

Плащането на сумата чрез заверяване на сметката на ЧСИ се установявало и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза.

Апелативният съд е приел за неоснователно възражението за липса на процесуална дееспособност на ответната страна, водещо до недопустимост на постановеното решение. Изложил е, че съгласно чл. 5 ал.1 ЗЛС непълнолетните и пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни. САС е посочил, че по делото няма ангажирани доказателства ответникът да е поставен под запрещение към датата на подаване на исковата молба или впоследствие, било то пълно или ограничено, като сама по себе си душевната болест не прави лицето недееспособно.

Изтъкнал е, че лицето не се поставя под запрещение, когато болестното състояние е кратковременно (напр. злоупотреба с наркотици или пиянство).

При преценка на представената медицинска документация за ответника за системна употреба на ПАВ екстази, кокаин и др., включително епикриза от отделението за лечение на психиатрични състояния в гр. Бургас към 2024г., на осъжданията и многократни задържания от полицейските органи за притежание на наркотици и шофиране в нетрезво състояние, съдът е счел, че въпреки констатираното душевно заболяване, ответникът е дееспособен.

Апелативният съд е заключил, че са налице всички изискуеми предпоставки за ангажиране на регресната отговорност на ответника - договор за застраховка „Гражданска отговорност“, осъществен деликт от застрахованото лице - умишлено предизвикано ПТП и плащане от застрахователя на увреденото лице на обезщетение за причинените вреди. По повод умисъла е посочил, че е налице влязла в сила присъда на наказателен съд, която е задължителна за гражданския по смисъла на чл. 300 ГПК. САС е изложил, че страните са обвързани от установеното в мотивите на влезлите в сила решения по гр.д. № 53506/2012г. на СРС и по в.гр.д.№ 12578/2018г., на СГС, в т.ч. и относно размера на дължимите обезщетения за причинени неимуществени вреди и основанието за заплащането им. Приел е, че ищецът се е суброгирал в правата на пострадалия, като е платил сумата по банков път през 2019г., при действието на новия КЗ. САС е приел, че регресното право на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите спрямо виновния водач се урежда от закона, действал към момента на неговото пораждане, който е настъпването на застрахователното събитие по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, т.е. ПТП.

Въззивният съд е посочил, че до приемането на новия КЗ съгласно правилото 3 на чл. 227, т.2 КЗ (отм.) застрахователят има право на регресен иск спрямо застрахования за заплатените на увреденото лице, дължими от застрахования лихви за забава от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на съобщаването на същото на застрахователя от застрахованото лице или до датата на предявяване на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) от увредения. САС е приел, че застрахователят е платил законна лихва от датата на увреждането във връзка с влязло в сила съдебно решение, като виновният водач е обвързан от мотивите на съда съгласно чл. 223 ГПК в качеството му на страна в производството. С тези мотиви въззивният съд е счел, че възражението, че застрахователят се е забавил да изплати дължимото обезщетение, не освобождава от отговорност ответника, тъй като и самият той е можел да обезщети пострадалия.

Апелативният съд е посочил, че възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно, тъй като плащането от застрахователя е осъществено на 16.10.2019г., поради което към датата на предявяване на регресния иск - 15.08.2023г., петгодишният давностен срок не е изтекъл.

Изложил е, че съгласно разпоредбата на чл. 378, ал. 6 КЗ регресният иск се погасява в срок от пет години, считано от датата на извършеното плащане на застрахователното обезщетение на третото увредено лице, което е в съответствие със съдебната практика при действието на отменения КЗ, а именно т.V. 14 от ППВС № 7/1977г. от 04.10.1978 г. С така изложените мотиви е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК.

Доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение, са свързани с твърденията му, че производството било образувано срещу „нелегитимна“ страна, като не са допълнително конкретизирани.

Процесуалната правоспособност и процесуалната дееспособност са абсолютни процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно.

Процесуално недееспособни са малолетните и поставените под пълно запрещение, а с ограничена процесуална дееспособност разполагат непълнолетните и ограничено запретените лица. Ответникът не е сред нито една от горепосочените категории лица, тъй като, както е посочил и въззивният съд, няма доказателства по делото той да е поставен под запрещение. Това, че страда от заболяване, за което са представени епикризи, не го прави недееспособен. Едва с уважаване на иска по чл. 336 ГПК ответната по него страна се лишава от дееспособност и то от деня, в който влиза в сила решението, което има действие по отношение на всички съгласно чл. 297 ГПК. Към всеки предхождащ датата на влизане в сила на решение за поставяне под запрещение момент, лицето се счита, че притежава възможността да бъде субект на процесуални правоотношения като страна, в който смисъл е и практиката на ВКС като напр. определение 4

№4437/07.10.2024г. по гр.д. №3301/2024г., 3 г.о. и мн. др. Предвид горното не е налице недопустимост на въззивното решение, тъй като то не е постановено при липса на процесуални предпоставки - процесуална дееспособност на ответника, а пасивната му процесуална легитимация следва от изложеното в исковата молба, че е длъжник по регресното правоотношение.

Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател за недопустимост на постановеното решение като постановено по недопустим иск, с твърдения, че не съществувало право на иск поради погасяването му по давност. Правото на иск е процесуалното правомощие да се иска съдът да се произнесе по молбата, с която е сезиран. То не е обусловено от основателността на иска, а погасителната давност е въпрос по същество. При направено възражение за изтекла погасителна давност, което съдът счете за основателно, исковата претенция се отхвърля като погасена по давност.