Решение № 210 от 25.05.2023, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 210 гр. Плевен, 25.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЦВЕТЕЛИНА М. ЯНКУЛОВАСТОЯНОВА

Членове:

РЕНИ В. Г.

ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА при участието на секретаря ЕВГЕНИЯ М. РУСЕВА като разгледа докладваното от РЕНИ В. Г. Въззивно гражданско дело № 20234400500171 по описа за 2023 година

С решение № 66/17.01.2023 г. по гр.д.№ 20224430100259 по описа за 2022 година на ПлРС е отхвърлен предявеният от “***” ООД със седалище гр.Плевен, чрез пълномощник, против П. Г. Г. иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата от 2 638.30 лв. - претендирана неустойка в удвоен размер на договорения наем за съответната площ за стопанската 2021 г./2022 г., дължима при преждевременно прекратяване на договорите по вина на наемодателя, като неоснователен и недоказан.Осъдено е на основание чл.78 ал.3 от ГПК “***” ООД със седалище гр. Плевен, чрез пълномощник, да заплати на П. Г. Г. направените разноски по делото в общ размер 1 260лв.

Депозирана е въззивна жалба от “***“ООД със седалище гр.Плевен, чрез пълномощник, против решение № 66/17.01.2023 г. по гр.д.№ 20224430100259/22 г. по описа на ПлРС, което се обжалва изцяло.Въззивникът счита, че постановеното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.Прави се искане да се отмени като неправилно и незаконосъобразно решение № 66/17.01.2023 г. по гр.д.№ 20224430100259/22 1 г. по описа на ПлРС, като се присъдят и направените деловодни разноски в настоящето производство.

За въззиваемата страна П. Г. Г., чрез пълномощник, се изразява становище да се постанови решение, с което да се потвърди първоинстанционното решение по съображения, които подробно е изложила в писмения отговор срещу въззивната жалба, като се присъдят и направените на настоящата инстанция разноски.

Въззивната жалба е процесуално допустима, а по същество – неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и допустимо, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Във връзка с доводите във въззивната жалба съдът приема за установено следното.

Във въззивната жалба се сочи, че в съответствие с установените дългогодишни (трайни) взаимоотношения, касаещи отдаването /наемането на земеделски земи между „***“ООД и П. Г. в землището на с.***, обл.Плевен, всяка година служителката на дружеството - земеделски производител около месеца, предхождащ края на всяка стопанска година - септември, която познава отлично всички свои контрагенти и съселяни предоставя частично или напълно оформени екземпляри от договори за наем за следващата стопанска година.

Идентично с тази трайна практика на 25.09.2020 г., служителката на въззивника Б.К. е предоставила на А. Г. - майка на контрагента (която същевременно е и съсобственик на земеделските земи - предмет на договора за наем) с цел оформяне и по - точно подписване от страна на дъщеря й П. Г..

Договор № *** за наем на земеделска земя е за срок от 1 година, считано от 01.10.2021 г. до 30.09.2022 г., който е върнат обратно на служителката от майката А. Г., подписан от името на П. Г., ведно с договор № *** за наем на земеделска земя от същата дата 25.09.2020 г. и касаещ същата стопанска година, но с предмет лични земеделски земи на майката, находящи се също в землището на с.***, обл.Плевен.

2

Сочи се също така във въззивната жалба, че е налице договор за аренда от 15.04.2021 г., сключен с „*** ***“, по отношение на същите два имота, които са били предмет и на договора за наем на земеделска земя, находящи се в м.“***“ и „***“, като арендодатели са А. Г., П. Г. и П.Г., а съгласно приложеното удостоверение за наследници от 19.10.2016 г., наследници на Г.С.Д., починал на *** г., са освен горепосочените трима наследника и Д.Г..

Въззивникът счита, че е напълно възможно да е налице гесция от страна на съсобственик - майка на сочената като страна по договора, тъй като гореописаните имоти са безспорно съсобствени.Няма пречка един от съсобствениците да отдаде под наем било целите, било идеална част от безспорно съсобствените имоти.

Въззиваемата счита, че е доказала твърденията си, че не е страна по договора за наем, тъй като не е подписвала такъв с ищеца.Оспорва, че майка й А. Д. Г. е съсобственик на земеделските земи, предмет на договора за наем, както и че тя е подписала процесния договор за наем, тъй като никога не е упълномощавала, нито писмено, нито устно който и да е било да сключва договори за наем за собствената й земеделска земя.

Горепосоченото удостоверение за наследници не е представено по делото.

В хода на първоинстанционното производство е открито производство по оспорване подписа на П. Г., положен в договор за наем на земеделска земя № *** от 25.09.2020 г., тъй като въззиваемата е оспорила подписа, положен за наемодател, да е положен от нея.

От заключението на ВЛ графолог, неоспорено от страните, което съдът възприема като обективно и компетентно, се установява, че подписът на наемодател в договор № *** за наем на земеделска земя от 25.09.2020 г. между П. Г. и „***“ не е положен от П. Г..

Ирелевантно в процесния случай е да се установява дали евентуално договорът не е подписан от трето лице, което не е страна по договора.В договора е посочено, че той е подписан от П. Г. като наемодател, а не от трето лице (с или без представителна власт ).

По делото не са представени доказателства относно това кой е собственик на процесните две ниви, находящи се в землището на с.***, обл.Плевен, с площ от 20.626 дка, респ. от 5.757 дка, които са били предмет на договора за 3 наем от 25.09.2020 г., респ. и на договора за аренда на земеделски земи от 15.04.2021 г., с оглед изясняване и на спорния въпрос между страните дали те са лична собственост на въззиваемата, респ. съсобствени такива.

От приложения договор на аренда на поземлени земи от 15.04.2021 г. с нотариална заверка на подписите на страните е видно, че арендодателите А.

Г., П. Г. и П.Г. да предоставили на арендатора „*** ***“ООД със седалище с.***, обл.Плевен процесните два недвижими имота за срок от 5 години, считано от 01.10.2021 г. до 01.10.2026 г.

От приложеното удостоверение от 13.04.2022 г. е видно, че за стопанската 2021/2022 г. по отношение на процесните два имота, които са били дублирани, са останали в полза на посоченото трето лице, тъй като то е с договор за пренаемане от договор за аренда с „*** ***“ООД.

Сключеният между страните договор за наем от 25.09.2020 г. е със срок от една година и е такъв по чл.4а от ЗСПЗЗ.Земеделска земя може да се отдава под наем от собственика или упълномощено от него лице; лице, което притежава права върху земеделската земя, включващи в съдържанието си правомощие да ползва или да управлява земята, предоставено от собственик или упълномощено от него лице; съсобственик или съсобственици на земеделска земя или от упълномощено от тях лице.

Договорът за наем от 25.09.2020 г. има характер на частен диспозитивен документ, а последният може да бъде валиден или невалиден.

Подписът на съдоговорителя е съставна част на документа, доказващ сключването на договора и се заключава в удостоверяването, че направеното волеизявление принадлежи на лицето, което го е подписало.

В резултат на проведеното производство по чл.193, ал.2 от ГПК е установено, че договорът от 25.09.2020 г. не е подписан от лицето, посочено за автор на материализираното в него волеизявление – въззиваемата П. Г. в качеството й на наемодател, поради което този договор се явява нищожен поради липса на съгласие съгласно чл.26, ал.2 от ЗЗД.

С оглед на соченото във въззивната жалба, че няма пречка един от съсобствениците да отдаде под наем било целите, било идеална част от безспорно съсобствените имоти, то договор за наем може да бъде сключен от собственика на вещта или титуляра на ограничено вещно право на 4 ползване.Договор за наем обвързва валидно сключилите го страни дори когато наемателят няма никакви права върху наеманата вещ (наем на чужда вещ), но не поражда права за действителния собственик.

От друга страна, договорът за наем е акт (действие) на управление на вещта и може да бъде извършено от всеки от съсобствениците.Ако съсобствената вещ е отдадена под наем от съсобственик, който не притежава повече от половината идеални части в съсобствеността (чл.32 ЗС), респ. не притежава повече от 25 на сто идеални части от съсобствения имот при договор за наем на земеделска земя над 1 година, сключеният договор за наем е действителен.

В процесния случай обаче договорът за наем е нищожен, поради което е правноирелевантно дали процесните земеделски земи са лична собственост на въззиваемата, респ. тя е съсобственик.

Предявеният иск е с правно основание чл.92 от ЗЗД, като неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.Тя е една от формите на договорната отговорност.

За да бъде уважен предявеният иск, в тежест на въззивника като ищец е да установи, че е налице валиден договор за наем, което не се установява от доказателствата по делото.

Претенцията му се основава на договорно основание, а не на извъндоговорно основание.Воденето на чужда работа без пълномощие е основание за възникване на извъндоговорна отговорност - разходите, направени от този, който е поел чуждата работа и вредите, които същият е претърпял, следва, при наличие на условията по чл.60-62 ЗЗД да бъдат обезщетени от лицето, в чийто интерес работата е предприета.

В процесния случай правилата на водене на чужда работа без пълномощие (gestio) са неприложими.

Нищожният договор за наем от 25.09.2020 г. не поражда права и задължения за заплащане на уговорената неустойка в чл.10, поради което искът по чл.92, ал.1 от ЗЗД е неоснователен и правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд.

Въз основа на гореизложеното съдът счита, че не са налице основания за 5 отмяна на обжалваното решение и същото следва да бъде потвърдено.

При този изход на процеса са дължими в полза на въззиваемата разноски по делото за настоящата инстанция.

Направеното възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от въззиваемата възнаграждение съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото е неоснователно с оглед на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Ето защо следва да бъде осъден въззивникът да заплати на въззиваемата направените по делото разноски за настоящата инстанция в размер на 450 лв., съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 66/17.01.2023 г. по

20224430100259 по описа за 2022 година на Плевенски районен съд. гр.д.№

Осъжда въззивника „***“ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Плевен, ул.*** №***, офис №1, да заплати на въззиваемата П.

Г. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес: общ.Плевен, с.***, ул.“***“№***, разноски по делото за настоящата инстанция в размер на 450 лв.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6