Решение № 260027 от 23.02.2021, Апелативен съд - Варна

Р Е

Ш Е Н

И Е

№ 260027/23.02.2021 г. гр. Варна

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданско отделение, в открито съдебно заседание, проведено на 27.01.2021 год, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

РОСИЦА СТАНЧЕВА при секретаря Юлия Калчева, като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 513/2020 год, за да се произнесе, взе предвид:

Подадена е въззивна жалба от ЗАД „Алианц

България” АД чрез Адв.дружество „Вукова и Бачева”, представлявано от адв. Ц. В. чрез адв. Б.С., срещу решение № 260 198/20.08.2020 год по т.д. № 2052/2019 год на Окръжен съд Варна, т.о., в осъдителните му части по исковете с правно осн. чл. 226 КЗ (отм), както следва: за разликата над 5000 лв до 40 000 лв по иска на Е.И.И. и за разликата над 5000 лв до 40 000 лв по иска на И.И.И. за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от тях вследствие смъртта на тяхната баба Е. И.

И., настъпила в резултат от ПТП, предизвикано от К. А. К. при управление на автобус от градския транспорт в гр.Варна на 16.03.2015 год, за което водачът е осъден с влязла в сила присъда по НОХД № 867/2019 год на ВОС. Въззивникът се позовава на разпоредбата на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ, съгласно която до влизане в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал.2 от КЗ обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал.2 от КЗ се определя в размер на 5000 лв.

Исковете са предявени преди да бъде издадена наредбата по чл. 493а КЗ, поради което трябва да намери приложение § 96, ал.3 от ПЗР на ЗИДКЗ във вр. с ал.2 и ал.1 от същия параграф, както и във вр. с чл. 493я ал.3 от КЗ. Оспорва дадената от съда правна квалификация на исковете по чл. 226 от отменения КЗ по съображения, че нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ е приложима за всички претенции, предявени след 21.06.2018 год, каквито са исковете в настоящото производство.

Възразява срещу извода на съда, че при констатирано противоречие между европейското и националното право, съдът е компетентен сам да приложи общностното право. Посочва, че съдът не е обсъдил доводите на ответника относно степента на обвързване между внуците и тяхната баба. По изложените мотиви въззивникът моли за отмяна на решението в обжалваните части и постановяване на друго, с което исковете бъдат отхвърлени в размера над 5000 лв до 40 000 лв. Претендира за присъждане на разноски.

В постъпилия отговор от Е.И.И. и И.И.И. чрез адв. С.Б.С. е изразено становище за неоснователност на въззивната жалба и за потвърждаване на решението в обжалваната част. Претендират присъждане на разноски.

Подадена е и насрещна въззивна жалба от Е.И.И. и И.И.И. чрез адв. С.Б.С. срещу решението в отхвърлителната му част за разликата над 40 000 лв до претендираните 80 000 лв за всеки от ищците. По съображения за незаконосъобразност и необоснованост на решението в тази част, въззивниците молят за неговата отмяна и постановяване на друго, с което предявените искове бъдат уважени в пълен размер, с присъждане на законната лихва върху главниците от датата на деликта, и разноски за двете инстанции.

В отговора на насрещната жалба ЗАД „Алианц

България” АД се поставя акцент върху съпричиняването на вредата от страна на пострадалата, за което са събрани доказателства – заключение на съдебно-автотехническа експертиза и свидетелски показания на очевидец на ПТП, но същите са неправилно интерпретирани от съда. На второ място се сочи необоснованост на извода на съда за наличието на изключителна близост в отношенията между ищците и пострадалата.

Поради изложеното моли за потвърждаване на решението в отхвърлителните му части.

Съставът на Апелативен съд Варна намира, че въззивната и насрещна жалби са подадени в срок от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.

Разглеждайки ги по същество, съдът намира следното:

Предмет на делото са искове с правно осн. чл. 226 от КЗ (отм), приложим на осн. § 22 от ПЗР на КЗ, предявени от И.И.И. и Е.И.И. срещу ЗАД „Алианц България” АД за заплащане на сумата от 80 000 лв за всеки от ищците, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат от смъртта на баба им Еленка Илиева Иванова, починала на 13.05.2015 год в гр.Варна от травмите, получени при пътно-транспортно произшествие, предизвикано от Коста Атанасов Костов при управление на автобус „Мерцедес” с ДК № В 4285 КТ.

Безспорно е установено по делото, че между собственика на превозното средство – „Транстриумф Холдинг” АД и ответното дружество ЗАД „Алианц България” АД е сключен застрахователен договор – застр.полица № 017714900000603 по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” със срок на действие от 00,00 часа на 20.03.2014 до 24.00 часа на 19.03.2015 год, покриваща отговорността за причинените имуществени и неимуществени вреди на трети лица, свързани с притежаването и използването на застрахованото МПС, както и от всяко лице, което го ползва на законно основание.

На 16.03.2015 год в гр.Варна, пресичайки пешеходната пътека на кръстовището на бул. „Вл. Варненчик” и ул.”Ген.Колев”, Е.

И. И. е била ударена от автобус на градския транспорт, при което получила травматични увреждания и на 13.05.2015 год починала от раните си.

Фактът на извършване на деянието, неговата противоправност и вината на дееца се приемат за установени чрез обвързващата сила на присъдата по НОХД № 867/2019 год на Окръжен съд Варна (влязла в сила на 11.10.2019 год). Деянието е извършено по време на действие на застрахователния договор, а деликвентът е бил работник в дружеството – собственик на застрахованото превозно средство. Тези обстоятелства са безспорно установени по делото и обуславят възникване на отговорността на застрахователя.

По делото е прието заключение на съдебно-автотехническа експертиза, която е установила следния механизъм на пътно-транспортното произшествие:

Автобусът, движейки се по крайната дясна лента на бул. „Вл.Варненчик”, при кръстовището с ул.”Ген.Колев” предприел завой на дясно по маршрута си. В същото време пострадалата се е намирала на тротоара от дясната страна на завиващото МПС, на разстояние около 6-7 метра от кръстовището. За да може несъчленен автобус с дължина 11,7 метра да направи завой на 90 градуса, необходимо е той да се изнесе напред и след това да започне да завива на дясно. Траекторията на предните гуми е по-голяма от тази на задните гуми. При това положение в момента, когато автобусът вече е завил и почти е преминал пешеходната пътека, от дясната му страна пешеходката е започнала да пресича и е ударена със задния десен калник, вследствие на което е паднала и задните десни гуми са минали през краката й. Точката на контакт между тялото на пострадалата и корпуса на автобуса е на разстояние 7,32 метра от предната му част, следователно той вече е извършил завоя и се е намирал с почти цялата си дължина по трасето на ул. „Ген.Колев”. Тези данни дават основание да се заключи, че преди да предприеме пресичане на улицата, пострадалата е имала възможност да забележи автобуса и да избегне удара. Към заключението е приложена схема, на която ясно се вижда мястото на съприкосновение по петното от кръв, намерено на местопроизшествието. Разпитан е свидетелят Я. Н. – очевидец на пътно-транспортното произшествие. Впечатленията му са избледнели предвид изминалия дълъг период от време, но от тях се установява, че той се е движел в обратна посока на пострадалата и вече е преминал през кръстовището преди автобусът да завие, и едва тогава жената е тръгнала да пресича и е била ударена. Тези показания, които не влизат в противоречие с установеното от експертизата като механизъм на ПТП, също подкрепят извода за наличие на съпричиняване.

За установяване вида и степента на неимуществените вреди, по делото е прието заключение на съдебно-психологична експертиза, събрани са и гласни доказателства. От тях се установява следното:

Ищците са братя, а пострадалата при ПТП е тяхна баба по бащина линия. Когато се родил И. – по-големият брат, майката е била твърде млада, на 19 години, и грижите за детето били поети почти изцяло от бабата ежедневно, от сутрин до вечер. Често се налагало да остава и през нощта. Когато И. бил на 2 години, баща му претърпял тежка катастрофа и дълго време лежал в болница, а майка му била ангажирана с грижи за него, включително и след изписването му. Тогава бабата взела детето при себе си на вилата, където то живяло в продължение на една година. След раждането на второто дете – Е., който страдал от хронично възпаление на корема, бабата денонощно се грижила за него, като едновременно с това помагала и на по-големия брат, вече ученик. Тя била като втора майка за децата, пред нея те споделяли всичко, имало силна духовна близост помежду им. По-късно родителите започнали работа в Германия, а децата останали при баба си. През 2014 год Е. отишъл при тях, а баба Е. се преместила да живее при по-големия си внук И., който – вече пълнолетен, я подкрепял и подпомагал. Той се грижил за нея и в месеците след получената при инцидента травма, включително до смъртта й. И досега редовно посещавал гроба й и извършвал всички възпоменателни ритуали в нейна памет, като израз на своята скръб, но и от уважение към религиозната вяра, която тя изповядвала приживе. В семейството имало изградени изключително силни връзки на взаимна любов и привързаност.

Новината за смъртта на тяхната баба причинила на двамата ищци изключително голяма болка, защото в нейно лице те изгубили човека, който майчински се грижил за тях през целия си живот. Връзката помежду им е била изключително силна и емоционална – повече, отколкото е прието за обичайно в нашите семейни традиции.

Разрешението на спорния пред настоящата съдебна инстанция въпрос относно легитимацията на ищците да претендират обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие смъртта на тяхната баба, е обусловено от произнасянето на ОСГНТК на ВКС по тълк. д.№1/2016 г. С решението по него общото събрание на трите колегии на ВКС е приело, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са освен лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на цитираното решение е прието, че обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата по делото може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Отчетено е, че според традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, бабите/дядовците и внуците са част от най-близкия родствен и семеен кръг, а връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост.

Ето защо когато съдът установи, че поради конкретните житейски обстоятелства привързаността между тях е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 год и № 5/69 год на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.

Разпечатката съдържа 34 от 80 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/148415e9-9f95-4ae0-8f6a-a0530e004d5e