Решение № 6509 от 30.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6509 гр. София, 30.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20241100512662 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 08.01.2024г., постановено по гр. д. № 63648/2021г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 49 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от “ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД /с предишно наименование “ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД/ срещу Е. С. Г. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.

229 от ЗЕС и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания: за сумата от 371, 38 лева – незаплатени задължения за потребени услуги и месечни абонаментни такси по сключените договори за мобилни услуги/допълнителни споразумения за номера ********; за сумата от 164, 86 лева – общ размер на задълженията за неустойка, дължими при предсрочно прекратяване на договорите за процесните номера ******** и за сумата от 1 367, 57 лева – общ размер на незаплатените задължения за лизингови вноски по сключените договори за лизинг, с които е предоставено ползването на мобилни устройства Huawei P20 Lite Dual Black, Sony Xperia Xai Ultra Black и Lenovo C2 Black, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 20232/2021г. по описа на СРС, ГО, 1

30 състав. Със същото решение е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД за разликата над сумата от 164, 86 лева до пълния предявен размер от 283, 54 лева неустойка, дължима при предсрочно прекратяване на договора за номер ********.

Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника Е. С. Г., в която са изложени оплаквания за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.

Сочи се, че по делото не са ангажирани доказателства, че ответникът е в неизпълнение на задълженията си по процесните договори към датата на подаване на исковата молба. Заявено е, че се поддържа възражението за изтекла погасителна давност по отношение на всички претенции. Релевирано е оплакване за допуснато от първоинстанционния съз процесуално нарушение, изразяващо се в непроизнасяне по наведеното правопогасяващо възражение по чл. 111 от ЗЗД. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.

Насрещната страна “ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми, поради което е направено искане същото да бъде потвърдено.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

При извършената проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.

269, предл. 2-ро от ГПК.

2

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове за установяване съществуване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 20232/2021г. по описа на СРС, ГО, 30 състав.

По делото не е спорно обстоятелството, че между страните са сключени следните договори:

Договор за мобилни услуги от 03.10.2016г., по силата на който на ответника е предоставен мобилен телефонен номер ********, при стандартен месечен абонамент от 30, 99 лева, и мобилен апарат Lenovo, модел C2 Black, при месечна лизингова вноска от 4 лева. Предоставянето на устройството е уредено от страните в отделен договор за лизинг от 03.10.2016г., съгласно който общата цена на лизинговата вещ е 92 лева, с вкл. ДДС. За ползването й, на основание чл; 3, ал. 1 от договора за лизинг, лизингополучателят се задължил да извърши двадесет и три месечни лизингови вноски в размер на по 4 лева, с вкл. ДДС всяка, като е предвидено те да се фактурират заедно с месечните сметки за ползваните през отчетните периоди мобилни услуги чрез номера. В клаузата на чл. 4 от договора за лизинг е удостоверено, че лизингополучателят е получил процесното устройство. По делото е представено допълнително споразумение от 04.04.2017г. към договор за мобилни услуги с мобилен/фиксиран номер ********, по силата на което е променен абонаментният план и дължимата месечна абонаментна такса на 60, 99 лева, с вкл. ДДС, като за срока на договора е уговорена промоционална месечна абонаментна такса в размер на 40, 99 лева с вкл. ДДС.

Представен е и договор за мобилни услуги от 18.11.2017г., по силата на който на ищеца е предоставен мобилен телефонен номер ******** със стандартен месечен абонамент от 24, 99 лева, и мобилен апарат Sony Xperia Xai Ultra Black. Предоставянето на устройството е уредено от страните в отделен договор за лизинг от 18.11.2017г., съгласно който общата цена на лизинговата вещ е 643, 77 лева, с вкл. ДДС. За ползването й, на основание чл ; 3, ал. 1 от договора за лизинг, лизингополучателят се задължил да извърши двадесет и три месечни лизингови вноски в размер на по 27, 99 лева, с вкл. ДДС всяка, като е предвидено те да се фактурират заедно с месечните сметки за ползваните през отчетните периоди мобилни услуги чрез номера. В клаузата на чл. 4 от договора за лизинг е удостоверено, че лизингополучателят е 3 получил процесното устройство.

По делото е представено допълнително споразумение от 03.01.2018г. към договор за мобилни услуги с мобилен/фиксиран номер ********, по силата на което е променен абонаментният план и дължимата месечна абонаментна такса на 30, 99 лева, с вкл. ДДС.

С договор за мобилни услуги от 21.04.2018, сключен между „Теленор България” ЕАД и Е. С. Г., на клиента са предоставени мобилни услуги с предпочетен номер ********, при стандартен месечен абонамент в размер от 10, 99 лева, както и и мобилен апарат марка Huawei P20 Lite Dual Black.

Предоставянето на устройството е уредено от страните в отделен договор за лизинг от 21.04.2018г., съгласно който общата цена на лизинговата вещ е 781, 7 7 лева, с вкл. ДДС. За ползването й, на основание чл ; 3, ал. 1 от договора за лизинг, лизингополучателят се задължил да извърши двадесет и три месечни лизингови вноски в размер на по 33, 99 лева, с вкл. ДДС всяка, като е предвидено те да се фактурират заедно с месечните сметки за ползваните през отчетните периоди мобилни услуги чрез номера. В клаузата на чл. 4 от договора за лизинг е удостоверено, че лизингополучателят е получил процесното устройство.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:

По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД , чл. 229 от ЗЕС за установяване съществуване на вземания за абонаментни такси и мобилни услуги по договорите за мобилни услуги, начислени за периода от 15.04.2018г. до 15.06.2018г.:

Основателността на предявения иск се обуславя от установяването от ищеца на наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за предоставяне на мобилни услуги, по силата на който ответникът се е задължил да заплаща абонаментна такса; че ищецът е изпълнил задълженията си и е предоставил достъп до мобилната мрежа и далекосъобщителните услуги, като за ответника е възникнало задължение за заплащането им.

В тежест на ответника при установяване на горните обстоятелства е да установи по делото погасяване на задълженията си към ищеца.

От съвкупния анализ на представените по делото писмени доказателства 4

- договори за мобилни услуги и допълнителни споразумения към тях, съдържащи подпис на представител на мобилния оператор и на ответника, чийто подпис не е оспорен от последния, се установява, че между страните са съществували облигационни отношения, по силата на които "ЙEТТЕЛ БЪЛГАРИЯ" ЕАД (с предишно наименование "ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ" ЕАД) се е задължило да предостави на ответника достъп до мрежа за мобилни услуги за посочените в исковата молба и представените по делото договори предпочетени номера. Ответникът не оспорва валидността на процесните договори, както и обстоятелството, че ищцовото дружество е изпълнило задълженията си да предостави достъп до мрежата за мобилни услуги. Месечната абонаментна такса се дължи като престация за предоставения достъп до мобилната мрежа и е обусловена от изтичането на период от време /съответният отчетен месец/, през който договорът между страните е бил действащ, съответно абонатът е имал достъп до предоставената услуга и за същия е била налице потенциалната възможност да ползва услугите, уговорени с договора и включени в съответния абонаментен план. Освен това, ответникът нито твърди, нито установява процесните договори за мобилни услуги да са били прекратени/развалени преди заявения исков период, поради което се налага извод, че претендираното вземане за заплащане на месечните абонаментни такси е установено по основание, а техният размер съответства на уговорените в процесните договори за мобилни услуги.

Ответникът не е релевирал възражения, че абонатът не е потребил допълнителните мобилни услуги, за които ищцовото дружество е начислило съответните такси, поради претенцията по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на сумата от общо 371, 28 лева е основателна.

По съображения за настъпила преклузия не следва да се разглеждат релевираните от ответника извън срока за отговор на исковата молба възражения за погасяване на вземанията по давност. В задължителните разяснения, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2013г., ОСГТК, е посочено, че съгласно чл.

133, вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичане на срока за отговор на исковата молба се преклудира възможността на ответника да противопоставя 5 възражения, основаващи се на съществуващи и известни му към този момент факти. Ответникът не може да поправи в по-късен момент пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснал. Този извод се отнася в пълна степен и за възраженията за погасителна давност. Същите се преклудират в горепосочения срок, доколкото по естеството си не могат да се основават на нововъзникнал факт, защото с предявяване на иска давността се прекъсва /чл.

116, б. "в" ЗЗД и чл. 84 ЗС/. Следователно, възраженията на ответника за погасителна давност се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да бъдат направени в по - късен момент, освен ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила (например нарушаване на правото й на участие в първоинстанционното производство, което може да се изразява в неполучаване на препис от исковата молба или уточнителните молби към нея) не е могла да ги заяви в срока за отговор на исковата молба. Само в последната хипотеза пропускът на ответника да направи възражение за давност в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е извинителен и няма да има за последица преклудиране на възможността да стори това в по – късен момент.

В случая по делото се установи, че препис от исковата молба е бил надлежно връчен на особения представител на ответника на 21.10.2022г., като едномесечният срок за подаване на отговор е изтекъл на 21.11.2022г. В установения в разпоредбата на чл. 131 от ГПК преклузивен срок не е постъпил отговор на исковата молба. Такъв е подаден едва на 20.03.2023г., поради което правилно първоинстанционният съд не е разгледал наведените в същия правопогасяващи възражения. Във въззивната жалба не се твърди да са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, довели до нарушаване на правата на ответника във връзка с връчването на препис от исковата молба и подаване на отговор на същата в първоинстанционното производство. С оглед изложеното предявеното след изтичане на преклузивния срок по чл. 131 от ГПК възражение е преклудирано и поради това с неразглеждането му първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила.