Решение № 2020 от 25.07.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2020 гр. София, 25.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Виолета Йовчева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова като разгледа докладваното от Димитър Ковачев Въззивно гражданско дело № 20211100513091 по описа за 2021 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. във връзка с чл. 317 от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от „М.п.“ООД срещу Решение № 20123701 от 21.05.2021г., постановено по гр. д. № 7172/2020г. по описа на Софийски районен съд, 52 с-в, с което е уважен предявеният срещу жалбоподателя от ЕЛ. ЛЮБ. К. иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.

С жалбата моли решението да се отмени като неправилно поради неправилни изводи на СРС, че уволнението е извършено докато ищцата е била в разрешен платен годишен отпуск и не е налице неявяване на работа. Излага оплаквания за неправилно тълкуване на доказателства по делото, съдържащи се в трудовото досие на ищеца, а именно молба от 05.06.2019г. Счита, че в молбата има две искания и изявлението „ДА“ не ясно за кое от двете се отнася, както и твърди, това изявление не достигало до ищцата съответно не могло да се счита, че такава е волята на работодателя. Позовава се на съдебна практика.

Няма отговор на жалбата. В писмена молба депозирана за съдебното заседание от въззиваемата се оспорва жалбата и се иска потвърждаване на решението.

СГС след служебна проверка по чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение на неговата правилност въззивния съд е 1 ограничен от оплакванията в жалбата и императивните материални норми.

След преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед на събраните по делото писмени доказателства и приложимата нормативна уредба СГС намира следното:

Пред въззивния съд е спорно дали молбата за отпуска отговаря на изискванията установени от КТ и изведени от практиката на съдилищата и дали чрез резолюция „Да“ върху, намиращ се на л. 41 от делото на РС-Пловдив (пред когото е подадена исковата молба и е депозиран отговор) и заверен от самия ответник за вярност с оригинала препис от молба за отпуск от ищцата с дата 05.06.2019г. е осъществен фактическия състав на разрешаването на отпуска, отговорът на които въпроси предпоставя и изводът дали към момента на връчване на заповедта за уволнение ищцата е ползвала разрешен отпуск, съответно е нарушен чл. 333, ал. 1, т. 4 вр с чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ поради безспорния по делото факт, че не е искано предварително разрешение на инспекцията по труда за прекратяване на ТПО поради дисциплинарно наказание уволнение.

За отговора на този въпрос СГС взема предвид следното:

С исковата молба е направено твърдение, че между ищцата и бившият (но действащ към релевантния период) управител на дружеството ответник е разменена електронна кореспонденция в хода на която е постигната уговорка ищцата да депозира молба за прекратяване на ТПО с предизвестие, а в периода на предизвестието да ползва полагащият се платен годишен отпуск, като на 05.06.2019г. ищцата отново чрез електронна поща изпратила молбата.

Тези твърдения са направени и повторно с молба на ищцата до СРС от 05.04.2021г. (п.кл. от 30.03.2021г.).

С исковата молба е направено и твърдение, че установената практика от работодателя е била да не се връчва документ установяващ, че е разрешен отпуска.

Посочените твърдения не са оспорени от ответника нито с отговора на исковата молба, нито в единственото ОСЗ пред СРС в което е докладваната молбата от 05.04.2021 на ищцата.

Както се посочи по-горе на л. 41 от делото на РС-Пловдив се намира процесната молба и тя е представена от ответника. Върху нея има резолюция „Да“, поставена е дата на резолюцията 05.06.2019г. и подпис под нея, за които изрично в ОСЗ пред СРС адвоката на ответника е заявил, че не оспорва, че изхождат от управителя към този момент М..

На л. 65 от делото на РС-Пловдив се намира молба от ищцата за ползване на платен годишен отпуск от 7 работни дни за периода от 03.12.2018 до 11.12.2018г. в тази молба след текста: „…Резолюция на прекия ръководител:….“ се съдържат три 2 варианта на отговор: „…ДА/НЕ/ОТЛАГАНЕ“.

На конкретната молба е ограден с пишещо средство вариантът „ДА“, има подпис, като по долу в документа има текст и на Заповед с посочен номер и датата, но без попълнени реквизити и без данни за уведомяване на работника за резолюцията, като и самата молба за отпуск няма подпис (параф) на работника.

С отговора на исковата молба е представена справка за издадените заповеди за ползване на отпуск от ищцата (л. 99 от делото на РС-Пловдив), според която за 2018г. е ползвала 15 дни, като 5 от тях са от отпуска полагащ се за 2017г. (откогато е трудовия договор между страните, предвиждащ 20 дни годишен платен отпуск).

Въз основа на посочените доказателства и предвид липсата на оспорване от работодателя на твърденията на ищцата за разменена електрона кореспонденция относно прекратяването на ТПО, ползването отпуска в периода на предизвестието, установената практика в предприятието неизискваща уведомяване с писмен документ на работника за разрешението на отпуска СГС намира оплакванията в жалбата за неоснователни.

Следва да се посочи, че част от оплакванията се въвеждат в делото за пръв път с въззивната жалба. До подаване на въззивната жалба ответника не въвеждал твърдения в делото, че ищцата не е разполагала с такъв размер на годишен платен отпуск, който да покрива периода на предизвестието, поради което и СГС няма да го обсъжда.

На следващо място евентуално въведеното (ако се приеме, че има валидно искане за отпуск и дадено с резолюцията разрешение) също едва с въззивната жалба възражение, че до работника не е достигнало разрешението (съответно не се уверил, че е получил такова) е неоснователно. Както се посочи по-горе още с исковата молба е направено твърдение, че установената практика от работодателя е била да не се връчва документ установяващ, че е разрешен отпуска. Това твърдение не е оспорено от ответника, а в представеното трудово досие липсват документи, че на работника при други ползвани отпуски (например по молбата на л. 65 от делото на РС Пловдив) е била връчвана заповед или друг документ за разрешаване на отпуска. От справката на л. 99 за издадени заповеди за платен отпуск е видно, че има период, за които обаче липсват подавани молби от работника (за периода 17.12.2018-31.12.2018г. няма налична молба по трудовото досие). Явно е, че в предприятието не е спазван реда по чл. 173 КТ и това става с допускането му от работодателя. Работодателя не може да черпи права от допусната от него самият него неправомерна и в нарушение на чл. 173 КТ практика.

Правилно СРС е приел, че в процесната молба от 05.06.2019г от работника има две искания: за прекратяване на ТПО едностранно от работника с предизвестие и за ползване в периода на предизвестието на полагащ се платен отпуск.

Неправилно е приел, че резолюцията „ДА“ върху молбата изразява съгласие на 3 работодателя за прекратяване на ТПО. Правото на работника по чл. 326, ал. 1 от КТ е безусловно. Работника не се нуждае от съгласие на работодателя, за да прекрати ТПО с предизвестие.

Ето защо резолюцията „Да“ върху молбата на ищцата може да се свърже единствено с искането в периода на предизвестие да се ползва платения годишен отпуск, поради което възражението в жалбата, че тази резолюция не може да се приеме за воля на работодателя относно ползването на отпуска, тъй като молбата съдържа и друго искане е неоснователно.

Неоснователно е оплакването в жалбата, че нямало нарочен документ който да обективира писмено волята на работодателя да разреши отпуска.

В КТ има изискване за писмено изразяване на тази воля (разрешение). Няма обаче изискване тя да се оформя в отделен документ различен от молбата на работника, нито този документ да се именова „Заповед“, или „Разрешение“. Всяко потвърдително и писмено изявление на работодателя, което може да бъде свързано с конкретна молба за отпуска удовлетворява изискването на закона. Езиковата частица „Да“ в българския език се употребява за изразяване на потвърждение/ съгласие за нещо.

В случая потвърдителното изявление е обективирано върху самата молба на работника писмено и е датирано и подписано от управителя на дружествотоработодател. Ето защо е налице разрешение по смисъла на КТ на работодателя за ползване на отпуската.

Доколкото е безспорно, че заповедите за дисциплинарно наказване и прекратяване на ТПО са връчени на 20.06.2019г и в този период ищцата е в отпуск разрешен надлежно, то е било необходимо да се получи предварително разрешение на инспекцията по труда за уволнението, каквото липсва по делото и не се твърди да е искано и получено от работодателя.

Предвид гореизложеното решението е правилно и следва да се потвърди.

В частта за прекратяване на производството по иска по чл. 344, ал. 1, т. 4 решението имащо характер на определение е влязло в сила като необжалвано.

Страните не са претендирали разноски за въззивното производство.

Водим от гореизложеното съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20123701 от 21.05.2021г., постановено по гр. д. № 7172/2020г. по описа на Софийски районен съд, 52 с-в, с което е уважен предявеният срещу „М.п.“ООД от ЕЛ. ЛЮБ. К. иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.

4

Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5