Решение № 4178 от 13.10.2026, Административен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 4178

Велико Търново, 13.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административния съд Велико Търново - IV състав, в съдебно заседание на шестнадесети септември две хиляди двадесет и шеста година в състав:

СЪДИЯ:

ЙОРДАНКА МАТЕВА

При секретар Д.С. и с участието на прокурора ВЕСЕЛА ДИМИТРОВА КЪРЧЕВА като разгледа докладваното от съдия ЙОРДАНКА МАТЕВА административно дело № 20267060700399 / 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Настоящето дело е образувано по искова молба с вх. № 2543/20.04.2026 г. по описа на АСВТ (ИМ) от С. С. И., чрез адв. И.. М., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София, с която се претендира заплащане на обезщетение в размер на 3 000 евро за претърпени неимуществени вреди от ищеца при престоя му в ареста в гр. Велико Търново за периода на задържането му под стража от 10.12.2024 г. до 20.06.2025 г., поради пребиваване в нечовешки условия – без чист въздух, проветрение и светлина, без престой на открито и двигателна активност, в пренаселена килия от 8 кв. м. - при недостатъчна свободна жилищна площ, с повече от едно лице, без санитарен възел и нехигиенични санитарни помещения, липса на спални принадлежности, както и ухапвания от насекоми и за нарушаване на тайната на комуникацията.

Ищецът твърди, че незаконосъобразното поведение на ответника – задържането му в мръсни, пълни с дървеници, рушащи се, без чист въздух, проветрение и естествена светлина килии от 8 кв.м., без вода и санитарен възел заедно с пребиваващи, чиито брой надхвърля допустимия брой лица, както и лишаването му от правото на престой на открито и поддържане на двигателна активност са му причинили дискомфорт и стрес и представляват психически тормоз, за който той претендира посоченото обезщетение. Също така сочи, че начина на провеждане на срещите с адвокат – в пригодено за това помещение с минимални размери, което физически не позволява подходящо отстояние на надзорно – охранителния състав от задържаните и адвокатите, нарушава тайната на комуникацията им и правото им на защита генерално.

В открито заседание, чрез видеоконферетна връзка осъществена от затвора в гр. Ловеч, ищецът поддържа иска и моли съда да уважи претенцията за неимуществени вреди в претендирания размер.

Ответникът - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, в представено по делото писмено становище и в съдебно заседание чрез процесуалния си представител юрк О., оспорва изцяло предявеният иск като неоснователен и недоказан. Моли за отхвърляне на исковата претенция. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на ВТОП дава заключение за частична основателност на исковата претенция.

След като разгледа твърденията на страните и доказателствата по делото, административният съд приема за установено от фактическа страна следното:

С. С. И. търси обезщетение задето пребивавал в ареста във Велико Търново като задържан под стража за период от 10.12.2024 г. до 20.06.2025 г. В рамките на посочения период от общо 192 дни, същият пребивавал в спално помещение № 6 заедно със следните лица за периоди както следва: от 10.12.2024г. – 16.12.2024г. - с Д. Р. С., А. А. А. и Й. Н. Р. – 6 дни - с още 3 лица; на 16.12.2024г. – с А. А. А. и Й. Н. Р. – 1 ден - с още 2 лица; от 17.12.2024г. – 20.12.2024г. - с Д. Р. С., А. А. А. и Й. Н. Р. – 3 дни - с още 3 лица; от 20.12.2024г. – 23.12.2024г. – с Д. Р. С. и Й. Н. Р. – 3 дни - с още 2 лица; от 23.12.2024г. – 03.01.2025г. – с Й. Н. Р. – 11 дни – с още 1 лице; от 03.01.2025г. – 31.01.2025г. – с Й. Н. Р. и М. К. М. – 28 дни – с още 2 лица; от 31.01.2025г. – 17.02.2025г. - с Й. Н. Р. – 17 дни – с още 1 лице; от 17.02.2025г. – 21.03.2025г. - с Й. Н. Р. и И. Д. А. – 32 дни - с още 2 лица; от 21.03.2025г. – 23.03.2025г. - И. Д. А. – 2 дни – с още 1 лице; на 23.03.2025г. - И. Д. А. и М. С. М. – 1 ден – с още 2 лица; от 24.03.2025г. – 26.03.2025г. - И. Д. А., М. С. М. и И. М. И. – 2 дни – с още 3 лица; на 26.03.2025г. - И. Д. А. и М. С. М. – 1 ден – с още 2 лица; от 27.03.2025г. – 02.04.2025г. - И. Д. А., М. С. М. и Е. Т. С. - 6 дни – с още 3 лица; на 02.04.2025г. - И. Д. А. и Е. Т. С. – 1 ден – с още 2 лица; от 03.04.2025г. – 14.04.2025г. - И. Д. А. и Ю. М. М. – 11 дни – с още 2 лица; на 14.04.2025г. - И. Д. А., Ю. М. М. и Б. Б. Ш. – 1 ден - с още 3 лица; от 15.04.2025г. – 23.04.2025г. - И. Д. А. и Ю. М. М. – 8 дни – с още 2 лица; от 23.04.2025г. – 05.05.2025г. - И. Д. А., Ю. М. М. и В. И. В. – 12 дни - с още 3 лица; от 05.05.2025г. – 16.05.2025 - И. Д. А. и Ю. М. М. – 11 дни - с още 2 лица; от 16.05.2025г. – 19.05.2025г. - И. Д. А., Ю. М. М. и Б. Р. Х. – 3 дни – с още 3 лица; от 19.05.2025г. – 24.05.2025г. - И. Д. А. и Ю. М. М. – 5 дни – с още 2 лица; от 24.05.2025 – 29.05.2025г. - Ю. М. М. – 5 дни – с още 1 лице; на 29.05.2025г. – 1 ден, сам от 30.05.2025 – 03.06.2025г. – със С. Д. Д. – 4 дни – с още 1 лице; от 03.06.2026г. – 05.06.2026г. - С. Д. Д. и Т. Г. П. – 2 дни – с още 2 лица; на 05.06.2026г. – със С. Д. Д. – 1 ден – с още 1 лице; от 06.06.2026г. – 11.06.2026 - С. Д. Д. и Т. Г. П. – 5 дни – с още 2 лица; от 11.06.2026 – 16.06.2026 – със С. Д. Д. – 5 дни – с още 1 лице; от 16.06.2026 – 18.06.2026 – с П. Й. Д. – 2 дни - с още 1 лице; на 18.06.2026 - с П. Й. Д. и С. А. И. – 1 ден – с още 2 лица; от 19.06.2025 – 20.06.2025 – със С. А. И. – 1 ден – с още 1 лице;

Т.е. в рамките на процесния период от 192 дни ищецът пребивавал в спално помещение 6 сам или с още едно лице общо 49 дни, а с още две или три лица - 143 дни. Горните обстоятелства се установяват от Писмо вх. № 5496/26.08.2026 г. (л. 77 от делото) на ОСИН и приложения към него дневник за разпределение на задържаните лица.

От свидетелските показания и на св. М. и на св. Л. по делото се установява и реално не е спорно (и е обявено от съда за такова с протоколно Определение от 24.06.2026 г. по делото), че арестът в гр. Велико Търново е в експлоатация от 1982 г. и според тогавашните изисквания килиите са без външни прозорци. Осветлението изкуствено и не се изключва, а пряк достъп до дневна светлина няма – светлината влиза от прозорците в арестния коридор, чрез отваряне на плътните врати на килиите. Помещенията се проветряват чрез прозорци над вратите и през самите врати към коридора. Всяка от 11 килии е с площ от 8 кв. м. и е оборудвана с по две вишки с по две легла, масичка, две столчета и шкаф. В спалните помещения няма санитарен възел, а арестът разполага с общ санитарен възел с течаща вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран – две тоалетни, 1 баня с два умивалника. Извеждането до санитарния възел се извършва покилийно при поискване и при възможност и липса на движение в коридора. Почистването на помещенията е ангажимента задържаните, като им се осигуряват консумативите за това.

Свидетелят М. сочи, че има хлебарки и дървеници, като С. лично се бил оплаквал от ухапвания и е воден при медицинско лице. Същият твърди, че спалното бельо се дава еднократно при постъпване на задържания и се връща чак при напускане и смени няма. По отношение на свижданията с адвокати твърди, че такива се провеждат на стълбището. Св. Л. от своя страна отрича да е виждал дървеници в ареста. Сочи, че свиждания с адвокати се провеждат в помещение тип клетка, като поради размерите на последното отстоянието на задържаните с посетителите от надзирателите е около 4-5 крачки. Спалното бельо действително се дава при постъпване, но на задържаните се осигурява достъп до пералното на задържаните свободно или най-малко два пъти седмично, когато се къпят по график.

В хода на съдебното производство са представени писмени доказателства, от които се установява пребиваването на ищеца в арест гр. Велико Търново през посочените периоди, в т.ч. ксерокопие на извадки от дневник за разпределение на задържаните лица по килии. Представени са още и извадка от Заповед № Л-1321/10.03.2020 г. на главния директор на ГДИН за вътрешния ред в арестите, с която съдът разполага в цялост.

Въз основа на така приетото от фактическа страна въз основа на описаните по – горе доказателства, съдът направи следните правни изводи:

Искът за присъждане на обезщетение е предявен от лице, което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни административни действия и бездействия на служители на ответника, изразили се в пребиваване в нечовешки условия – нехигиенични санитарни помещения; без санитарен възел и вода в килиите, в пренаселени – с недостатъчна свободна жилищна площ и мръсни килии; без чист въздух и естествена светлина; без престой на открито и двигателна активност, както при нарушаване на тайната на кореспонденцията за периодите на пребиваване на ищеца в Ареста в гр. Велико Търново за периодите от 10.12.2024 г. до 20.06.2025 г., където същият пребивавал временно поради задържането му за провеждане на процесуално – следствени действия по ДП № 613/2024 г. на РУ – Велико Търново. Т.е. претендираното увреждане е в Ареста в гр. Велико Търново, искът е предявен пред компетентния съд, при спазване правилата за родова и местна подсъдност. Искът е предявен в петгодишния давностен срок от прекратяване на незаконосъобразното бездействие. Съобразно горното същият е допустим.

Разгледан по същество е частично основателен по следните мотиви:

Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишените от свобода и задържаните под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, като ал. 5 на същата въвежда оборима презумпция за наличие на неимуществена вреда за лице, което е адресат на нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС.

Нормата на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС съдържа забрана за подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение на лишените от свобода и задържаните под стража. В същото време алинея 2 от същата съдържа законова презумпция за наличие на нарушение на чл. 3, ал. 1 когато липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

Следователно, специалният закон съдържа различни правила както за установяване на незаконосъобразно бездействие на администрацията – тежестта да докаже изпълнението на изискванията на закона е за ответника, така и за наличието на неимуществени вреди от нарушението – те се предполагат до доказване на противното, като отново именно ответника следва да установи липсата на въздействие върху психиката на ищеца. Като краен извод следва, че за уважаване на иск с правно основание чл. 284 от ЗИНЗС, е достатъчно да се установи поставянето на задържаното лице в условия, при които липсва което и да е от нормативните изисквания, свързани с задължението за осигуряване на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване или необоснована употреба на помощни средства.

Съдът намира, че в конкретния случай се претендират само част от тези неблагоприятни условия – че ищецът е бил поставен в унизителни условия предвид липсата на осигурена минимална жилищна площ, осветление и чист въздух, достъп до санитарни помещения, ограничено право на достъп на открито и активност, мръсни килии, вредители, а също и нарушено право на тайна на комуникацията с адвокат.

Съдът намира за основателно оплакването на ищеца за неосигуряване на минимална жилищна площ при престоя му в ареста в гр. Велико Търново през по-голямата част от престоя. По силата на общите принципи, залегнали в чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на Арест гр. Велико Търново е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места на лишените от свобода и задържаните под стража. ЕКПЧОС е ратифицирана от Република България поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенцията представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК. Безспорно е, че площта на арестните (спалните) помещения във Велико Търново е 8 кв.м., т. е. с капацитет до 2-ма задържани. Ищецът не сочи броят на задържаните лица, с които е бил настанен в помещение, но от събраните по делото доказателства се установява, че превишението на необходимите за пребиваване не по-малко от 4 кв. м. площ на един задържан (чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС) е било през по-голямата част от престоя му – 143 от общо 192 дни. Установената пренаселеност в килиите в следствения арест – Велико Търново, в които е настанен ищецът през част от времето или 143 дни (от общо 192 дни) е била по-малка от минимално допустимия размер - 4 кв. м., което е в нарушение на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС. Ответникът, чрез неговите служители, не изпълнява своите задължения и не осигурява на ищеца минимално изискуемата жилищна площ, която да съответства на човешките представи за необходимо на едно лице свободно пространство, което да обитава, извършвайки своите елементарни, необходими за самото му съществуване потребности от сън, хигиена, преобличане и хранене. В случая не се касае за необходимост от жилищна площ, надминаваща изискванията за ограниченията, които самото наказание поставя, а се касае за изисквания, които биологичното съществуване на човек предполага. Не е проведено специално нарочно доказване на емоционалните преживявания, които липсата на тази жилищна площ е произвела у ищеца, но съдът счита, че самият факт установен по делото, сочещ за непредоставяне на такава минимална площ за обитаване, води до извода, че при всяко психично здраво човешко същество липсата на минимално пространство, което да му позволява спокойно биологично съществуване би произвела негативните емоционални преживявания, които ищецът твърди, че е преживял и би основал извод за наличие на унизително отнасяне. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС. Тези факти (на обитаване на пренаселени килии) са достатъчни, за да се приеме, че в посочените по-горе периоди, администрацията е поставила ищецът в неблагоприятни условия по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС. Изложените в писменото становище на ответника доводи относно статута на сградата, в която е разположен ареста, са без правно значение за спора. Независимо дали сградата е културна и историческа ценност или не, държавата е длъжна да осигури минимални условия за пребиваване на задържаните лица, отговарящи на закона и международните стандарти. От събраните по делото доказателства не се установява изпълнение на това задължение, поради което и ответникът като представител на държавата следва да понесе отговорността за неизпълнението.