Решение № 3488 от 05.06.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3488 гр. София, 05.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Ина Бр. Маринова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20241100514550 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 16683 от 10.09.2024 г. по гр.д. № 36691/2023 г. по описа на СРС, 140 с-в са отхвърлени, като неоснователни, предявените от С. М. Ч. с ЕГН ********** срещу Г. С. П. с ЕГН **********, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС вр. чл.57, ал.2 СК и чл.86, ал.1 ЗЗД, за осъждане на ответницата да заплати на ищеца дължимия наем за ползването на собствената му 1/2 ид. ч. от предоставеното за ползване и съсобствено между страните- семейно жилище, находящо се в гр. София, ж.к. *********, в общ размер на 1073,33 лв., за периода 28.03.2023г. - 30.06.2023 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба, както и мораторна лихва върху главницата, в размер на 32,35 лв. за периода от 28.03.2023г. до 30.06.2023г.

В срока по чл.259, ал.1 ГПК решението е обжалвано от ищеца С. М. Ч. с изложени доводи, че е неправилно, поради нарушение на материалния закон, поради необоснованост и нарушение на процесуалните правила. Поддържа, че неправилно с постановеното решение съдът е приел, че двете спални помещения в жилището се ползват от ненавършилите пълнолетие деца. Заявява, че в случая едното от спалните помещения се ползва от майката – ответница.

Освен това съдът не е взел предвид, че към момента на постановяване на съдебното решение относно родителските права жилището се е ползвало само от 1 ищеца и ответницата. Жалбоподателят отправя искане за отмяна на решението и уважаване на исковете. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал. 3 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ответника Г. С. П., в която изразява становище за нейната неоснователност. Отправя искане за потвърждаване на решението, като правилно. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, съдът намира същата за основателна в една част.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съдът приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и неправилно в една част.

Във връзка с доводите за неправилност изложени във въззивната жалба, съдът намира следното:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че ответницата не дължи на ищеца наем за ползването на ½ идеалната част от процесния недвижим имот, поради наличието на основанието по чл.57, ал.2, предл.2 СК- не се следва наем за ползваната от ответницата жилищна площ от жилището с обща площ от 60,81 кв.м., тъй като две от спалните помещения са обособени като детски стаи и ползвани от двете непълнолетни деца на страните, а дневната е преустроена да изпълнява функциите на кухненско помещение, всекидневна и спалня за ответницата.

Решението е неправилно в една част.

Производството е образувано по искова молба на С. М. Ч., с която срещу Г. С. П. са предявени искове по чл.57, ал.2 СК и по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на наем за ползването на собствената му 1/2 ид. ч. от съсобствения с ответницата имот в размер на 1073,33 лв., за периода 28.03.2023г. -30.06.2023г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба, както и мораторна лихва в размер на 32,35 лв. върху главницата, считано от 28.03.2023г. до 30.06.2023 г.

В исковата молба са изложени фактически доводи, че считано от 28.03.2023 г., на основание на влязло в сила съдебно решение, на основание на което упражняването 2 на родителските права върху родените от съвместното съжителство на страните непълнолетни деца, ползването на семейното жилище /съсобствено между страните при равни права/ е било възложено на ответницата. Считано от 28.03.2023г., ищецът напуснал семейното жилище, поради което ответницата му дължи наем за ползването на собствената му 1/2 ид. ч. от имота в размер на 1073,33 лв., за периода 28.03.2023г. 30.06.2023г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба, както и мораторна лихва в размер на 32,35 лв. върху главницата, считано от 28.03.2023г. до 30.06.2023г.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответницата Г. С. П., с който предявените искове са оспорени по основание и размер.

Прави възражение, че ищецът напуснал жилището на 08.05.2023г., по силата на извършения въвод във владение на процесния недвижим имот, на основание издадения изпълнителен лист в нейна полза, а не доброволно от датата на влизане в сила на съдебното решение за предоставяне на родителските права и ползването на семейното жилище.

Поддържа, че преди да напусне жилището, ищецът изнесъл движими вещи, които твърдял, че притежава и които вещи индивидуализирани по вид и количество в отговора на исковата молба по пункт 1 до 9 вкл., според ответницата представлявали вещи, необходими за нормалното поддържане на домакинството и отглеждането на децата. Това наложило ответницата да закупи с лични средства вещи от същия вид, с оглед гарантиране на нормални условия на живот. Поддържа се, че ответницата не ползва по-голяма част от притежаваната в собственост от нея 1/2 ид.ч. за себе си, като процесната 1/2 ид.ч., собствена на ищеца се ползвали реално от двете им непълнолетни деца, които живеят в семейното жилище. Поради това и същата счита, че не му дължи обезщетение за процесния период. Оспорва като неоснователна и акцесорната претенция за мораторна лихва.

Съгласно чл. 56, ал. 1 от СК, при допускане на развода, когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползването на семейното жилище. Когато от брака няма ненавършили пълнолетие деца, съдът се произнася по въпроса за ползването на семейното жилище само по искане на страната.

По правната си същност производството по претенцията за предоставяне ползването на семейното жилище не е исково, а спорна съдебна администрация - форма на съдебна намеса в гражданските правоотношения, осъществявана по реда на двустранно спорно производство, решението по което няма сила на пресъдено нещо и може да бъде променяно при промяна на обстоятелствата.

Съгласно императивната правна норма на чл. 57, ал. 1, изр. 1 от СК, по силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище на някоя от страните, между бившите съпрузи възниква наемно правоотношение, което е 3 възмездно, т.е. - ползващият жилището бивш съпруг дължи наем на неползващия го съгласно решението. Очевидно изхождайки от идеята, че бившите съпрузи могат да се споразумеят за размера на наема, законодателят не е възприел разрешение, при което съдът служебно да се произнася по този въпрос, а с диспозитивната норма на чл. 57, ал. 1, изр. 1 от СК е дал възможност на всяка от страните да сезира съда с него, без да е определен срок за това.

При така посоченото, съдът намира, че в случая е предявен иск по чл. 57, ал. 2 СК доколкото в исковата молба са изложени твърдения за определяне на наемна цена по посочения ред за притежаваната от ищеца квота в съсобствения имот, който като семейно жилище е бил предоставен за ползване на съсобственика – ответник във връзка с отглеждането и възпитанието на ненавършилите пълнолетие деца, упражняването на родителските права на които е било възложено на ответника.

Както бе посочено, производството по реда на чл. 57, ал. 2 СК е по спорна съдебна администрация, но искът не е осъдителен за заплащане на наемна цена, а съдът следва да се ограничи единствено до определяне на същата, както е посочено в постановеното по реда на чл.290 ГПК РЕШЕНИЕ № 149 ОТ 01.11.2023 Г. ПО ГР. Д. № 638/2023 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, което се възприема от настоящия състав.

Съответно, както е посочено в постановеното по реда на чл.290 ГПК, РЕШЕНИЕ № 199 ОТ 15.01.2018 Г. ПО ГР. Д. № 154/2017 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, което се възприема от настоящия състав, във всеки конкретен случай трябва да се съобрази естеството на възникналото правоотношение между бившите съпрузи по повод ползването на семейното жилище. При регламентиране ползването на семейното жилище законодателят е изходил от принципа, че в гражданските отношения е налице възмездност, освен ако е уговорено друго. Следователно, ако съпрузите не са предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на ползването /като при заем за послужване/, би следвало да възникне наемно правоотношение по аргумент от чл. 57, ал. 1 СК. Принципът за възмездност е в интерес на ползващия жилището съпруг, тъй като ако ползването е безвъзмездно, то може да бъде прекратено по всяко време от заемодателя /чл. 249 ЗЗД/.

Фактическият състав на чл. 57, ал. 2 вр., ал. 1СК за уважаване на иска е обусловен от установяване по делото, че страните са бивши съпрузи, като при прекратяване на брака семейното жилище е предоставено за ползване на единия съпруг. При тези предпоставки другият съпруг може да претендира заплащане на наемна цена за имота, след приспадане частта от имота, която е ползвана от ненавършилите пълнолетие деца, родени от брака. Съгласно разпоредбата на чл.57, ал.2 СК, размерът на наема се определя с решението за развод, т. е., с решението за предоставяне на ползването на жилището. Към този момент се преценява и наема за ползваната жилищна площ от непълнолетното дете от брака, който следва да се 4 приспадне от наема, дължим между съпрузите - чл. 57, ал. 2, предл. 2 СК.

Същевременно в практиката си ВКС, така например решение № 133 от 04.07.2013 г. по гр. д. № 535 по описа за 2012 г., Четвърто ГО, приема, че твърдението на ответника, че не ползва имота е релевантно, само, ако е за време след като правото на ползване е прекратено-поради изтичане на срока или настъпване на други обстоятелства и страната докаже, че не ползва вещта в повече от притежаваната квота от съсобствеността.

При така посоченото, настоящия състав намира следното:

Страните не спорят и се установява от събраните пред първата инстанция доказателства, че страните са съсобственици на недвижим имот, представляващ апартамент № 44, находящ се в гр. София, ж.к. “*********, със застроена площ от 60.81 кв.м. при равни права.

В производството не е спорно и се установява от представените доказателства, че считано от 28.03.2023г., на основание на влязло в сила съдебно решение, на основание на което упражняването на родителските права върху родените от съвместното съжителство на страните непълнолетни деца, ползването на семейното жилище /съсобствения имот/ било предоставено на ответницата.

Установява се, че в полза на ответницата бил издаден изпълнителен лист на 02.05.2023г. въз основа на подадена молба от ответницата от 04.05.2023г. във връзка с предоставеното ползване на семейното жилище на майката- ответник в производството. Въз основа на издадения изпълнителен лист срещу ищеца било образувано изпълнително производство по описа на ЧСИ Р.М. рег.№790, с район на действие СГС за доброволно предоставяне ползването на процесния недвижим имот.

Установява се, че на 11.05.2023г. на ищеца била изпратена покана за доброволно изпълнение получена лично от него. С протокол за въвод във владение от 08.06.2023г., фактическата власт върху процесното жилище била предадена на ответницата, като ищецът доброволно напуснал жилището и заявил, че е изнесъл около половината от движимите вещи, които е счел за своя собственост. Протоколът за въвод бил подписан без възражения и от двете страни.