Решение № 1240 от 30.10.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1240 гр. Пловдив, 30.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско дело № 20245300501886 по описа за 2024 година

Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

Образувано по въззивна жалба, подадена от „Енерджи“ ЕООД, ЕИК 115180249, чрез пълномощника по делото адвокат Н., против Решение №1923 от 29.04.2024 г., постановено по гр.д.№3761 по описа за 2023 г. на Районен съд- Пловдив, XV гр.с., в частта с която жалбоподателят е осъден да заплати на Р. Н. С., ЕГН **********, на основание чл. 128, т. 2 КТ, следните суми: сума в общ размер от 10 079,30 лева, от която: 1702,38 лева – трудово възнаграждение в нетен размер за периода от месец август 2021 г. до месец октомври 2021 г.; 2852,65 лева – трудово възнаграждение в нетен размер за периода от м. ноември 2021 г. до м. март 2022 г.; 4910 лева – трудово възнаграждение в нетен размер за периода от м. април 2022 г. до м. ноември 2022 г.;

614,27 лева – трудово възнаграждение в нетен размер за м. декември 2022 г., както и сумата от 1270,88 лева, от която: 780 лева – основно трудово възнаграждение в брутен размер за месец януари 2023 г. и 490,88 лева – основно трудово възнаграждение в брутен размер за периода от 01.02.2023 г. до 17.02.2023 г.

Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Искането към въззивния съд е за неговата отмяна в обжалваната част и постановяване на ново по същество на правия спор, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени. В случай че исковата претенция е основателна, се иска да бъде уважено направеното в отговора на исковата молба възражение за прихващане. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Р. Н. С., ЕГН **********, чрез адвокат Д., с който оспорва 1 въззивната жалба като неоснователна. Моли се първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Производството пред РС е образувано по иск с правна квалификация по чл.

128, т. 2 Кодекс на труда/КТ/,предявен от Р. Н. С. срещу „Енерджи“ ЕООД за заплащане на сумата в общ размер от 12 980 лева, представляваща сбор от следните суми: 3250 лева – неплатено трудово възнаграждение за периода от месец август 2021 г. до месец декември 2021 г.; 8340 лева – неплатено трудово възнаграждение за периода от месец януари 2022 г. до месец декември 2022 г.; 1390 лева – неплатено трудово възнаграждение за месец януари 2023 г. и месец февруари 2023 г. Ищецът В исковата молба твърди, че е полагал труд при ответното дружество по силата на трудов договор, като е заемал длъжността „***“ до дата 17.02.2023 г., когато със Заповед № 181/17.02.2023 г. трудовото му правоотношение било прекратено на основание чл. 326, вр. с чл. 328, ал. 1, т. 12 Кодекс на труда. Ищецът навежда доводи, че не е получил полагащото му се трудово възнаграждение в общ размер от 12 980 лева за периода от месец август 2021 г. до месец февруари 2023 г.

Ответникът оспорва предявения иск по основание и размер. Признава факта, че между страните по делото е съществувало трудово правоотношение, което е било прекратено. Оспорва твърденията на ищеца, че не му е платено трудово възнаграждение за посочените периоди. Твърди се, че претендираните като неизплатени трудови възнаграждения не съответстват на действителния размер, тъй като в исковата молба са описани трудовите възнаграждения в брутен размер.

Поддържа се, че нетният размер на трудовото възнаграждение за периода от месец януари 2021 г. до месец декември 2022 г. включително възлиза на сума в общ размер от 10 079,30 лева и същото е изплатено изцяло, в брой. По отношение на претенциите, касаещи месеците януари и февруари 2023 г. се навеждат доводи, че в посочения период ищецът е бил в неплатен отпуск, поради което възнаграждение не му се дължи. Посочва се, че от Р. С. били получени служебни аванси на обща стойност от 3971,50 лева в периода 04.08.2021 г. – 29.08.2022 г. Същите били изплатени на ищеца от ответното дружество срещу подписани от С. разходни касови ордери. Ответникът твърди, че получените като служебни аванси суми не са му възстановени от ищеца нито са представени пред работодателя оправдателни документи за разходването им по служба, поради което счита, че същите са дължими от ищеца. Прави възражение за прихващане на установеното за дължимо нетно трудово възнаграждение с получените от ищеца като служебни аванси суми, възлизащи на сума в общ размер от 3971,50 лева.

Страните не спорят за обстоятелствата, които се установяват и от събраните по делото доказателства, че на 01.11.2004 г. между страните е сключен трудов договор № 0129, по силата на който ищецът е назначен на длъжността „***” по безсрочно трудово правоотношение на пълен работен ден при 40- часова работна седмица. С допълнително споразумение № 178/02.01.2014 г. към трудов договор № 2

0129/01.11.2004 г. страните са постигнали съгласие за смяна на заеманата от Р. С. длъжност, а именно: „***“.

Със заповед № 181/17.02.2023 г. издадена от ответното дружество трудовият договор на ищеца е прекратен на основание чл. 326 КТ, вр. с чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, считано от 18.02.2023 г.

Видно от допълнителни споразумения към трудовия договор от 01.11.2004 г. размерът на работната заплата на ищеца е изменян при промяна на минималната работна заплата за страната. От допълнителните споразумения, касаещи исковия период се установява, че със същите е изменян размерът на основното месечно трудово възнаграждение на ищеца, както следва: с допълнително споразумение от 04.01.2021 г. е уговорен размер от 660 лева; с допълнително споразумение от 31.03.2022 г. е уговорен размер от 710 лева; с допълнително споразумение от 03.01.2023 г. е уговорен размер от 780 лева.

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че със Заповед № 523/31.01.2023 г., издадена от работодателя – ответник на основание чл. 160 КТ, се разрешава на Р. Н. С. неплатен отпуск от 21 работни дни за периода 03.01.2023 г. – 31.01.2023 г., като в заповедта е отразено „самоотлъчка“. Със Заповед № 532/17.02.2023 г., издадена от работодателя на основание чл. 160 КТ, се разрешава на Р.

Н. С. неплатен отпуск от 13 работни дни за периода 01.02.2023 г. – 17.02.2023 г., като в заповедта е посочено „по искане на работника“.

От заключението на приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза, което съдът изцяло възприема като компетентно и обосновано, се установява, че начисленото брутно трудово възнаграждение на ищеца за периода от месец август 2021 г. до месец декември 2022 г. възлиза на сума в общ размер от 12 989,17 лева. При извършена проверка на ведомостите за заплати на ответното дружество, вещото лице е установило, че след приспадане на законоустановените удръжки за фондовете ДОО, НЗОК, ДЗПО и ДДФЛ за сметка на работника, остава нетна сума за получаване в общ размер от 10 079,30 лева. В таблица 1 от заключението са отразени начислените от работодателя суми по месеци (за процесния период) за трудови възнаграждения и осигурителни вноски. От същата се установява, че начислените суми за основна работна заплата на ищеца са, както следва: от месец август 2021 г. до месец март 2022 г. – в размер от по 660 лева; от месец април 2022 г. до месец ноември 2022 г. вкл. – в размер от по 710 лева; за месец декември 2022 г. – в размер от 112,11 лева, като в графа „платен годишен отпуск“ за м. декември е начислена сумата 666,05 лева. В таблица 1 е посочено и начисленото нетно трудово възнаграждение на ищеца, както следва: за месеците август, септември и октомври 2021 г. – в размер от по 567,46 лева; за месеците ноември и декември 2021 г. и януари, февруари и март 2022 г. – в размер от по 570,53 лева; за месеците от април до ноември 2022 г. вкл. – в размер от по 613,75 лева; за месец декември 2022 г. – в размер от 614,27 лева. За месеците януари и февруари 2023 г. не е начислено трудово възнаграждение, като в тази връзка експертизата е установила, че въз основа на Заповед за неплатен отпуск № 523 за периода 03.01.2023 г. –31.01.2023 г. е посочено „самоотлъчка“ и Заповед за неплатен отпуск № 532 за периода 01.02.2023 г. – 17.02.2023 г. е посочено, че е „по искане на работника“. Вещото лице е установило, че в представените ведомости за заплати липсва положен подпис за получена сума от Р. Н. С. за трудови възнаграждения за исковия период. Отразено е, че от счетоводството на ответното дружество не са представени разходни касови ордери за изплатени трудови възнаграждения на ищеца за периода от месец август 2021 г. до месец февруари 2023 г. В счетоводството на 3 ответното дружество са отразени плащания на суми на ищеца като служебни аванси, които за периода от месец август 2021 г. до месец декември 2022 г. възлизат на сума в общ размер от 3971,50 лева. Предоставените суми не са възстановени от ищеца.

Липсват представени разходооправдателни документи за изразходването им.

С обжалваното решение районният съд е приел, че ищецът е полагал труд по трудовото правоотношение при ответното дружество за процесния период, като е достигнал до извода, че липсват доказателства работодателят да е изплатил дължимите на ищеца трудови възнаграждения за исковия период. Поради това е уважил така предявения от ищеца иск.

При извършената служебна проверка на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, като се следи служебно и за спазването на императивните материалноправни норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ВКС.

Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства по същество на спора, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред първоинстанционния съд. След преценка им, въззивният съд изцяло възприема фактическата обстановка установена от районният съд, която се подкрепя от събраните по делото писмени доказателства. Споделят се и изводите на районният съд за начина, по който следва да се ценят събраните по делото доказателства, както и правните изводи, които те обосновават, поради което същите не следва повторно да бъдат анализирани, а на основание чл.272 ГПК да се препрати към мотивите на първоинстанционния акт.

По направените оплаквания във въззивната жалба и доводи в отговора на въззивната жалба, въззивният съд намира следното:

В нормата на чл. 128 КТ е установено по императивен начин основното задължение на работодателя да изплаща на работника (служителя) уговореното в трудовия договор възнаграждение като насрещна престация за предоставената и използвана работна сила на служителя. При предявен иск по чл. 128 КТ в тежест на работника (служителя) е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение действително е било уговорено с работодателя и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено. В случая положителният факт за наличие на трудов договор и престиране на работна сила за периода от месец октомври 2021 г. до 17.02.2023 г. са обстоятелства, установени по делото. Тези факти се установяват по безспорен начин от приетите по делото писмени доказателстваТрудов договор № 0129/01.11.2004 г., Допълнително споразумение № 178/02.01.2014 г. към Трудов договор № 0129/01.11.2004 г., допълнителни споразумения от 04.01.2021 г., 31.03.2022 г. и 03.01.2023 г., както и на извънсъдебните признания на ответника работодател, който е начислявал във ведомостите за заплати на трудови възнаграждения на ищеца.