Решение № 553 от 29.05.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 553 гр. С., 29.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20255530102068 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.

Ищецът (фирма) твърди в поправената му искова молба, във връзка с разпореждане по ч.гр.д. № 4580 по описа за 2024 г. на Районен съд С., с което бил уведомен, че заповедта била връчена на ответника, при условията на чл.

47, ал. 5 ГПК, в законоустановения срок упражнявал законовото си право да предявял иск, с който съдът да признаел за установено по отношение на ответника, че му дължал вземане, което било предмет на подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 4580 по описа за 2024 г. на Районен съд С., и издадената заповед за изпълнение на парично задължение. На 24.11.2019 г. длъжникът сключил договор за потребителски кредит № 374052 със (фирма), по който получил сумата от 1400 лева, срещу която се съгласил да върне 6 броя вноски по 427 лева в срок до 24.05.2020 г., когато падежирала последната вноска, съгласно погасителен план, който бил неразделна част към договора за потребителски кредит.

Уговорен бил и фиксиран лихвен процент в размер на 40.05 %, както и ГПР 48.63 %. Съгласно чл. 9 ЗПК, договорът за паричен заем бил договор, въз основа на който кредиторът предоставял или се задължавал да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за 1 предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплащал стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Страни по договора за паричен заем били потребителят и кредиторът, като потребител бил всяко физическо лице, което при сключването на договор за паричен заем действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, а кредитор бил всяко физическо или юридическо лице, което предоставял или обещавал да предостави паричен заем в рамките на своята професионална или търговска дейност. Видно било от приложените общи условия и договор за паричен заем № 374052 на 24.11.2019 г. по безспорен начин установявали сключеният между страните договор, задълженията си, по който ответната страна не била изпълнила в срок, и съобразно условията на договора. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК регламентирала договорът да бъдел сключен по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи се представяли с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните. В случая представения по делото договор за кредит не бил сключен в противоречие с цитираното законово изискване. Изложеното обосновавало извод, че процесният договор бил действителен, като сключен според повелителните норми на чл. 10, чл. 11 и чл. 22 ЗПК. В чл. 31, ал. 3 от общите му условия страните се съгласили, че длъжникът да дължал обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава. В чл. 33, ал. 2 от общите му условия било уговорено (фирма) да уведомявал длъжника, чрез писма, покани, съобщения или други документи, щели да се считат за получени от кредитора, ако бъдели изпратени на e-mail адрес или доставени на официалните адреси за кореспонденция, посочени от него при подписването на договора за кредит. Горепосочените договори били по електронен път по силата на ЗПФУР. Договорът бил сключен, като част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, която била организирана от кредитодателя, при което от отправяне на предложението до сключване на договора страните използвали средства за комуникация от разстояние. При сключването на процесния договор на ответника била предоставена цялата информация, изискуема по закон. Съгласно чл. 6 ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние бил всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за 2 предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използвали изключително средства за комуникация от разстояние едно или повече. Дори и съдът да не приемел, че договорите не били сключени по електронен път, то следвало да приеме, че договорът за паричен заем по своето естество бил реален договор и се считал за сключен, считано от датата на получаване на паричната сума, за което представял разписка за усвоена сума. Ответникът не бил изпълнил в срок задълженията си по договора за кредит. С договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 13.01.2022 г., (фирма), като цедент, прехвърлило своите вземания към длъжника по описания договор за потребителски кредит на цесионера - ищец.

Вземането срещу длъжника по настоящото производство било индивидуализирано в приложение № към договора за цесия. Длъжникът бил уведомен за цесията на посочения от него настоящ адрес на дата - година, както и със CMC на посочения от него телефонен номер. Длъжникът не бил изпълнил в срок задълженията си по договора за потребителски кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на кредита. Връчването на съобщението за сключения договор за цесия от цедента - на длъжника имало за цел длъжникът да бъде уведомен за кредитора, на който следвало да изпълни надлежно и съответно да бъде предотвратено изпълнението на лице, което не било титуляр на вземането. С цел да бъде гарантирана сигурността на длъжника да изпълни именно на овластения кредитор, законът изисквал уведомяването за сключения договор за цесия да бъде извършено от предишния кредитор - цедент. Връчването на уведомлението обаче нямало характер на лично и незаместимо действие, поради което било възможно то да бъде извършено и от пълномощник на цедента. С оглед константната съдебна практика нямало пречка старият кредитор /цедент/ да упълномощи новия кредитор /цесионер/ от името на цедента да извърши предвиденото в чл. 99, ал. 3 ЗЗД уведомяване на длъжника за извършената цесия. Законът не бил предвидил уведомяването на длъжника да става по конкретен и специален начин, поради което същото следвало да се счита надлежно извършено. Ако съдът приемел, че уведомяването на длъжника - ответник на посочения от него имейл адрес не било извършено надлежно, моли да приемел за надлежно връчването на уведомлението, извършено с исковата молба, за което сочи съдебна практика. Ответникът не бил изпълнил в срок задълженията си по 3 договора за кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на кредита.

Към настоящия момент задължението все още не било погасено. С оглед наведените по делото факти и обстоятелства, следвало съдът да приеме за установено, че ответникът му дължал парично вземане, конкретизирано в т. 9 на предявеното заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по образуваното ч.гр.д. № 4580/2024 г., а именно сумата в общ размер от 2010.37 лева, която била формирана, както следвало: главница в размер на 1400 лева, договорна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 165.45 лева от 24.11.2019 г. до 24.05.2020 г., законна лихва за забава върху главницата в размер на 444.92 лева от 24.05.2020 г. до 02.10.2025 г., както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателно изплащане на вземанията. Претендиралата сума за лихва за забава представлявала обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва, която била определена с ПМС № 426/18.12.2014 г. за просрочени парични задължения. Същата се дължала от длъжника по силата на чл. 2, раздел X. „Забава. Предсрочна изискуемост“ от ОУ, неразделна част от договора за кредит, съгласно който член при забавяне на плащането на погасителна вноска длъжникът щял да дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска. За периода от 13 март 2020 г. до 13 юли 2020 г. законна лихва за забава по договора за кредит не била начислявана, тоест претендираната лихва била изцяло съобразена с изискванията на чл. 6 от ЗМДВИПОРНС от 13 март 2020 г. и за ПП (загл. доп. - дв, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.). Искането по същество е да се признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца, сумата от 1400 лева за главница от невърнат кредит по договор за паричен заем кредирект № 374052/24.11.2019 г., със 165.45 лева договорна възнаградителна лихва от 24.11.2019 г. до 24.05.2020 г., с 444.92 лева законна лихва за забава от 24.05.2020 г. до 02.10.2024 г., и законна лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда до изплащането й, за изпълнение на които парични задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 4580 описа за 2024 г. на С. районен съд.

Претендира за сторените в настоящото и в заповедното производства разноски.

Ответникът -, чрез пълномощника си, заема становище, с подадения в срок отговор, за допустимост, но неоснователност на предявения иск, защото 4 не бил уведомен за извършената цесия, поради което признавал иска по основание, но го оспорвал по размер, като действително дължал сумата от 1400 лева, но правел възражение за погасителна давност на лихви, неустойки и разноски, като бил съгласен да сключел споразумение с ищеца, като заплатял главницата от 1400 лева, при наличие на одобрено от съда споразумение, като внесял сумата по банков път в деня на съдебното заседание и представел платежния документ пред съда, и екземпляр за ищеца, който молел да му посочи банкова сметка, по която да преведял сумата от 1400 лева, която представлявала главница по основния дълг със (фирма), и поради плащане на този дълг, при налично споразумение, да се прекратяло производството по делото, а в първото по делото съдебно заседание, чрез пълномощника си, заема становище, че поради липса на комуникация с ищеца, и евентуалната им готовност да платял главницата по този заем, с ответника решили, че се отказвали от това им становище и желаели съдът да се произнесял по претенцията на ищеца, а в хода на делото по същество, чрез пълномощника си, моли съда да отхвърли предявения иск, поради липса на достатъчно доказателства, и му присъди разноските по делото.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:

За процесните вземания, заедно с посочени такси и неустойка, ищецът е подал на 11.10.2024 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК, срещу ответника, за разглеждане на което е било образувано приложеното ч.гр.д. № 4580 по описа за 2024 г. на С. районен съд, по което на 16.10.2024 г. е издадена исканата заповед, но само за процесните горепосочени вземания, която е връчена на ответника, при условията на чл.

47, ал. 5 ГПК, поради което на 02.05.2025 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на тези вземания, които поради това се смятат предявени на 11.10.2024 г., когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта за тяхното изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу ответника (чл. 422, ал. 1 ГПК).

На 24.11.2019 г., във формата на електронен документ, представен в заповедното производство възпроизведен на хартиен носител, като препис, 5 заверен от ищеца, (фирма) и ответникът са сключили в писмена форма по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ, при представените също в заповедното производство общи условия, индивидуален договор за паричен заем кредирект № 374052/24.11.2019 г., индивидуални условия по договора (л. 8-20 от ч.гр.д.

№ 4580/2024 г. на СтРС). Доколкото е сключен от разстояние, същият договор представлява такъв за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 ЗПФУР. Поради това ищецът следва да докаже, че (фирма) е поучило съгласието на ответника за сключването му (чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР). За доказването му се прилага ЗЕДЕУУ (чл. 18, ал. 2 ЗПФУР). Според същия, електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител, с възможност, да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ, съдържащ електронно изявление, при съставянето на който, писмената форма на чл. 10, ал. 1 ЗПК, се смята за спазена (чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ). Електронно изявление е словесно такова, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията, което може да съдържа и несловесна информация (чл. 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ - за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото авторство. Законът допуска страните да се съгласят в отношенията си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ). Когато тези предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ, чиято доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл.