Решение № 5954 от 01.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5954 гр. София, 01.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Л. Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Диана Василева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело № 20241100507111 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 5905 от 02.04.2024 г., постановено по гр.д. № 59253/2023 г. на Софийски районен съд е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, че Л. Б. Н. дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата 1226,54 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода м.07.2020 г. – м. 04.2022 г. в топлоснабдения имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********; сумата 189,97 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода 15.09.2021 г. – 03.08.2023 г.; сумата 30,47 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода 07.2020 г. – 04.2022 г., ведно със законната лихва върху главниците за топлинна енергия и за дялово разпределение, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 45895/2023 г. на СРС – 16.08.2023 г., до окончателното изплащане на сумите, като е отхвърлен иска за вземането за стойността на незаплатена топлинна енергия за разликата над сумата 1226,54 лв. до пълния предявен размер от 1290,17 лв., както и иска за сумата 6,55 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода 15.09.2020 г.03.08.2023 г. Всяка от страните е осъдена за разноски съобразно уважената/отхвърлената част от исковете.

Решението е обжалвано от ответника Л. Б. Н. в частите, с които е признато за установено, че дължи на ищеца горепосочените суми. Жалбоподателят излага възражение, 1 че не дължи тези суми, тъй като по делото не било доказано, че той е собственик или вещен ползвател на процесния имот. На следващо място възразява, че не дължи претендираните лихви за забава, тъй като ищецът не е ангажирал доказателства относно датата на публикуване на сумите в сайта на дружеството или по друг начин, респективно не е установил изпадането в забава на ответника. Изтъква също, че мораторни лихви върху задълженията по месечните фактури не се дължат. Излага и възражение за липса на основание за присъждане на сумите за дялово разпределение.

С писмения си отговор въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД оспорва жалбата.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

”Топлофикация – София” ЕАД е предявило срещу Л. Б. Н. искове за признаване за установено, че дължи сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 45895/2023 г. на СРС, а именно: сумата 1290,17 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия в имот – апартамент № 8, находящ се в гр. София, ж.к.

„********, аб. № 255330, за периода от м. 05.2020 г. до м. 04.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 16.08.2023 г. до изплащане на вземането; сумата 189,97 лв., представляваща мораторна лихва за забава от 15.09.2021 г. до 03.08.2023 г.; сумата 30,47 лв., представляваща цена за услугата дялово разпределение за периода от м.07.2020 г. до м. 04.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 16.08.2023 г. до изплащане на вземането; и сумата 6,55 лв., представляваща мораторна лихва върху сумата за дялово разпределение за периода от 15.09.2020 г. до 03.08.2023 г.

В исковата молба се твърди, че ответникът, в качеството му на собственик на горепосочения топлоснабден имот, е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Твърди се, че в този имот е доставяна топлинна енергия в посочения период, но не е заплатена стойността на доставената топлинна енергия, както и дължимата сума за услугата дялово разпределение.

С писмения си отговор ответникът оспорва исковете. Изрично заявява, че оспорва единствено основанието за дължимост на сумите и размера на погасителната давност, а в останалата част не оспорва размера на задължението. Заявява, че приема претендирания размер, който не включва давността. Ответникът излага възражение, че не е потребител на топлинна енергия за имота, тъй като няма представени доказателства той да е собственик или носител на вещно право на имота. Възразява също, че няма основание за претендираните суми за лихви за забава, тъй като ищецът не е представил доказателства относно датата на публикуване на сумите в сайта на дружеството или по друг начин. Не било налице и основание за дължимост на претендираните суми за дялово разпределение на ищеца, тъй като самият ищец признавал, че дяловото разпределение се водело от фирма „Термокомплект” ООД.

С определението по чл. 140 от ГПК като трето лице-помагач на страната на ищеца е конституирано „Термокомплект” ООД, което заявява становище за основателност на 2 исковете.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства с оглед въведените във въззивната жалба оплаквания, намира следното от фактическа и правна страна:

Предявени са искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79 от ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, и чл. 86 от ЗЗД.

По така предявените искове следва да се установи, че в процесния период между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия, както и че ищецът е изпълнил задължението си, като е доставил конкретно количество топлинна енергия в процесния имот и е начислил суми за доставена енергия съобразно действащите към този момент разпоредби.

Клиенти на топлинна енергия съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, респ. битови клиенти по смисъла на т.2а пар. 1 от ДР на ЗЕ, са всички собственици и титуляри на вещно право върху топлоснабден имот. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и трети лица, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот по силата на договорно правоотношение със собственика или носителя на вещно право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото лице придобива качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди, респ. битов клиент по смисъла на т.2а пар. 1 от ДР на ЗЕ и дължи цената на доставената топлинна енергия на топлопреносното предприятие – ТР № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.

Не се спори между страните, а се установява и от събраните писмени доказателства /протоколи за отчет и изравнителни сметки, представени от третото лице-помагач/, че имот с абонатен номер 255330 - апартамент № 8, находящ се на ет. ********”, гр. София, е топлоснабден, като в процесния период от м. 05.2020 г. до м.04.2022 г. в имота е доставяна топлинна енергия.

Представен е договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 09.05.1988 г., сключен между председателя на ИК на ОбНС „Красно село” и ответника Л. Б.

Н. – купувач, за апартамент № 8, находящ се на 3 етаж в жилищна сграда – блок № 5 в кв.

„********” в гр. София. Този имот е деклариран от Л. Б. Н. с декларация от 24.02.1998 г. по чл. 26 от ЗМДТ.

По делото няма данни след придобиването на собствеността върху имота от ответника по силата на горепосочения договор за продажба на държавен недвижим имот от 1988 г. той да се е разпоредил с имота или с части от него. Така следва да се приеме, че в исковия период ответникът е бил собственик на процесния топлоснабден имот, следователно е неоснователно изложеното във въззивната жалба възражение за липса на представени доказателства за собствеността върху имота.

В качеството си на собственик на топлоснабдения имот ответникът е клиент на 3 топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, респ. битов клиент по смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, и е длъжен да заплаща цената на доставяната топлинна енергия. По делото не се твърди, и не са налице доказателства върху имота да е било учредено вещно право на ползване в полза на трети лица. Не се твърди и не се установява имотът да е бил предоставен за ползване на трети лица по силата на договорно правоотношение и за сключен между такива ползватели с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, в каквато хипотеза ползвателят би дължал цената й /арг. от ТР № 2/2017 г. на ОСГК/. ТР № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. В мотивите на това ТР посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие.

В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.153, ал.1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Без значение е дали клиентът фактически е обитавал топлоснабдения имот.

С оглед на гореизложеното следва да се приеме, че между страните в процесния период е съществувало облигационно правоотношение по продажба на топлинна енергия за процесния апартамент.

Видът, количеството, стойността на отчетената и начислена топлинна енергия за процесния период не са спорни по делото – ответникът изрично е заявил с отговора на исковата молба, че оспорва само основанието за дължимост на претендираните суми, но не и размера им, като изрично е направил искане да не се назначават исканите от ищеца експертизи. Във въззивната жалба не се съдържат и никакви оплаквания срещу изводите на съда относно количеството доставена в имота топлинна енергия и нейната стойност.

Единствените въведени възражения са за липсата на облигационно правоотношение между страните, както и за липса на основание на претендираните мораторни лихви и на сумата за дялово разпределение.

С оглед направеното с отговора на исковата молба възражение за погасяване на част от вземанията за главница по давност първоинстанцинионният съд законосъобразно е приел, че погасени по давност са вземанията за топлинна енергия за м. 05 и м. 06.2020 г., възлизащи на сумата 63,63 лв., а останалата част от вземанията за периода от 01.07.2020 г. до 30.04.2022 г., които не са погасени по давност, възлизат на сумата 1226,54 лв., за която сума е приел за основателен предявения иск за главница за топлинна енергия.

Размерът на дължимото обезщетение за забава върху непогасената по давност част от вземанията за топлинна енергия е правилно определен от първоинстанционния съд. За процесния период, за който се претендират суми за топлинна енергия, са приложими Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София” ЕАД на клиенти в гр. София, одобрени с решение № 0У-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, влезли в сила на 11.08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 2 от тези Общи условия клиентите са длъжни да 4 заплащат месечните вноски в 45-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят.

Следователно, след изтичане на този 45-дневен срок потребителят е в забава на плащането на дължимите за съответния период суми за доставена топлинна енергия, като изискуемостта на сумите не е предпоставена от покана от кредитора до длъжника, тъй като задължението е срочно. В действащите към процесния период Общи условия не е предвидено като условие, за да бъде поставен длъжникът в забава, получаването на фактура относно дължимите суми за доставена топлинна енергия, нито извършването по друг начин на изрично уведомяване на клиента за размера на задълженията за използваната топлинна енергия. С оглед на това е неоснователно направеното във въззивната жалба възражение, че ответникът не дължи обезщетение за забава поради липсата на ангажирани от ищеца доказателства за публикуване на дължимите суми на сайта на дружеството или по друг начин.

Съгласно чл. 32, ал. 3 от ОУ след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. В чл. 33, ал. 4 от ОУ изрично е предвидено, че обезщетение за забава в размер на законната лихва се начислява от продавача само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по 3 ал. 2. Следователно обезщетение за забава се дължи само за изравнителните сметки, ако не бъдат заплатени в 45-дневен срок. Както е посочил първоинстанционният съд, съобразно горепосочените разпоредби, ответникът е изпаднал в забава, считано от 15 септември на съответната година и вземането за обезщетение за забава се начислява само върху сумата по общата фактура. Ищецът не претендира лихва за забава върху прогнозните месечни сметки, а в претендираният от него размер на мораторната лихва се включват само лихвите за сумите по изравнителните сметки от настъпването на посочения в тях падеж. С оглед на това, изчислявайки размера на обезщетението за забава върху дължимата главница от 1226,54 лв. за периода от 15.09.2021 г. до 03.08.2023 г. и с оглед диспозитивното начало в процеса, първоинстанционният съд основателно е приел, че искът за установяване вземането за мораторна лихва е основателен в предявения му размер от 189,97 лв.