Определение № 825 от 20.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 825 гр. София, 20.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Бисера Максимова Касационно гражданско дело № 20258002100197 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпили две касационни жалби против решение № 930 от 12.08.2024 г., постановено по въз. гр. дело № 312/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1463/22.03.2023 г., постановено по гр. дело № 2753/2022 г. по описа на СГС, I ГО, 2 състав, в обжалваните му части, а именно: в частта, в която е осъдена ПРБ да заплати на П. Г. П. сумата от 120 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконното му обвинение по досъдебно производство №60-Пр/2014 г. на Военно-окръжна прокуратура - София в извършване на престъпления по: чл.

202, ал. 2, т.1, вр. с чл. 201, вр. с чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК; чл. 248а, ал.

3, вр. с ал. 2, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК; чл. 248а, ал. 3, вр. с ал. 2, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 18, ал.1 НК, ведно със законната лихва върху сумата от 120 000 лв., считано от 22.12.2020 г. до окончателното плащане; обезщетение за имуществени вреди от описаното незаконно обвинение, състоящо се от следните суми: - 9 600 лв. адвокатско възнаграждение в наказателното производство, ведно със законната лихва от 22.12.2020 г. до окончателното плащане; - 16 523, 98 лв. обезщетение в размер на законната лихва от 10.03.2015 г. до 25.02.2021 г. върху сумата от 27 279 лв. обезщетение при освобождаване от длъжност на съдия с повече от 10 години стаж; - 30 732, 42 лв. обезщетение в размер на законната лихва от 31.05.2014 г. до 21.07.2021 г. върху отделните помесечни разлики в брутното трудово възнаграждение, които не са били изплатени на ищеца от момента на временното му 1 отстраняване от длъжност на 22.04.2014 г. до освобождаването му от длъжност на 10.03.2015 г., които са за 44 907, 08 лв.; - 1 039, 03 лв. обезщетение за допълнително материално стимулиране за 2014 г. и 2015 г., ведно със законната лихва от 22.12.2020 г. до окончателното плащане; - 441,36 лева обезщетение за социално-битово и културно обслужване за 2014 г. и 2015 г., ведно със законната лихва от 22.12.2020 г., както и в частта, в която е потвърдено решение № 1463/22.03.2023 г., постановено по гр. дело № 2753/2022 г. по описа на СГС, I ГО, 2 състав, с което е отхвърлен искът по чл.

2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на П. Г. П. против ПРБ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 120 000 лв. до пълния предявен размер от 500 000 лв.

Касационни жалби срещу така описаното въззивно решение са постъпили и от двете страни в производството, както следва:

1. Касационна жалба от ищеца П. Г. П., действащ чрез адвокат Д. В. от САК, срещу така описаното въззивно решение в частта му, в която е потвърдено решение № 1463/22.03.2023 г., постановено по гр. д. № 2753/2022 г. по описа на СГС, с което е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на П.

Г. П. против ПРБ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 120 000 лв. до пълния предявен размер от 500 000 лв.

Касаторът-ищец твърди, че решението в обжалваната от него част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът П. твърди, че обжалваното въззивно решение следва да се допусне на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по следния въпрос:

„Какъв е справедливият размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди съобразно съдържанието на понятието

„справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, според което се изисква сходното разрешаване на аналогични случаи?“.

Касаторът се позовава на решение № 344/24.11.2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 2378/2014 г. и решение № 267/26.06.2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 2378/2014 г.

По касационната жалба на касатора П. не е постъпил отговор от страна на Прокуратурата на Република България.

2. Постъпила е касационна жалба и от ответника - Прокуратурата на Република България, с която въззивното решение се обжалва в частта, в която е потвърдено решение № 1463 от 22.03.2023 г. постановено по гр. дело № 1753/2023 г. от СГС в частта, в която Прокуратурата на Република България е била осъдена да заплати на П. Г. П. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата от 120 000 лв., представляващо обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконното му обвинение по досъдебно 2 производство № 60/2014 г. на Военно-окръжна прокуратура - София в извършване на посочените по-горе престъпления, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 22.12.2020 г. до окончателното изплащане; в частта, в която Прокуратурата на Република България е била осъдена да заплати на П.

Г. П. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ обезщетение за претърпените имуществени вреди от това обвинение, както следва: - сумата от 9 600 лв. адвокатско възнаграждение за оказана правна помощ и съдействие в наказателното производство, ведно със законната лихва от 22.12.2020 г. до окончателното изплащане; - сумата от 16 523, 98 лв. - обезщетение в размер на законната лихва от 10.03.2015 г. до 25.02.2021 г. върху 27 279 лв. за обезщетение при освобождаване от длъжност на съдия с повече от 10 години стаж; - сумата от 30 732, 42 лв. обезщетение в размер на законната лихва от 31.05.2014 г. до 21.07.2021 г. върху отделните помесечни разлики в брутното трудово възнаграждение, които не са му били изплатени от момента на временното му отстраняване от длъжност на 10.03.2015 г., които са за 44 907, 08 лв.; - 1 093, 03 лв. обезщетение за допълнително материално стимулиране за 2014 г. и 2015 г., ведно със законната лихва, считано от 22.12.2020 г. до окончателното изплащане и - сумата от 441, 36 лв. - обезщетение за социално - битово обслужване за 2014 г. и 2015 г., ведно със законната лихва, считано от 22.12.2020 г. до окончателното изплащане. Решението се обжалва с доводи за неговата неправилност.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът ПРБ се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. Първият обобщен от касатора въпрос касае задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. Касаторът се позовава на задължителната съдебна практика на Върховния съд в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., а също и на разпоредбите на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.

2. Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД?

Касаторът счита, че в обжалваното решение този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ във връзка с чл. 52 от ЗЗД, установена по реда на чл. 290 от ГПК: решение № 50154 от 13.1 2.2022 г. по гр.д. № 4756/2021 г., III го. ГК; решение №12 от 30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г., III го. ГК; решение № 174 от 3

12.12.2018 г. по гр.д. №546/2018 г., IV го. ГК; както и на задължителната съдебна практика на Върховния съд в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., а също и на разпоредбите на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, , както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, 3. Следва ли решаващият съд при определяне на размера на обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, да прецени фактическата и правна сложност на наказателното дело, както и положил ли е пострадалият дължимата грижа при осъществяването на защитата си?

Касаторът-ответник твърди, че Софийският апелативен съд е решил този въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС - ТР № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС, както и в противоречие с решение № 332 от 04.01.2016 г. по гр. дело № 2807/2015 г., трето г. о. на ВКС и решение № 143 от 29.03.2021 г. по гр. дело № 3662/2015 г., ГК.

4. Включват ли се в обезщетението за имуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ при повдигнато обвинение срещу магистрат средствата за допълнително материално стимулиране, изплащани към трудовото възнаграждение през периода на отстраняването му от длъжност?

5. От кой момент възниква правото на изплащане на обезщетение при освобождаване от длъжност на магистрат с повече от 10 години стаж, както и трудовите възнаграждения за периода на временното му отстраняване от длъжност при повдигнато обвинение и висящо наказателно производство при освобождаването от длъжност или от влизане на оправдателната присъда в сила?

По този въпрос касаторът ПРБ счита, че е налице основанието на чл.

280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.

По така подадената от ПРБ касационна жалба е постъпил отговор от насрещната страна. Изразява се становище, че на осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК жалбата е недопустима в частта, с която се оспорват присъдените обезщетения за имуществени вреди - обезщетение за допълнително материално стимулиране в размер на 441,36 лв. и обезщетение за социално-битово и културно стимулиране в размер на 1039,03 лв., тъй като всяка една от претенциите е в размер под 5 000 лв. Отделно се излагат съображения, че касационната жалба е неоснователна и не следва по така поставените в нея въпроси въззивното решение да бъде допуснато на касационно обжалване.

Касационната жалба на касатора П. Г. П. е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

Касационната жалба на касатора ПРБ е подадена в срока по чл. 283 ГПК, но е частично недопустима. Въззивното решение не подлежи на обжалване в частта му, в която е потвърдено решение № 1463/22.03.2023 г., постановено по 4 гр. д. № 2753/2022 г. по описа на СГС, в частите му, в които е осъдена ПРБ да заплати на П. Г. П. 1 039, 03 лв. обезщетение за допълнително материално стимулиране за 2014 г. и 2015 г., ведно със законната лихва от 22.12.2020 г. до окончателното плащане; 441,36 лева обезщетение за социално-битово и културно обслужване за 2014 г. и 2015 г., ведно със законната лихва от 22.12.2020 г. Предявени са самостоятелни искови претенции за обезщетение за имуществени вреди, които са с цена под 5 000 лева и с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на съда по тези претенции не подлежи на касационно обжалване. В тази й част касационната жалба следва да се остави без разглеждане и касационното производство да се прекрати. В останалата й част касационната жалба на ПРБ се явява допустима.

По допускане на обжалването ВКС намира следното:

С обжалваното в настоящото производство въззивно решение въззивният съд е приел, че страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е работил като следовател в периода 15.02.1988 г.-17.03.1993 г. От 17.03.1993 г. до 30.06.1998 г. е бил военен съдия в Софийски военен съд, а от 01.07.1998 г. до 31.12.2004 г. е изпълнявал длъжността „прокурор - завеждащ отдел“ във ВКП. От 13.12.2004 г. е заемал длъжността заместник на административния ръководител - Председател на Военно-апелативен съд. С решение от 20.05.2009 г. на ВСС, на основание чл.207, ал.1 ЗСВ ищецът е назначен на длъжността „административен ръководител - председател“ на военно-апелативен съд гр. София. На 09.06.2009 г. ищецът е встъпил в длъжност. Съдът е установил, че с постановление за привличане на обвиняем от 22.04.2014 г. ДП 60- Пр/2014 г. по описа на ВОП - София ищецът е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. с чл. 201 НК, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, вр. с чл. 20, ал. 2 НК; чл. 248а, ал. 3, вр. с ал. 2, пр.1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК; чл. 248а, ал. 3, вр. с ал. 2, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 18, ал. 1 НК като спрямо него не е взета мярка за неотклонение. Въззивната инстанция е констатирала, че видно от представеното извлечение от протокол № 20 от заседание на ВСС, проведено на 15.05.2014 г., по предложение на главния прокурор ВСС е взел решение, на основание чл. 230, ал. 2 ЗСВ да отстрани временно от длъжност ищеца от длъжност съдия и председател на Военно-апелативен съд до приключване на наказателното производство срещу него. Съдът е приел за установени и следните факти: че с постановление за привличане на обвиняем от 17.12.2014 г. по ДП 60-Пр/2014 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. с чл. 201 НК, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, вр. с чл. 20, ал.2 НК, чл. 248а, ал. 3, вр. с ал. 2, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК; че със заявление от 10.02.2015 г. ищецът е подал оставка от заеманата от него длъжност „съдия във Военно-апелативен съд“ като с решение от проведеното на 26.02.2015 г. заседание на ВСС е освободен, на основание чл. 165, ал. 1, т. 2 ЗСВ, от заеманата длъжност „административен ръководител-председател“ на Военно-апелативен съд, както и от длъжността „съдия във Военно-апелативен съд, считано от 10.03.2015 г.; че на 31.03.2015 г. ВОП-София е внесла