Решение № 159 от 16.05.2024, Окръжен съд - Перник
- Съд
- Окръжен съд - Перник
- Дело
- Въззивно гражданско дело 138/2024
- Вид
- Решение № 159
- Подписан
- 16.05.2024
- В сила
- 14.05.2025
- Състав
- МЕТОДИ КРУМОВ ВЕЛИЧКОВ, ИГНАТ АСЕНОВ ТИМОФЕЕВ, ЛОРА РАНГЕЛОВА СТЕФАНОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 6, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 127, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 34, ал. 1 · Закон за собствеността
- чл. 97 · Закон за собствеността
- чл. 181, ал. 2 · Закон за устройство на територията
- §5, т. 46 · Закон за устройство на територията
- чл. 17 · Семеен кодекс
- чл. 20 · Семеен кодекс
- чл. 21, ал. 1 · Семеен кодекс
- чл. 21, ал. 2 · Семеен кодекс
- чл. 21, ал. 3 · Семеен кодекс
- чл. 22, ал. 1 · Семеен кодекс
- чл. 23 · Семеен кодекс
- чл. 27, ал. 1 · Семеен кодекс
- чл. 28 · Семеен кодекс
- чл. 28, ал. 1 · Семеен кодекс
- чл. 32, ал. 2 · Семеен кодекс
Личните данни в текста са заличени.
РЕШЕНИЕ
№ 159 гр. Перник, 16.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ
Членове:
ЛОРА Р. СТЕФАНОВА
ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ЗАФИРОВА като разгледа докладваното от ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ Въззивно гражданско дело № 20241700500138 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава XX от ГПК.
С решение № 1290 от 11.12.2023 г., постановено по гр.д. № 1858/2022 г., Районен съд Перник е допуснал на основание чл. 34, ал. 1 ЗС делба на поземлен имот с кадастрален идентификатор *** заедно с построената в него на етап груб строеж жилищна сграда, при следните квоти:
- ½ (една втора) за В. Р. В.;
- ½ (една втора) за К. К. К..
Срещу решението, в частта относно жилищната сграда, е постъпила въззивна жалба от В. Р. В.. Иска се въззивният съд да съобрази наличието на твърдяната пред първия съд трансформация на лично имущество по време на прекратения вече брак на страните и да измени квотите, при които е допусната делбата. Поддържа се, че правилните квоти на съсобственост на сградата са 19/20 (деветнадесет двадесети) за В. Р. В. и 1/20 (една двадесета) за К. К. К.. Изтъква се, че т. 4 от ППВС № 5/1972 г. не намира приложение, тъй като сградата в процесния случай не е построена със семейни средства.
Сочи се, че В. Р. В. е вложил свои лични парични средства при построяването на сградата в общ размер от 89 000 лв.
На първо място, на *** г. родителите му Р. В. Р. и Е. Г. Р. продали свой собствен имот за сумата от 60 000 лв. и му я предоставили чрез банков превод, изходящ от Р. В. Р., на *** 1 г. Неправилен бил изводът на първия съд, че тъй като страните по делото (ищец и ответник пред ПРС, въззивник и въззиваем пред ПОС) живеели заедно в продадения собствен на родителите на ищеца апартамент до продажбата, то и сумата от продажбата следвало да се счита предоставена общо на двамата.
На следващо място, на *** г. майката на въззивника Е. Г. Р. му превела по банков път сумата от 2000 лв.
На *** г. баща му Р. В. Р. му превел по банков път сумата от 16 000 лв. с основание „превод за закупуване на строителни материали“.
На *** г. майка му Е. Г. Р. му превела по банков път сумата от 11 000 лв. с основание „строеж на къща в ***“.
В тази връзка в жалбата се сочи още, че изтегленият от ответницата кредит по време на брака между страните е послужил само за изграждане на основите, а останалата част от сградата е изградена със средства на ищеца.
Поддържа се още, че получените от ответницата и взети предвид в мотивите на първия съд доходи и средства от нейните родители са за период, чиято начална дата предшества с пет години началото на строителството, и съответно не е доказано да са вложени в строителството.
Оспорва се приетото от първия съд по отношение на вложения от ищеца и баща му личен труд.
С тези доводи се иска отмяна на обжалваното решение в частта относно квотите в съсобствеността на сградата и постановяване на ново, с което да се допусне делба при квота от 19/20 за ищеца и 1/20 за ответницата. Претендират се разноски.
Въззиваемата оспорва жалбата с отговор. Сочи, че по отношение на сумата от 60 000 лв. е дадена от родителите на ищеца за нуждите на цялото семейство, към което към този момент е принадлежала и ответницата. Предвид това, изтъква, че правилно първият съд е приел, че влагането им в строителството на сградата не представлява частична трансформация на лично имущество. По отношение на останалите получени от родителите на ищеца суми заявява, че хронологично същите са получени след изграждане на сградата като груб строеж, поради което е без значение дали и как са изразходвани. При тези възражения иска решението да бъде потвърдено в обжалваната му част и претендира разноски.
По валидността на решението и допустимостта му в обжалваната част:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Решението е допустимо в обжалваната част – налице са процесуалните предпоставки за съществуване и упражняване на правото на иск, като първоинстанционният съд се е произнесъл при спазване на диспозитивното начало в исковия процес (чл. 6, ал. 2 ГПК).
По правомощията на съда относно правилността на решението в обжалваната част:
По въпросите за правилността на решението съдът е ограничен от конкретните оплаквания в жалбата освен когато следи служебно за интереса на някоя от страните, констатира нарушение на императивна материална норма (т. 1 от ТР 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) или нищожността на правни сделки и отделни клаузи от тях, 2 които са от значение за решаване на правния спор, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства (ТР 1/2020 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС).
В обхвата на горепосочените правомощия Окръжен съд Перник намира за установено от фактическа страна следното:
Спорът между страните пред въззивната инстанция е концентриран върху правния въпрос, дали с оглед приетата от първия съд фактическа обстановка са налице трансформации на лично имущество, средства и труд, които да променят установеното с обжалваното решение съотношение на съсобствени права по отношение на спорната жилищна сграда. Тоест направените от районния съд фактически констатации не са предмет на спор между страните. Настоящият съд намира за необходимо единствено да ги обобщи, прецизира и допълни в някои техни части.
Ищецът В. Р. В. и К. К. К. са бивши съпрузи. Бракът помежду им e сключен на *** г., а е прекратен с решение от *** г.
На *** г. двамата закупили незастроен поземлен имот с идентификатор по КККР *** и с площ от 500 кв.м, като впоследствие се снабдили с разрешение за строеж № *** г. на жилищна сграда със застроена площ от 100,97 кв.м и разгърната застроена площ от 200,05 кв.м.
До този момент те живеели с двете си родени от брака деца в семейно жилище, собственост на родителите на ищеца – апартамент с адрес *** с площ от 60,18 кв.м. След снабдяването с разрешение за строеж родителите на ищеца предприели действия по реализиране на неговата продажба с цел финансово подпомагане на строителството на къщата. Апартаментът бил продаден на *** г. за сумата от 60 000 лв. След продажбата страните и децата им се пренесли да живеят в жилище, собственост на родителите на ответницата. С банков превод от *** г. Р. В. Р., баща на ищеца, превел сумата от 60 000 лв. на сина си В. Р. В. при посочено основание „превод“. При разпита си в открито съдебно заседание пред първия съд Р. В. Р. заявява, че както сумата от продажбата на апартамента, така и всякакви други парични суми, е давал на сина си В. - отношенията му били с него.
Отделно и в допълнение пояснява, че по този начин е искал да помогне на сина си, а последният да се погрижи с тези парични средства за цялото си семейство. Установено е от първия съд и не е спорно, че цялата сума от 60 000 лв. е била вложена в строителството на сградата.
След започване на строителството на сградата родителите на ищеца му предоставили още суми по банков път с общ размер от 29 000 лв., както следва: на *** г. майката Е. Г. Р. му превела 2000 лв.; на *** г. бащата Р. В. Р. му превел 16 000 лв. с основание „превод за закупуване на строителни материали“; на *** г. майката Е. Г. Р. му превела 11 000 лв. с основание „строеж на къща в ***“.
На следващо място, безспорно е, че ищецът В. Р. В. и баща му Р. В. Р. участвали активно в строежа на сградата. По време на строежа ищецът работел спорадично като ***.
От своя страна, на *** г. ответницата и въззиваема К. К. К. сключила като кредитополучател договор за потребителски кредит с посочена цел „строителство“. По този договор била предоставена сума от 41 400 лв., като между страните няма спор, че цялата сума по кредита е била използвана в изграждането на процесната жилищна сграда. Кредитът бил обслужван само от К., доколкото и само тя от двамата съпрузи работела на постоянен трудов договор към този момент и до раздялата помежду им.
3
Установено е също по делото чрез назначената от първия съд съдебно-счетоводна експертиза, че К. К. К. е получила по банков път две по-големи суми от майка си и баща си в периода от около започване на строежа до завършването на грубия строеж, а именно – 7000 евро от баща си К. К. К. на *** г. и 5000 евро на *** г. от майка си Н. К. К.. В преклузивния срок по чл. 131 ГПК ответницата е навела доводи единствено относно сумата от 5000 евро, като е поддържала, че тя представлява дарение от родител, използвано за обзавеждане на първия етаж от къщата – кухненски мебели, плочки за кухня и баня и др.
Верността на тези твърдения се потвърждава от относимите към тези обстоятелства части от показанията на свидетелите Р. В. Р. (баща на ищеца) и Д. З. С. (доведена от ответницата). По отношение на другата по-голяма сума – 7000 евро, получена от родител, ответницата не е навеждала твърдения и доводи за трансформация на лично имущество в отговора на исковата молба, поради което начинът на нейното разходване не подлежи на обсъждане в делбеното производство.
Фактическата раздяла между двамата съпрузи настъпила в началото на *** г., който момент съвпаднал с фактическото изграждане на жилищната сграда като груб строеж.
Стойността на строително-монтажните работи (СМР) до завършването на този етап от строителството възлизала на 122 620 лв. съгласно кредитираното и от настоящата инстанция компетентно и обективно изготвено заключение на назначената от първия съд съдебнотехническа експертиза.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Няма спор по делото, като са наведени и насрещни съответни помежду си доводи, че като съпрузи страните са били в законов режим на общност, поради което в отношенията им по повод на придобитото по време на брака имущество приложение намира раздел II на Глава четвърта от Семейния кодекс. При законовия режим на общност (съпружеска имуществена общност) вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити (чл. 21, ал. 1 СК). Съвместният принос се предполага до доказване на противното (чл. 21, ал. 3 СК). Също така, съгласно чл. 27, ал. 1 СК при прекратяване на брака се прекратява и имуществената общност, като се формира обикновена дялова съсобственост, в която дяловете на съпрузите са равни (чл. 28, ал. 1 СК).
Съвместният принос между съпрузите е изключен в хипотезата на частично или пълно придобиване на вещни права по време на брака с лично имущество – чл. 23 СК. На следващо място, трайна и безпротиворечива е съдебната практика, че при фактическа раздяла страните спират да формират бездялова съпружеска имуществена общност и презумпцията за съвместен принос се счита за опровергана.
В случая, както вече се посочи, страните са се разделили фактически през месец *** г., който момент съвпада с този на завършване на процесната жилищна сграда като груб строеж по смисъла на §5, т. 46 от ДР на ЗУТ (сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или със различна степен на изпълнени довършителни работи). Със завършването на сградата в груб строеж същата става годен обект на собственост, различен от земята, върху която е построена – арг. от чл. 181, ал. 2 ЗУТ. Тоест това е крайният момент, до който влагането на лично имущество на страните може да има значение за определяне на квотите им в съсобствеността. След този момент влагането на лично имущество в сградата има характер на необходими или полезни разноски и може да 4 бъде компенсирано посредством института на неоснователно обогатяване, но няма вещноправно значение.
От страна на ищеца са изложени доводи за вложено лично имущество при строителството на сградата в общ размер от 89 000 лв. По отношение на част от нея, а именно – 60 000 лв., са събрани категорични доказателства, че му е дарена от неговите родители след продажба на техен имот (бивше семейно жилище на двамата съпрузи). Тази сума е преведена от бащата на ищеца по личната банкова сметка на ищеца и същият я е усвоил, а баща му дава недвусмислени и кредитирани от настоящия съд показания пред първата инстанция, че е дарил сумата от 60 000 лв. в полза на сина си, а не общо на двамата съпрузи. Предвид това, погрешна и непочиваща на фактите по делото е интерпретацията на районния съд, че дарението е било за двамата съпрузи. (Разсъждението, че сумата е била за цялото семейство, тъй като мотивът на дарението е бил тя да се използва за цялото семейство, може да доведе до още по-превратни изводи, а именно – че децата на страните също са били страни по сделката и имат дял както от подарената сума, така и евентуално в собствеността на къщата.). По въпроса дали дареното от родителя на единия съпруг е дарение само за него, а не за двамата съпрузи практиката на ВКС е непротиворечива и трайно установена, както се отбелязва в Р. № 84 от 26.04.2016 г. по гр.д. № 4903/2015 г. на ВКС, I ГО. При решаване на въпроса на кого е дарена определена парична сума следва да бъде отчетено между кои лица е бил сключен договорът за дарение: ако е сключен между единия съпруг и неговите родители, тоест изразено е съгласие само този съпруг да бъде надарен, респ. само той е изразил воля да приеме дарението, не може да се приеме, че по силата на този договор подареното придобива и другия съпруг, който не е страна по договора за дарение по смисъла на чл. 20 СК от 1985 г. и аналогичния чл. 22, ал. 1 от сега действащия СК. Ако договорът за дарение е сключен с двамата съпрузи, тоест ако е изразена воля за надаряване на семейството, то дарената сума е съпружеска имуществена общност и не може да бъде основание за приемане на трансформация на лични средства при придобиването на семейното жилище (Р. № 222 от 24.06.2011 г. по гр.д. № 982/2010 г. на ВКС, I ГО; Р. № 81 от 15.03.2011 г. по гр.д. № 172/2010 г. на ВКС, II ГО; Р. № 279 от 15.07.2010 г. по гр.д. № 529/2009 г. на ВКС, I ГО). Следователно родителите на ищеца чрез баща му са му дарили сумата от 60 000 лв. и тя е станала лично имущество на ищеца. Като я е вложил в строителството на сградата, ищецът е трансформирал по смисъла на чл. 23 СК свое лично имущество в съответни идеални части от сградата, определяеми съобразно общата стойност на СМР (122 620 лв.), а именно – 60 000/122 620 идеални части.
Разпечатката съдържа 48 от 81 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/146ddd6d-c4be-484d-b4d1-313c897b0ad4