Определение № 42 от 12.01.2026, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 42 гр. Благоевград, 12.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

РОСИЦА ВЕЛКОВА

СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА като разгледа докладваното от СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА Въззивно гражданско дело № 20251200501287 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 2968/11.03.2025 г., подадена от И. Г. В. ЕГН **********, с адрес с.**, насочена срещу Решение № 196/17.02.2025 г., постановено по гр.д.№ 2376/2024 г. по описа на Районен съд — Кюстендил, с което са отхвърлени предявените искове по чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ от И. В., срещу Върховен касационен съд на Република България, с адрес гр.София, бул.„Витоша“ № 2, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 13 000.00 лв. и имуществени вреди в общ размер на сумата от 465.00 лв., представляваща заплатени съдебни разноски и пропуснати ползи, претърпени вследствие на нарушения на Договора на ЕС, Хартата на основните права на ЕС, както и множество решения на Съда на ЕС, допуснати с окончателни съдебни актове, постановени по гр.д.№ 4356/2019 г. на ВКС и ч.гр.д.№ 3422/2019 г. на ВКС, ведно със законна лихва върху сумата, считано от 20.11.2019 г. до окончателното изплащане на вземането.

Въззивникът оспорва решението като немотивирано и противоречащо на релевантните правни норми и на съдебната практика както на Съда на ЕС (СЕС), така и на националната такава.

Според него районният съд не е извършил анализ на двете производства пред ВКС, като по този начин е стигнал до неправилни заключения дали в тях 1 е реализирано правото му на справедлив съдебен процес и дали е имал ефективни правни средства за защита.

В тази насока въззивникът се позована на практиката на СЕС, според която силата на пресъдено нещо не е пречка за реализиране на отговорността на държавата - решения по дело С-620/17 т.39; по дело С-234/17 т.58, както и на практиката на ВКС - Решение № 17/05.03.2021 г., постановено по гр.д.№ 1457/2020 г. по описа на ВКС, IV г.о.; Определение № 4406/20.12.2022 г., постановено по ч.гр.д.№ 4239/2022 г. по описа на ВКС, III г.о.

Въззивникът обобщава, че ако преценката се свежда единствено до спазването на формалните процедури (процесуалните правила) без анализ по същество на производството, в което нормите на правото на ЕС не са спазени, то изобщо се обезсмисля съществуването на ЗОДОВ и се отрича принципът на отговорността на държавата.

Аргументира се становище, че районният съд не е обсъждал неглижирането от страна на ВКС на чл.280 ал.2 от ГПК, като се поддържа, че процедурите по чл.280 ал.1 и ал.З от ГПК са приложими при едно нормално развитие на производството, каквото процесното не е. Според въззивника, доколкото основната и въззивната инстанция са отказали да разгледат иска с мотиви за неподсъдност, ответникът ВКС няма правото да се произнесе по съществото на предявения пред висшестоящите инстанции иск, както фактически е и направил. С оглед на това се оспорват изводите на първоинстанционния съд, че на въззивника е осигурено спазване на принципа на ефективност и на правото на достъп до съд, при положение, че изобщо не е разглеждан по същество предявеният иск, не е конституиран ответник със съответните от това последствия и не са събирани исканите доказателства.

Твърди се и че РС-Кюстендил в обжалваното решение не се е произнесъл по въведеното в исковата молба основание, че ВКС не е спрял образуваното пред него производство, както и за липса на безпристрастност у ответника по отношение на въззивника, аргументирано с наличието на спиране на други сходни производства.

Обяснява се, че неправилно е прието в решението на РС-Кюстендил, че ВКС в разгледаните от него дела не е допуснал нарушение на общностното право, като съда се е позовал на спазването на процесуалните правила.

Въззивникът сочи, че макар и да е признато правото на страните членки на ЕС автономно да уреждат процесуалните правила за съдебни производства, СЕС многократно е отбелязвал, че тези правила не трябва да водят до нарушаване на същината на предоставените граждански права, не трябва да правят невъзможно или прекомерно трудно упражняването на тези права и националните съдилища са длъжни при необходимост по собствена инициатива да оставят без приложение разпоредбите на националното законодателство, които противоречат на общностното право, без да е необходимо да искат или да изчакват тяхната предварителна отмяна по 2 законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен ред.

Същевременно, според въззивника, националните юрисдикции могат да приложат онези от различните способи във вътрешния правен ред, които са подходящи да защитят предоставените с правото на Съюза индивидуални права, като в тази насока се позовава на решения на СЕС по дела: С-399/11 т.58-60; С-3/16 т.52;

С-573/17 т.52-58; съединени дела C-924/19 PPU и С925/19 PPU т.140-144.

Подчертава се, че изводът на РС-Кюстендил, че ответникът не е нарушил общностното право е произволен и се дължи на отказа на съда да проведе делото в съответствие с принципа на отговорността на държавата за вреди и с чл.19 § 1 ал.2 от ДЕС. Обяснява се, че правото на ЕС категорично се противопоставя на изключването на отговорността на държавата в случаи когато нарушението произтича от погрешното тълкуване на правото от страна на националния съд или от погрешната му оценка на фактите и доказателствата, тъй като тези дейности представляват основна част от правораздавателната дейност и неправилното им упражняване може да доведе до явно нарушаване на ПЕС.

Въззивникът заявява и че претендираните от него имуществени и неимуществени вреди са установени по своето основание.

С въззивната жалба се оспорват и присъдените от РС разноски в полза на ВКС за юрисконсултско възнаграждение. Аргументи се излагат с оглед обстоятелството, че юрисконсултът е на трудов договор и получава заплата, за да изпълнява задължения като процесуално представителство. Размерът на възнаграждението също се оспорва с оглед действителната фактическа и правна сложност на спора, както и с оглед извършените от процесуалния представител на ответника действия.

От въззивния съд се иска да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявените искове.

Със заявление от 05.01.2026 г., с която се уточнява подадената искова молба, след дадени от съда указания с определение № 1466/09.12.2025 г., въззивникът прави искане за отвод на съдебния състав В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил от насрещната страна.

Ответникът оспорва твърдения във въззивиата жалба като неправилни и неподкрепи от установените по делото фактически обстоятелства. Сочи се, че е неоснователно възражението на въззивника, че първоинстанционният съд е следвало да изследва въпроса относно подсъдността на процесното производство. Според въззиваемия, недопустимо е инцидентното констатиране по повод на иск за вреди от правораздавателна дейност, в частност влязъл в сила съдебен акт на национална юрисдикция, разглеждащ 3 делото като последна инстанция, на порок на съдебния акт, включително неправилност и недопустимост. Този извод се аргументира с факта, че подобна констатация би влязла в противоречие с последиците на решението, в частност със силата на присъдено нещо на съдебния акт /чл.297 и чл.298 ГПК/ и с принципа на чл.297 ГПК - за задължителност на влязлото в сила решение не само по отношение на страните по него и за постановилия го съд, но и за всички съдилища, учреждения и общини в Р.България. Заявява се, че в случая няма и данни ищецът да се е възползвал от правото му да иска отмяна на влезлите в сила актове на ВКС по гр.д.№ 4356/2019 г. и ч.гр.д.№ 3422/2019 г. , на основания посочени в чл.303, ал.1 ГПК, срокът за което вече е изтекъл.

Излагат се доводи от страна на въззивника, че по въпросите за съответствието с Конституцията на Р.България на чл.280, ал.1 ГПК и свързаните с него чл.284, ал.3, т.1 и чл.288 ГПК Конституционният съд на Р.България се е произнесъл с решение № 4/16.06.2009 г. по к.д. № 4/2009 г., поради което се оспорват твърденията на въззивника за извършени незаконосъобразни действия на ответника ВКС.

Според въззиваемия, не се установява и пристрастност на съдебните състави при разглеждането и решаването на процесиите граждански производства, доколкото липсата на безпристрастност се разглежда в ситуациите, когато едно и също лице осъществява различни функции в рамките на съдебния процес или е в йерархична или друга връзка с друг участник в производството или когато съдия, разглеждал делото има личен интерес по делото или професионални или лични връзки със страна или адвокат по делото.

Сочи се, че за да се установи предубеденост, необективност или нарушение на безпристрастността, следва при разглеждане на делото да се установяват такива нарушения на правата на страната, за които да може да се направи обосновано предположение, че се дължат именно на личните отношения между съдебния състав и насрещната страна. Отбелязва се, че в случая ищецът не обосновава такива нарушения, а допускането им се опровергава и от постановения съдебен акт на ВКС.

По отношение претендираните вреди, въззиваемият подчертава, че в конкретния случай въззивникът е формулирал твърде общо и бланкетно претендираните неимуществени вреди, като липсва конкретна обосновка и посочване на конкретни факти или доказателства /медицински експертизи, болнични листове/, с които да се установят вредите, доколкото в исковото производство вредите не се презюмират, а се установяват. Заявява се, че 4 вредите следва да са съществени и резултатни, за да може да се определи тяхното обезвъзмездяване с парично обезщетените по справедлив начин.

Твърди се, че в настоящия случай не се сочат релевантни доказателства в подкрепа на твърдените както имуществени, така и неимуществени вреди.

В заключение се обобщава, че предвид обстоятелството, че в обективната действителност не се е осъществила първата материалноправна предпоставка /нарушение на общностна норма, която да предоставя права на частноправни субекти, съгласно практиката на СЕС/, обуславяща възникването на претендираното от ищеца право на обезщетение за претърпени вреди, то не са настъпили и другите юридически факти, включени във фактическия състав на правната норма, уредена в чл.4, § 3 ДЕС, във вр. с чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ.

Въззиваемият оспорва и възраженията на въззивника досежно присъдените с обжалваното решение разноски, като отбелязва, че отговорността за разноски възниква в резултат на неоснователно предизвикания правен спор и произтича от процесуалния закон и специалния ЗОДОВ и е уредено в тях. Поради това, според въззиваемия, законодателят е предвидил присъждане на възнаграждение за процесуално представителство от лице, възнаграждението на което се заплаща по трудов договор с цел юридическото лице да бъде възмездено за неоснователно предявения срещу него иск. Отделно от това се изразява становище, че определения от РС размер съответства на фактическата и правна сложност на спора.

По изложените съображения, от въззивния съд се иска потвърди решението на РС-Кюстендил като правилно и да присъди на ВКС сторените по делото разноски, а именно юрисконсултско възнаграждение.

И двете страни в производството не правят доказателствени искания.

Като взе предвид данните по делото и исканията на страните, ОСБлагоевград намира следното:

Съдът намира, че на първо място следва да се произнесе по направеното от въззивника със заявлението му от 05.01.2026 г. искане за отвод на съдебния състав. Същото не е аргументирано по същество. Изложени са бланкетни оплаквания, че съдът е приложил превратно и несъответно на фактите по делото процесуални правила, при което е оставил исковата молба без движение. С оглед на това се прави извод, че с легални средства се цели 5 постигане на квазиправен резултат, а именно да се прекрати прозизводството без разглеждане на спора по същество.

Тези доводи на въззивника освен, че не отговарят на фактите по делото, сами по себе си не са и основание за отвод на съдебиня състав, съобразно предвиденото в чл.22 от ГПК. В частност те дори не са индиця за наличието на пристрастност на състава към спора и страните по него.