Решение № 107 от 01.06.2026, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 107 гр. Пловдив, 01.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев при участието на секретаря Мила Д. Тошева в присъствието на прокурора Иван Хр. Перпелов като разгледа докладваното от Тодор Илк. Хаджиев Въззивно гражданско дело № 20265000500179 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по жалба на Н. Н. А. против Решение № 511/ 02.12.2025 г. по гр. д. № 134/ 2025 г. на ОС – Пазарджик, с което е отхвърлен предявения против Върховен касационен съд на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ иск за заплащане на обезщетение в размер на 30 000 лв. за причинените му неимуществени вреди от Определение № 43/ 14.01.2020 г. по гр. д. № 1870/19г. на ВКС ІІІ г.о., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 18.02.2025 г. до окончателното плащане на сумите.

С постановеното решение ищецът Н. Н. А. е осъден да заплати на ВКС разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.

В жалбата се прави оплакване за незаконосъобразност на обжалваното решение, като се поддържа, че достъпът до съдебна защита по чл. 47 ХОПЕС е елемент от правото на ЕС, а отказът да се разгледат по същество оплаквания, свързани с права, защитени от правото на ЕС, представлява достатъчно съществено нарушение. Излагат се доводи за наличието на предпоставките на 1

2в, ал. 1 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата за вреди от нарушаване правото на ЕС, с оглед на което се иска да бъде отменено, вместо което се постанови ново, с което да се уважи изцяло предявения иск.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ВКС, който чрез пълномощника си оспорва въззивната жалба.

С Определение № 148/ 19.02.2026 г. окръжният съд е оставил без уважение искането на ищеца Н. Н. А. за изменение на постановеното решение в частта на разноските чрез отхвърляне претенцията на ВКС за разноски.

Против така постановеното определение Н. Н. А. чрез назначения му особен представител е подал частна жалба, в която се излагат доводи, че представянето на списък на разноските е абсолютна предпоставка за присъждане на разноски, какъвто ответникът не бил представил до приключване на устните прения. Предвид изложеното иска да се отмени обжалваното определение, вместо което се постанови ново, с което да се отхвърли претенцията на ВКС за разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законния двуседмичен срок по чл. 259 ГПК от надлежна страна и против акт, подлежащ на инстанционен съдебен контрол, поради което е допустима.

Производството по гр. д. № 134/ 2025 г. на ОС – Пазарджик е образувано по искова молба на Н. Н. А., с която е предявил против Върховен касационен съд иск за сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на ЕС - чл. 2 ДЕС, чл. 10 ДФЕС, чл. 21 ХОПЕС, гарантиращо защита от дискриминация, изразяващо се в постановяване на Определение 43/14.01.2020 г. по гр. д. № 1870/2019 г. на ВКС ІІІ г.о., с което не се допуска касационно обжалване на постановеното по в. гр. д. № 805/ 2018 г. решение на ОС - Пазарджик.

От фактическа страна не е спорно, че с Решение № 22/ 29.01.2019 г. по в. гр. д. № 805/ 2018 г. на ОС – Пазарджик е потвърдено постановеното по гр. д.

№ 1148/ 2018 г. на РС – Пазарджик решение, с което е отхвърлен предявения от Н. Н. А. против ГД „Изпълнение на наказанията“ иск с правно основание ч л . 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр. защита от дискриминация поради 2 непредоставяне на подходящи и нормални битови условия в затвора в гр.

Стара Загора, където изтърпява наказание „доживотен затвор. Не е спорно също така, че с Определение № 43/ 14.01.2020 г. по гр. д. № 1870/19г. на ВКС ІІІ г.о. въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване.

При тези фактически твърдения неправилно окръжният съд е квалифицирал предявеният иск по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ. Квалификацията на иска по чл. 2в ЗОДОВ изисква в исковата молба да се посочи конкретната правна норма от правото на ЕС, предоставяща права на частноправни субекти, за която се твърди, че е нарушена, в какво се изразява допуснатото нарушение, достатъчно съществено ли е и налице ли е причинна връзка между допуснатото нарушение и причинените вреди. Съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, нито от правната му преценка на развилите се между страните правоотношения, а следва да определи същата служебно въз основа на изложените в исковата молба фактически обстоятелства, очертаващи основанието на иска, и формулираният петитум относно съдържанието на спорното материално право и вида на търсената защита.

В случая като основание за ангажиране отговорността на ВКС се сочи недопускането с определение по гр. д. № 1870/19г. на ВКС, ІІІ г. о. до касационно обжалване на постановеното въззивно решение по в. гр. д. № 805/ 2018 г. на ОС – Пазарджик, с което е потвърдено отхвърлителното решение на РС – Пазарджик по иска на ищеца за защита от дискриминация. За да е налице нарушаване на правото на ЕС относно защитата от дискриминация, е необходимо твърдяното нарушение да се отнася до права, предоставени от правото на ЕС. За права, които не произтичат от правото на ЕС, защитата срещу нарушаването им поради дискриминация следва да се осъществи по предвидения в националното законодателство ред - Закона за защита от дискриминация. В тази връзка следва да се отбележи, че забраната за дискриминация по чл. 21 ХОПЕС не се прилага самостоятелно към чисто национални права. ХОПЕС (включително чл. 21) е адресирана до държавите членки, когато прилагат правото на ЕС съгласно чл. 51, § 1 ХОПЕС. Чл. 21 от ХОПЕС е приложимо и за права, регулирани от националното право, но само когато то урежда или изпълнява права, които произтичат от правото на ЕС.

Правото на касационно обжалване, което ищецът твърди, че е нарушено 3 вследствие на неравностойното му третиране, не е уредено в правото на ЕС, поради което спрямо него са неприложими разпоредбите от правото на ЕС, гарантиращи защита от дискриминация. С оглед установения в чл. 19, ал. 2 от Договора за ЕС принцип на процесуална автономия всяка държава членка е свободна сама да определя кои съдилища са компетентни и какви точно да бъдат съдебните процедури (срокове, такси, инстанции) за защита на правата, които гражданите и юридическите лица извличат от правото на ЕС. В суверенното правомощие на всяка държава е да реши по какъв начин да организира разглеждането на гражданските дела – като двуинстанционно или триинстанционно производство, както и за характера на касационната процедура – задължителна или факултативна. При това положение предявеният иск не следва да се разгледа на плоскостта на чл. 2в ЗОДОВ (поради нарушаване правото на ЕС), а като иск по чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр – за присъждане на обезщетение поради неравноправно третиране. Независимо от това решението не е недопустимо, тъй като окръжният съд, за да приеме иска за неоснователен, всъщност е изложил съображения за липса на дискриминационно отношение от страна на ВКС, които настоящият състав споделя.

Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) е приел в практиката си (Brualla Gómez de la Torre v. Spain, Жалба № 26737/95), че чл. 6, § 1 ЕКПЧ не гарантира право на обжалване пред трета (касационна) инстанция в граждански и административни производства, но ако държавата е предвидила такъв механизъм, критериите за достъп до него трябва да съответстват на определени стандарти. Прието е, че правото на достъп не е абсолютно, като държавите разполагат с голямо „поле на преценка“ да въвеждат ограничения (например финансови прагове, кратки срокове или селективни критерии) с цел разтоварване на върховните съдилища. В българската правна система, подобно на други европейски държави, е въведена фаза на „селекция" (допускане) до касация, за която ЕСПЧ приел в решението по дело Valchev and Others v. Bulgaria, че въведените филтри и недопускането до касационен контрол не нарушават правото на справедлив процес.

Според разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:

1. решен в противоречие със задължителната практика на Върховния 4 касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В случая, за да не допусне до касационно обжалване на постановеното по в. гр. д. № 805/ 2018 г. на ОС – Пазарджик решение, съставът на ВКС е приел, че касаторът не е формулирал въпрос материалноправен въпроси от значение за изхода на делото, обусловил решаващите изводи на съда. Изложено е още, че съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. Посочено е че не са налице и сочените от касатора допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и 2 ГПК, доколкото във въззивното решение не е разрешен някой от тълкуваните в приложеното от касатора въпроси с Решение № 14/ 1992 г. по к.д. № 14/1992г. за тълкуване на чл. 6, ал. 2 от Конституцията, на Конституционния съд на РБългария; или на приложеното решение по гр. д. № 1514/ 2007г. на ВКС, ІVг.о., с което е прието, че ЗЗДискр. изрично забранява в чл. 4 всяка пряка и непряка дискриминация, основана на увреждане, а текстът на чл. 5 от същия закон въздига липсата на изградена и поддържана архитектурна среда, затрудняваща достъпа на лица с увреждания до публични места, в дискриминация, каквито въпроси не са разрешени в обжалваното решение и не са относими към настоящия спор. Прието, е че представеното от касатора решение на ЕСПЧ не е относимо към някое от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК; съответно решение на ЕСПЧ би могло да бъде основание за отмяна на влязло в сила решение в хипотеза на чл. 303, ал.1, т. 7 ГПК, но не е предвидено като основание за допускане на касационно обжалване. ВКС е приел, че не е налице и соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като касаторът не е мотивирал наличието на такава.

Съгласно чл. 4 ЗЗДискр. дискриминация е налице, когато дадено лице се третира по - неблагоприятно, несправедливо или по различен начин спрямо други лица при сравними обстоятелства единствено въз основа на негови 5 специфични лични характеристики. По настоящето дело не се установи отказът от допускане до касационно обжалване да се дължи на несправедливото му третиране, основано на негов личен признак. Изложените от ВКС съображения за недопускане до касационно обжалване са съобразени с изискванията на процесуалния закон и не сочат на преднамерено към ищеца неблагоприятно отношение вследствие на негова специфична характеристика, каквато и не се сочи исковата молба. По тези съображения настоящият състав намира обжалваното решение, с което предявеният от Н. Н. А. против ВКС иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от недопускане до касационно обжалване на постановеното по в. гр. д. № 805/ 2018 г. на ОС – Пазарджик решение вследствие на неравноправното му третиране, за правилно поради което следва да се потвърди.

По частната жалба срещу Определение № 148/ 19.02.2026 г.:

С обжалваното определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е оставено без уважение искането на ищеца за изменение на постановеното по делото решение в частта на разноските чрез отхвърляне на претенцията за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.