Решение № 433 от 17.03.2025, Районен съд - Велико Търново
- Съд
- Районен съд - Велико Търново
- Дело
- Гражданско дело 3546/2024
- Вид
- Решение № 433
- Подписан
- 17.03.2025
- В сила
- 27.09.2025
- Състав
- ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ
Цитирани разпоредби
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.240, ал.1, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.240, ал.1, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 71 · Закон за задълженията и договорите
- чл.92, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.92, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143, ал.2, т.5 · Закон за защита на потребителите
- чл.11, ал.1 , т.9 и т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, т.11 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, ал.1 , т.9 и т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл.16, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.3, т.2 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.5 и ал.6 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.5 и ал.6 · Закон за потребителския кредит
- чл.21, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 26, ал.1, пр.3 · Закон за потребителския кредит
- чл.9 · Закон за потребителския кредит
- параграф 1 , т.5а · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 433 гр. Велико Търново, 17.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, IX СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ при участието на секретаря ТАНЯ К. МАРГАРИТОВА като разгледа докладваното от ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ Гражданско дело № 20244110103546 по описа за 2024 година
За да се произнесе взе предвид:
Предявени са при условие на евентуалност установителни искове , чиято законова правна квалификация се извежда от нормите на чл.22, вр. с чл. 11, ал.1, т.9, т. 10 от ЗПК, чл. 26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД, вр. с чл. 143, ал.2, т.5 от ЗЗП и чл.19, ал.4 , вр. с чл.21, ал.1 от ЗПК.
Ищцата Р. И. Д., с ЕГН: ********** от *** чрез пълномощника си адвокат Ж. Д. от ХАК, твърди, че е сключила с ответника *** , с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : *** договор за паричен заем № *** въз основа на който й е предоставил на кредит за сумата от 5000 лева , при месечна лихва от 3,400 % , годишен процент на разходите от 49.344 %, чието връщане дължи с плащане на 21 броя месечни погасителни вноски в размер на по 336,99 лева всяка – или обща сума за плащане в размер на 7 076,567 лева. Съгласно чл.8 на договора й е вменено и задължението да заплати на 21 вноски и неустойка в размер на 4 536,33 лева при неосигуряване на предвиденото в чл.6 на договора обезпечение.
Отрича действителността на целия договор/ чл.22 от ЗПК/ поради обстоятелствата, нарушаващи изискванията на чл.11, ал.1 , т.9 и т.10 от ЗПК , че не съдържа информация дали лихвения процент е определен за целия му срок или е променлив , не е посочен общия размер на възнаградителната лихва и съотношението й с главницата, липсва уточнение какви точно разходи се включват в обхвата на годишния процент на разходите, като в него не е включен разхода за заплащане на неустойка , с което се заобикаля забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК същият / ГПР/ да не надхвърля пет пъти размера на законната лихва по просрочения задължения в левове и във валута и заблуждава потребителя за реалните икономически последици от сключването на договора / чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП/ ; клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави , тъй-като нарушава принципа за добросъвестност , чието спазване е необходимо, за да се избегне 1 несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата и неправноправния й характер, изразен в това, че размерът й е необосновано висок и доближава размера на заема / чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД, чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП /, излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции, тъй-като не държи сметка за изпълнението на задължението на кредитора да извърши предварителна оценка на кредитоспособността/ платежоспособността на потребителя и при отрицателна такава, да откаже да сключи договора ; тя по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и по своята действителна цел представлява допълнителна печалба на ответника, с която се постига заобикаляне на максимално допустимия праг на ГПР и влече нищожността й / чл.21, ал.1 от ЗПК/.
Предвид гореизложеното , моли съда да постанови решение, с което да обяви за недействителен договора за паричен заем , а при евентуалност да обяви за нищожна клаузата за неустойка, с присъждането на направените по производството разноски.
В с.з. писмено поддържа исковете.
Ответникът чрез пълномощника си адвокат С. М. от ХАК ги оспорва с подробни възражения / доводи/ за пълно съответствие на договора за паричен заем с всички изисквания и ограничения на относимите повелителни норми на ЗПК, както за несъществуване на заявените в исковата молба основания за нищожност на клаузата за неустойка , защото освен че е по начало допустима, тя е индивидуално уговорена между страните и затова няма неравноправен характер.
Моли да бъдат отхвърлени като неоснователни и присъдени направените по производството разноски .
Съдът като прецени събраните по делото писмени доказателства, приема за установено и обосновава следните правни изводи:
Юридическият факт на сключен между страните договор за паричен заем/ чл.240, ал.1, ал.2 от ЗЗД/, притежаващ типичните белези на потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК с накратко описаното му основно съдържание и включената в него клауза , възлагаща в тежест на потребителя/ заемателя/ задължение за неустойка в размер на 4 536,33 лева , платима разсрочено на 21 вноски , щом той не обезпечи чрез осигуряване на поръчител/ гарант/ и още едно обезпечение по негов избор / в случая да издаде ценна книга в полза на заемодателя / плащанията по договора е признат и документално установен.
Договорът напълно съответства на повелителните норми на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК , въвеждащи изисквания каква минимална информация за потребителя трябва да съдържа : уговореният месечен лихвен процент/ годишният е фиксиран и е в размер на 40,8 % - вж. стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити , подписан и получен от ищцата на л.22-24 на делото / , щом не е предвиден да е променлив с включено изложение на информация за приложима методика, такава каквато е предмет на определяне в текста на параграф 1 , т.5а от ДР на ЗПК, е очевидно постоянен съгласно определението му , дадено в текста на параграф 1, т.5 от ДР на ЗПК; посочен е общият размер на възнаградителната лихва/ неотменно присъщ елемент от типичното съдържание на договора за потребителски кредит , изпълняваща функцията на периодично платима цена на потреблението на предоставената в заем парична сума за срока на връщането й на части/ вноски/ и включена в тях- чл.11, т.11 ЗПК, която кредиторът трябва да получи/ - 2076,79 лева / вж. стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити /; законът не е изисква договорът непременно да съдържа информация какви точно разходи се включват в обхвата на годишния процент на разходите, а само посочване какъв е той и общата сума, дължима от потребителя/ чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК/ – и двата елемента са посочени.
2
Невключването на разхода за заплащане на неустойката в годишния процент на разходите не заобикаля забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК, защото тя е по начало вземане с определеност на обезщетение за имуществени вреди , предвидено да се дължи при неизпълнение на задължението на потребителя да осигури обезпечението по чл.6 от договора , а такъв вид разход правилото на чл.19, ал.3, т.2 от ЗПК изрично указва, че не елемент от ГПР.
Но ако и да би се приело хипотетично , че този вид разход трябва да се включи в обхвата на ГПК при изчисляването му
, невключването му няма да води до недействителност на целия договор, а до нищожност на самата клауза , щом именно с добавянето й би се надвишил максимално допустимия му размер от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута – извод, произтичащ от тълкувателния прочит на специалните правила на чл.19, ал.5 и ал.6 от ЗПК, както и от прочита на чл.22 от същия закон в който текст сред всички изчерпателно изредени нарушения на норми , не попада тази на чл.19, ал. 4 .
По начало по общо правило , щом е допустимо договаряне между кредитора и длъжника , вторият да предостави на първия обезпечение за изпълнение на поетите по договора задължения/ чл. 71 от ЗЗД/ и такова договаряне не е забранено от ЗПК, правно логически е очевидно , че е допустимо и уговаряне на неустойка за непредоставяне на обещаното обезпечение, тъй-като правилото на чл.92, ал.1 от ЗЗД дава свобода за прилагане при всякакъв вид неизпълнение на договорно задължение.
Възражението, че неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и по своята действителна цел представлявала допълнителна печалба на ответника/ „скрита лихва“/, като с нея се постигало заобикаляне на максимално допустимия праг на ГПР и тази причина е основание да бъде отречена валидността й , не може да бъде споделено от съда.
Щом това вземане изрично е предвидено да изпълнява функцията на неустойка , която според модела на обезпечението не би могло да има друго обезщетително покритие , освен риска от вреди във вид на допълнителни разходи, свързани със събирането на всички дължими суми , които би могло да настъпят, тогава когато потребителят не изпълни задължението си да го осигури и предостави, неговото съществуване/ на вземането/ от гледна точка на действителността/ недействителността на оспорената клауза, трябва да се прецени на „собствено“ основание , т.е. отделно от клаузата за възнаградителната лихва.
И това е така, поради изричното им разграничение в договора по вид и предназначение, което не позволява тяхното „обединение“, т.е. първата клауза с „прикритото си предназначение“ да се „влее“ във втората с явното й предназначение. По този начин би се стигнало до опасни прецеденти на обезсмисляне на външното, облечено в изискуемата писмена форма изявление на волята, заради субективни схващания по логически предположения за несъответствие с „истинското й“/ вътрешно/ съдържание и би се стигнало до подкопаване на всякаква правна сигурност.
По общо начало законът гледа на прекомерността на размера на вземането за неустойка като на правно явление, представляващо основание за неговото намаляване чрез упражнено от длъжника субективно преобразуващо право за това/ чл.92, ал.2 от ЗЗД/ , стига този размер да не е свръх неморален/ отвъд всякакви естествени граници на нормалност и справедливост/ и затова - особено и всеобщо нетърпим от гледна точка на здравия обществен разум, в който случай би било оправдано неустойката да бъде направо отречена като нищожна поради накърняване на добрите нрави, изразено в грубо погазване 3 на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване от позицията на икономически по силната страна - чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД.
Тук размерът на неустойката очевидно не попада в тази категория на свръх огромност , неморалност и обществена нетърпимост .
Този размер обаче все пак е необосновано висок , защото няма обстоятелства , които да позволяват да бъде направен извод, че не води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора, а напротив : предоставя на ответника- кредитор като икономически далеч по- силната страна, лесно изгодната възможност да получава сума , надвишаваща размера на дължимата лихва за целия срок на плащане на вноските , с повече от 100 процента / с 2459,54 лева !?/ и доближаваща размера на заема, понеже не става ясно на каква вредоносна основа и как е изчислен този размер за неизпълнение на задължение в три дневен срок/!?/ и при това, без да е извършена предварителна оценка на кредитоспособността на ищцата, както изисква правилото на чл.16, ал.1 от ЗПК.
Доколкото няма доказателства , че оспорената клауза не предполагаемо/ щом ищцата е подписала договорния документ и документа за преддоговорна информация /, а действително е уговорена индивидуално , т.е текстът й да не е бил изготвен предварително от ответника / което би било невероятно с оглед масовата обичайна практика /и ищцата е имала възможност да преговаря и да влияе върху съдържанието й, то клаузата има неравноправен характер и затова е нищожна – чл. 146, ал.2, вр. с ал.1, вр. с чл.143, ал.2, т.5, вр. с ал.2 от ЗЗП.
По изложените съображения главният иск подлежи на отхвърляне като неоснователен, а евентуалният – на уважаване като основателен.
При този изход на спора ищцата има право на направените по производството разноски, съразмерно на уважената част от исковете, възлизащи на сумата от 501,56 лева– чл.78, ал.1 от ГПК. Ответникът не е представил списък и доказателства за сторени разноски , поради което съдът не му присъжда такива , съразмерно с отхвърлената част от исковете - чл.78, ал.3 от ГПК.
Предвид горното , съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният на основание чл.22, вр. с чл. 11, ал.1, т.9, т. 10 от ЗПК от Р. И. Д., с ЕГН: ********** от ***, ул.*** против *** , с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : *** иск да бъде обявен за нищожен сключения между страните договор за паричен заем № *** като неоснователен.
ПРИЕМА за установено по предявения от Р. И. Д., с ЕГН: ********** от ***, ул.*** против *** , с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : *** иск, че клаузата на чл.8 от сключения между страните договор за паричен заем № *** предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 4 536,33 лева , предвидена поради неизпълнение на задължението на заемателя да предостави обезпечение съгласно чл.6 от договора, е нищожна на основание чл. 146, ал.2, вр. с ал.1, вр. с чл.143, ал.2, т.5, вр. с ал.2 от Закона за защита на потребителите.
Разпечатката съдържа 34 от 38 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1456d63f-249b-4ea2-b299-fdf2968fa292