Решение № 4977 от 17.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4977 гр. Пловдив, 17.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20245330116534 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Ц. И. Р., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ж.к.

„К.“, ул. „Б.“ № ** против „Кредирект” ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115, ет. 5, с която е предявен установителен иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 92 ЗЗД вр. с чл.

26, ал. 1, предл. първо, предл. второ и предл. трето ЗЗД вр. с чл.11, ал. 1 т. 9 и т. 10 вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата от Договор за потребителски кредит № *** от *** г, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1442,14 лв.

В исковата молба се излагат твърдения, че между страните на *** г. е сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на който са предоставени на ищцата заемни средства в размер на 1200 лв., с фиксиран лихвен процент по заема 50 % и ГПР - 62,90 %. Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора заемателят се задължавал в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да представи едно от подробно посочени обезпечения, като при неизпълнение на клаузата, той дължал неустойка в размер на 1442,14 лв., която се начислявала автоматично и се дължала разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. Ищецът намира, че за да се заобикалят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, била въведена практика на кандидатстващите за кредит лица да бъдат поставяни изисквания, на които те не можели да отговорят, а именно да осигурят поръчителства на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкова гаранция. При така поставените изисквания към потребителите, които те не можели да удовлетворят, кредитодателите включили в договорите за потребителски кредит санкции - заплащане на неустойка или такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителя. Чрез предвиждането на подобни такси или неустойки небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената 1 в заем сума. Ищцата твърди, че преценката за действителността на клауза за неустойката или за нейния размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнение и при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/2009 г. Излага твърдения, че по силата на чл. 92 ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вреди от неизпълнението и обезпечение за изпълнението на договора, като тя можела да има и санкционна функция. Процесната неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчител или за представяне на банкова гаранция загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото била в размер на над 100 % от заемната сума, като не зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последиците от неизпълнението. Предвидено било неустойката да се кумулира към погасителните вноски по кредита, като по този начин било налице скрито оскъпяване на кредита и предпоставки единствено за неоснователно обогатяване на заемодателя. По процесната неустойка били предвидени ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение, като за поръчителят имало специални изисквания. По този начин небанковата финансова институция поставила неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че неустойката била договорена в нарушение на изискванията за добросъвестност и излязла извън присъщата й обезпечителна функция, тъй като интересът на кредитора бил да получи обезпечение преди сключване на договора, а не след като бил престирал. Смята, че както разходите на търговеца, така и печалбата му, следвало да се включат в посочения по договора фиксиран лихвен процент, чийто стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните параметри на договора.

Чрез уговорената неустойка се въвеждал един сигурен източник на доход за икономически по-силната страна. Поради изложеното по-горе предявява настоящия иск за обявяване на нищожността на клаузата от договора, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1442,14 лв. като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК относно същественото съдържание на договорите за потребителски кредит. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете като предявени в условията на злоупотреба с права и неоснователни.

Смята, че ищцата е упражнила правото си на иск в условията на злоупотреба с право.

Тя депозирала пред ПдРС 2 напълно идентични искови молби, с които оспорва една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните били уговорили неколкократно в сключените между тях общо 2 договора. Молбите се отнасяли до различен договор за кредит, но във всяко производство се оспорвала една и съща клауза с уговорка за плащане на неустойка. Сочи, че така насрещната страна злоупотребила с правото си да инициира отделни производства по различните договори с една единствена цел да генерира разноски. Заради това моли съдът да съедини посочените от ответника нерешени дела в едно производство и да постанови общо решение по тях. Иска, ако делата не бъдат съединени по желания от ответника начин, то при решение, с което се уважават исковете на ищеца, на същия да не бъдат присъждани разноски. По същество твърди, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК, тъй като били съобразени изискванията на закона. Още преди подписването на договора кредитополучателят бил наясно с всички условия на договора. Всички клаузи били индивидуално уговорени.

По отношение на формирането на ГПР били спазени всички изисквания по чл. 11, ал.

1, т.9 и т. 10 ЗПК и не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включена в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а неустойката се дължала във връзка с непредставяне на обезпечение след сключването му и било изначално невъзможно неустойката да бъде включена в ГПР. ГПР бил сбор от разходите, представляващи цената на предоставената на потребителя услуга, като в него не се включвали сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията според договора. Неустойката била индивидуално уговорена и не 2 следвало да се включва към лихвения процент, тъй като лихвата по кредита представлявала цена на предоставения финансов ресурс. Излага твърдения, че оспорената неустойка била действителна, която била уредена като санкция за неизпълнение на ангажимент на ищцата. Кредитополучателят разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, което гарантирало правата на потребителя в най-пълна степен, ако последният реши, че бил сключил договор при недостатъчно изгодни условия за него. Не било налице противоречие с добрите нрави.

Ищцата сключила общо 2 договора с дружеството при идентични условия и клаузи, като имала за цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за недействителността им и връщане на платените суми над главницата. Било налице индивидуално договаряне с потребителя на конкретните условия на договорите, като по всеки кредит ищцата получавала преддоговорна информация и сама избирала да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорно знание за икономическите последици на тези уговорки. Твърди, че ищцата по всеки договор е получавала преддоговорна информация и сама избрала да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорно знание на икономическите последици на тези неустойки. Въз основа на посоченото моли за отхвърляне на предявения иск като неоснователен. Претендира разноски и се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По обхвата на контрола за законосъобразност на клаузата за неустойка от договора, осъществяван от настоящата инстанция:

Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за прогласяване на недействителност на договор или на отделна негова клауза, съдът е обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема. Ако процедира по този начин, съдът се произнася по непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата на порочност на атакуваната сделка само на посочените основания и не лишава ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност на същата сделка или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение № 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение № 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.

Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа предявения иск само на изложените в исковата молба основания, а именно – нищожност на клаузата за заплащане на неустойка поради противоречие с добрите нрави, заобикаляне на материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4, накърняване на договорното равноправие между страните и нарушаване предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК относно същественото съдържание на договорите за потребителски кредит.

3

По същество на правния спор:

По делото се установява, а и страните не спорят по отношение на факта, че между тях в сключен процесният договор за потребителски кредит № **** от **** г., по силата на който са предоставени на ищцата заемни средства в размер на 1200 лв., с фиксиран лихвен процент по заема 50 % и ГПР - 62,90 %. Общата сума за плащане била 1613,58 лв. и следвало да се върне за срок от 12 месеца. Не е спорно също така, че съгласно чл.6 от договора страните са уговорили договорът за кредит да бъде обезпечен с поне едно от посочените по-долу обезпечения, а именно: 1) безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка за период от сключване на договора за кредит до изтичане на шест месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължения в размер на Общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или 2) поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: при един поръчител, осигурителният доход да е в размер на не по-малко три пъти размера на минималната работна заплата за страната; при двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки от тях следва да е в размер на не по-малко от два пъти размера на минималната работна заплата за страната, да не е поръчител по други договори за кредит, сключени с кредитора, да не е кредитополучател по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение, да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от редовен и да представи служебна бележка от работодателя си или друг документ удостоверяващ размера на получавания от тях доход. Клаузата на чл.18 от договора предвижда, че при неизпълнение на задължението по чл.6 да предостави обезпечение или ако то не отговаря на посочените изисквания, в 2-дневен срок от сключване на договора потребителят дължи неустойка в размер на 1442,14 лв., която се заплаща разсрочено заедно с всяка погасителна вноска по кредита.