Решение № 587 от 08.07.2026, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 587 гр. Шумен, 08.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, III-И СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петина Кр. Николова при участието на секретаря Мариана Любч. Митева като разгледа докладваното от Петина Кр. Николова Гражданско дело № 20263630100756 по описа за 2026 година

Предявени е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Делото е образувано по искова молба, подадена от Б. Р. Х. с ЕГН ********** от гр.

Шумен, срещу „***“ ЕАД с ЕИК 202376220, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Зографски манастир“ № 15, вх. Г, ет. 6. С исковата молба се твърди, че между страните имало сключен договор за потребителски кредит № 100510886 от 10.12.2022 г. Твърди се, че договорът бил нищожен. Според ищецът е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като при изчисляването му не е включено възнаграждението за услугата „оценка на риска“, която следвало да се включи към разходите по кредита. Счита още, че договорът противоречи на добрите нрави, тъй като се стигало до нееквивалентност на престациите на страните по отношение на услугата „оценка на риска“. По посочените причини счита, че съдът следва да обяви договора за нищожен, а при условията на евентуалност иска обявяване на нищожност само на клаузата, с която се предвижда задължение за плащане на такса „оценка на риска“.

В съдебно заседание ищецът или негов процесуален представител не се явяват.

Поискали са разглеждане на делото в тяхно отсъствие. Поддържат изложените в исковата молба аргументи. Молят съда да присъди и възнаграждение за адвокатска защита при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА.

По делото е подаден отговор от ответника „***“ ЕАД, с който искът се оспорва по същество. Изложени са възражения, че договорът не е нищожен, тъй като не е било необходимо да се включва таксата за оценка на риска при изчисляване на ГПР – счита, че тя не попада под дефиницията за „общ разход по кредита“. Оспорва да е налице накърняване 1 на добрите нрави. Моли съда да отхвърли исковете и да им присъди направените по делото разноски.

В съдебно заседание ответникът не изпраща представител, не са поискали разглеждане на делото в тяхно отсъствие, не са взели становище по съществото на делото.

Съдът, като съобрази твърденията на страните и представените по делото доказателства, установи следното от фактическа страна:

От събраните по делото доказателства се установява, че на 10.12.2022 г. Б. Р. Х. (като кредитополучател/длъжник) и „***“ ЕАД (като заемодател/кредитор) сключили писмен Договор за потребителски кредит тип кредитна линия - Кешио 100510886. С този договор страните са уговорили, че заемодателят предоставя на кредитополучателя като кредит сумата от 1000 лв. като кредит тип кредитна линия. Това означава, че кредитополучателят имал право да усвоява изцяло или отчасти суми и то многократно до размера на посочения в договора кредитен лимит. Преди всяко усвояване се извършвало нова оценка на кредитоспособността на кредитополучателя. Договорът бил сключен за срок от 6 месеца.

Видно от съдържанието на цитирания договор, страните договорили, че предоставената като кредит сума ще бъде върната на кредитора чрез анюитетни вноски, съгласно погасителен план, който е неразделна част от договора и в който са описани броя на месечните вноски – 6 месечни вноски по 187,22 лв. всяка. Възнаградителната лихва била посочена в размер на 20,30 %.

В договора било предвидено, че кредитополучателят се задължава да заплати и еднократно такса за оценка на риска в размер на 60 лв., която се дължала на равни части, ведно с вноските по кредита. Горепосочената сума включвала и съответна част от таксата за оценка на риска. ГПР по договора бил изчислен на 49,97 % и включвал само договорната лихва.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК:

Съдът счита на първо място, че вземанията по процесния договор за кредит се основават на договор, сключен с потребител, тъй като длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1, във вр. т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите. По тази причина по отношение на процесния договор е приложим действащият Закон за потребителския кредит, разпоредбите на чл. 143 – 148 от ЗЗП, уреждащи неравноправните клаузи, както и Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.

Освен това, съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът е длъжен да направи и служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи или такива противоречащи на закона или добрите нрави. В кръга на извършената проверка съдът установи наличието на клаузи, които противоречат на ЗПК и/или са неравноправни по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗПП.

2

Възраженията на ищеца касаят клаузата за заплащане на такса за оценка на риска като се твърди, че процесното задължение е следвало да бъде включено при изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР), а кредиторът не е сторил това.

Съдът намира, че клаузата, с която е уговорена тази такса от една страна противоречи на закона. По дефиниция таксите се заплащат срещу предоставяне на някаква услуга от страна на кредитора – чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. В конкретния случай обаче няма никаква услуга, която кредиторът да предоставя. Той има вменено от закона задължение да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди да му отпусне кредита. С чл. 10а, ал. 2 от ЗПК законодателят е забранил да се събират такси във връзка с усвояването и управлението на кредита. Ако във връзка с дейността по отпускане на кредита се извършат определени разходи, то те са именно това – разходи по кредита и следва да се включат при изчисляване на ГПР – още повече, че явно са били известни на кредитора още при сключване на договора. С оглед на това, ако тази т.нар. „такса за оценка на риска“ представлява някакъв разход, който кредиторът прави при извършване на оценката на кредитоспособността на потребителя, то тази сума следва да се включи при изчисляване на ГПР, а това не е сторено от кредитора – с отговора той сам признава, че не е включил таксата и съдът е обявил това обстоятелство за безспорно между страните. Предвид това в този случай ГПР се явява некоректно посочен в договора за кредит и същият се явява недействителен по смисъла на чл. 22, във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

От друга страна, ако не става дума за разход и предвид факта, че няма предоставена по съществото реална услуга срещу заплащането на тази такса за оценка на риска, то по заобиколен начин се стига до неправомерно увеличаване на възнаградителната лихва, която се дължи на заемодателя.

С оглед най-новата практика на съда на ЕС, съдът следва да провери и дали на практика кредиторът няма за цел да заобиколи задълженията си по Директива 2008/48, като предвиди, още при сключването на договора за кредит, неизпълнението от страна на потребителя на задължението за плащане, за да търси икономическа облага от изискуемостта на лихвите и на разходите за неизпълнение (виж решение C-409/23 на СЕС).

За тази цел съдът трябва да разгледа всички обстоятелства около сключването на съответния договор и други релевантни елементи, като например дали лихвите и разходите за неизпълнение са установени в закона или са договорени, сроковете, в които тези лихви и разходи стават изискуеми, както и размерът на посочените лихви и разходи. Ако съдът установи, че начислените лихви, разходи или неустойки имат за цел да прикрият незаконосъобразни печалби за кредитора, тези суми следва да се включат при изчисляване на ГПР.

Точно такъв е и настоящият случай. Предвид това съдът счита, че кредиторът при всички положения е следвало да включи процесната „такса за оценка на риска“ при изчисляване на годишния процент на разходите. Това обаче не е сторено. По тези причини съдът счита, че сключения между страните договор за потребителски кредит № 100510886 от 10.12.2022 г. е нищожен.

За разноските:

3

Страните, чрез процесуалните си представители са направили изрично искане съдът да им присъди направените по делото разноски.

Предвид пълната основателност на исковете и с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК, съдът намира, че направените от ищеца разноски за държавна такса от 10,86 евро (колкото е реално дължимата такса по делото макар ищецът да е внесъл по-голяма сума), следва да възложи на ответника.

Досежно адвокатското възнаграждение, следва да се посочи, че ищецът е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. второ от ЗА – оказване на безплатна правна помощ на лица, с които адвокатът се намира в близки отношения. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение. Процесуалният представител на ищеца е поискал съдът да присъди адвокатско възнаграждение по този ред в размер на 204 евро. С оглед изводите на съда за пълна основателност на иска, то и искането за определяне на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА е основателно.

Водим от всичко гореизложено и на основание чл. 235 от ГПК, съдът РЕШИ:

ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключения на между Б. Р. Х. с ЕГН ********** от гр.

Шумен и „***“ ЕАД с ЕИК 202376220, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.

„Зографски манастир“ № 15, вх. Г, ет. 6, договор за потребителски кредит № 100510886 от 10.12.2022 г.

ОСЪЖДА „***“ ЕАД с ЕИК 202376220, със седалище и адрес на управление: гр.

София, ул. „Зографски манастир“ № 15, вх. Г, ет. 6, ДА ЗАПЛАТИ на Б. Р. Х. с ЕГН ********** от гр. Шумен, сумата в размер на 10,86. (десет евро и осемдесет и шест евроцента), представляващи сторените от ищеца разноски в производството.

ОСЪЖДА „***“ ЕАД с ЕИК 202376220, със седалище и адрес на управление: гр.

София, ул. „Зографски манастир“ № 15, вх. Г, ет. 6, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Н. И. И. с ЕГН **********, сумата в размер на 204 евро (двеста и четири евро), представляващи адвокатско възнаграждение за защита на ищеца по делото на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА.

Решението подлежи на обжалване от страните в двуседмичен срок, който започва да тече от връчване на съобщенията за изготвянето му на страната.

Съдия при Районен съд – Шумен: _______________________

4