Решение № 1428 от 15.04.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1428 гр. Варна, 15.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Евгения Мечева при участието на секретаря С. М. Г. като разгледа докладваното от Евгения Мечева Гражданско дело № 20253110112426 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по предявен от А. Д. Ц., ЕГН:

**********, с адрес: **********, чрез процесуалния й представител – адв. Н.

М., срещу „К.Й.“ ООД, ЕИК ****** със седалище и адрес на управление:

****** иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за паричен заем № ******

В исковата си молба ищцата А. Д. Ц. излага, че на ****** сключила договор за паричен заем № ****** с ответното дружество, по силата на който й била предоставена в заем сумата 700 лв., която следвала да се погаси на седем равни вноски от по 117.06 лв., с краен падеж 04.10.2025 г. и сума за връщане от 1274 лв. Посоченият договор бил сключен при фиксиран месечен лихвен процент от 4.100% и ГПР в размер на 61.948%.Твърди, че съгласно чл.

6 от договора вр. чл. 10, ал. 2 от ОУ по него следвало в тридневен срок от подписването му да предостави едно от следните обезпечения: двама поръчители, залог върху движима вещ или безусловна банкова гаранция, като в противен случай дължи неустойка в размер на 454.59 лева, която ще бъде начислена към месечните платежи по погасителния план. Твърди, че договорът за потребителски кредит е нищожен, на основание чл. 22 ЗПК.

Клаузата за неустойка не била включена в ГПР, поради което самият ГПР бил неточен и подвеждащ. Това поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита. Отделно посоченото ГПР излизало извън законоустановения размер. На следващо място не били посочени кои точно разходи формират ГПР. Действително 1 приложеният ГПР бил различен от посочения в договора, с което се заобикаляла разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. Изложеното водело до нищожност на посочения ГПР. Счита за недействителна и клаузата за неустойка, която допълнително оскъпявала кредита. Самият й размер излизал извън обезпечителните и обезщетителните й функции, които законодателят определя. Посочва, че основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума, което било в разрез с добрите нрави. На посочените основания неустойката била нищожна като неравноправна клауза и заобикаляща закона. Твърди, че по процесния договор дължи единствено главницата, но не и лихвите или други разходи по заема, на основание чл. 23 ЗПК. Счита за нарушена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, като не бил посочен реалният лихвен процент.

Вземането по чл. 6.2 от договора било с характер на възнаградителна лихва и само формално било наименувано неустойка, за да бъдат преодолени ограниченията, посочени в чл. 19, ал. 4 ЗПК. В лихвения процент следвало да влиза и неустойката, с характер на възнаградителна лихва, и следователно размерът му би бил по-голям от посочения в договора. По изложеното намира възнаградителната лихва за неравноправна на основание чл. 143 ЗЗП. Въз основа на горните нищожни клаузи сочи, че на основание чл. 22 ЗПК договорът за заем се явява нищожен. По изложените съображения моли предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „К.Й.“ ООД, чрез процесуалния му представител – адв. Н. Ш., в който са изложени доводи за неоснователност на ищцовата претенция. Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен процесния договор за заем от ****** и на ищцата на същата дата е предоставена сумата 700 лева. Твърди, че на заемателя е предоставена в пълен обем преддоговорна информация, като след запознаването си с нея ищцата е подала молба за сключване на договора за заем. Излага, че съгласно чл. 6 от договора на заемателя е дадена възможност да избере начин на обезпечаване на заема, като в чл. 8 е посочена сумата, която потребителят би заплатил при непредоставяне на исканото обезпечение в тридневен срок. Твърди, че в договора е посочен конкретен размер на ГПР, изчислен съобразно допускания, посочени в чл. 3.3 от договора, в съответствие с формулата по чл. 19, ал. 2 ЗПК. В ГПР не следвало да се включва размерът на неустойката по чл. 8 от договора за заем.

Посочената неустойка не била с характер на лихва, такса или друг разход по кредита. Същата се дължала, в случай че потребителят не изпълнил договорното си задължение за обезпечаване на заетата му сума. Размерът й бил предварително определен в договора, поради което счита, че ищцата предварително е била запозната с последиците, които биха настъпили за нея при непредставяне на исканото обезпечение. Това споразумение е постигнато в израз на доброволно формираната воля на страните и в съответствие с принципите на свободата на договаряне. Поддържа, че клаузата по чл. 8 от договора е индивидуално уговорена с кредитополучателя. Твърди, че посочената неустойка не се дължала при сключване на договора, а била уговорена под отлагателно условие. По горните съображения намира посочената неустойка за напълно съответстваща на чл. 92, ал. 1 ЗЗД и непротиворечаща на разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Излага, че не са накърнени добрите нрави, като посочва, че следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че в процесния случай се касае за отпускане на особен тип 2 заем, който се предоставя от небанкова финансова институция. Заемът се явявал по-рисков и именно с цел обезпечение дружеството изисква от заемателя предоставянето на банкова гаранция или поръчител. Поддържа, че тази неустойка не може да бъде отнесена към ГПР. Излага, че процесният договор отговаря на всички изисквания, посочени в разпоредбите на чл. 10 ЗПК. Счита, че не е налице твърдяната недействителност на договора, на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. По изложените съображения моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

В проведеното по делото открито съдебно заседание процесуалните представители на страните депозират нарочни молба, в които поддържат становищата си.

Съдът, след като взе предвид становищата на страните, събраните по делото доказателства и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

По делото е обявено за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните е сключен договор за паричен заем № ******, по силата на който в полза на ищцата е предоставен заем в размер на 700 лв., както и че посочената сума е предадена на ищеца в деня на сключване на договора, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК.

С определението за насрочване от 27.01.2026 г. съдът надлежно е указал на страните, че съгласно § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите ищцата има качеството потребител, както и че процесният договор за паричен заем има характера на потребителски такъв. Указал им е, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза в потребителски договор. При констатиране на наличието на неравноправни клаузи съдът ще се произнесе преюдициално по неравноправния характер на клаузата, освен ако потребителят изрично не се противопостави на това. Също е указал на страните, че съдът следи служебно за спазването на императивни правни норми от публичен характер, каквито са разпоредбите, предвидени в Закона за защита на потребителите.

Между страните не е спорно, а и от представения договор за потребителски кредит /паричен заем/ е видно, че в същия се съдържа клауза – чл. 6, ал. 1 в която е предвидено, че страните се съгласяват договорът за заем за бъде обезпечен с поръчител/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договор за заем и с още едно от следните обезпечения по избор на заемателя, а именно: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Съгласно уговореното в чл. 6, ал. 2 от договора, при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение заемателят дължи неустойка в размер на 454.59 лв. Уговорено е разсрочването на неустойката и заплащането й на равни части към всяка от погасителните вноски, дължими по договора за кредит.

Чл. 16 ЗПК предвижда императивно задължение на кредиторът да оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния. Следователно клаузата, предвиждаща задължение на кредотополучателя да представи съответно обезпечение, на практика 3 прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на кредитополучателя (вменени с нормата на чл. 16 ЗПК) върху последния и води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора. Тоест, клаузата за предоставяне на обезпечение противоречи на цитираната норма на ЗПК, която цели да осуети безотговорната търговия с кредитни продукти.

Наред с това, неустойката е договорена за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение на главното задължение на потребителя за връщане на заетата сума. Уговорена по този начин, неустойката очевидно излиза извън присъщите обезпечителни и обезщетителни функции и цели само и единствено постигане на неоснователно обогатяване /размерът й от 454.59 лв. представлява 2/3 от чистата стойност на отпуснатия кредит – 700 лв./, поради което породеното от нея вземане влиза в противоречие и с нормата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Не е ясно какви вреди покрива така уговорената неустойка и доколкото оскъпява допълнително кредита, то същата заобикаля изискванията на ЗПК. Отделно води и до значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца, не отговаря на изискването за добросъвестност, в частност лишава длъжника от право на избор и възможност за индивидуално договаряне, поради което е и неравноправна.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК г одишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Ал. 4 на същия текст предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Следва да се приеме, че тази неустойка представлява „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК /„Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия/ и размерът й следва да бъде взет предвид при посочването на ГПР по договора за кредит. Всяко друго разрешение поставя в неравностойно положение потребителя и не отговаря на целта и смисъла на Закона за потребителския кредит и на Закона за защита на потребителите.

Предвид тези разрешения, съдът приема, че посоченият в договора за кредит размер на ГПР /61.948 %/ не отговаря на действителното фактическо положение. Дори без нарочно заключение на вещо лице съдът намира, че с включването на договорената неустойка размерът на действителния ГПР би бил в пъти над допустимия по закона, поради което и само на това основание съдът приема, че сключения между страните договор за кредит е 4 недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК.

Разпечатката съдържа 26 от 38 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/14473b5b-32f7-4030-a764-3ff7c3a53e8f