Определение № 4584 от 29.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4584 гр. София, 29.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър Цонев

Членове:

Филип Владимиров

Дора Михайлова като разгледа докладваното от Филип Владимиров Касационно гражданско дело № 20268002102040 по описа за 2026 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Детска градина (ДГ) „Слънце“ – гр. Ботевград, чрез адв. Х., против решение № 617 от 29.12.2025 г. по гр. д. № 1106/2025 г. на Окръжен съд София.

Ответникът Х. Д. И., чрез адв. П., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 226 от 20.06.2025 г. по гр. д. № 853/2022 г. на Районен съд – Ботевград за уважаване на предявените от Х. Д. И. против ДГ „Слънце“ искове за защита срещу незаконно уволнение (по чл. 344, ал.

1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, последният вр. с чл. 225, ал. 1 КТ): за признаване уволнението на ищцата, на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ със заповед № 185/07.03.2022 г. на директора на детската градина за незаконно и неговата отмяна; за възстановяване на ищцата на предишната работа като „помощник-възпитател“ при ответника и за осъждането му да заплати на ищцата сумата от 1 967. 86 лв., представляваща обезщетение за оставането без работа поради незаконното уволнение за шест месеца, след прихващане на изплатените обезщетения по чл. 220 КТ и по чл. 222, ал. 1 КТ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.05.2022 г. до изплащането и в полза на ищцата са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че по силата на трудов договор № 119 от 30.03.2009 г., ищцата е заемала длъжността „помощник-възпитател“ в ДГ 1

„Слънце“ – [населено място], считано от 01.04.2009 г., като със заповед № 185/07.03.2022 г. на директора на детската градина е прекратено трудовото й правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, считано от 08.03.2022 г., поради съкращаване на щата. Посочил е, че със заповед № 06/03.09.2021 г. на работодателя е утвърдено ново щатно разписание на длъжностите в предприятието на ответника, а с протокол № 1/10.09.2021 г. са обективирани резултатите от извършен подбор по чл. 329 КТ за съкращение, считано от 07.09.2021 г. на длъжността „помощник-възпитател“. Приел е, че съгласно ЕР № 90072/06.07.2021 г. на ТЕЛК при МБАЛ „Проф. д-р Александър Герчев“ ЕООД – [населено място], по повод преосвидетелстване на ищцата, й е определена 50% трайно намалена работоспособност за срок три години. Във връзка с горното е издадена заповед № 318/30.07.2021 г. на директора на ДГ „Слънце“, с която на основание чл. 314 КТ ищцата е трудоустроена на длъжност „помощник-възпитател“. Решаващият състав е съобразил също ЕР № 0629 от 26.10.2021 г. и ЕР № 0028 от 25.01.2021 г., и двете на ТЕЛК при МБАЛ „Проф. д-р Александър Герчев“ ЕООД, издадени по запитване на работодателя за освидетелстване на ищцата по чл. 333, ал.

1 КТ, съгласно които същата не страда от конкретно посочените заболявания (по Наредба № 5/1987 г. на министъра на здравеопазването) и не попада в обхвата на закрилата на чл. 333, ал. 1 КТ. С писмо на Дирекция „Инспекция по труда София-област“, на основание на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ и във връзка с постъпило искане от ответната ДГ е дадено предварително разрешение за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата, както и предварително съгласие от Синдикалната организация на „Синдикат на българските учители“ към КНСБ в ДГ „Слънце“ – [населено място], с изразено становище, че е спазен реда по чл. 10 КТД (колективен трудов договор). При горните фактически установявания второстепенният съд е приел, че към момента на уволнението ищцата е била освидетелствана със степен на инвалидност, въз основа на валидно ЕР на ТЕЛК с № 90072 от 06.07.2021 г. с определена 50 % трайно намалена работоспособност за срок от три години, като в решението са били посочени и противопоказните условия на труд за ищцата. Разяснил е, че с нормата чл. 333 КТ е уредена специална императивна закрила при уволнение, вкл. в случаите по чл. 328, ал.

1, т. 2 КТ, какъвто се явява настоящият, касаещи трудоустроени работници или служители, които подлежат на тази крайна санкция, но след предварително разрешение на инспекцията по труда и изразено мнение и на ТЕЛК. С оглед на това е направен решаващ извод, че в случая е преодоляна предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, ал. 3 КТ, но не и тази по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ, касателно трудоустроени работници или служители, в обхвата на която попада ищцата. В тази връзка е намерено да отсъства и изискуемото се от закона изрично мнение на ТЕЛК за така инициираното уволнение – чл. 333, ал. 2 КТ.

Горното е мотивирало въззивният съд да приеме, че уволнението е незаконно на формално основание и да го отмени без да разглежда спора по същество. Основателността на главния иск е предпоставила и основателност на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – с възстановяване на предишната работа и по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ с присъждане на обезщетение за принудителна безработица.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на 2

ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въпросите са със следното съдържание:

1. „Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички изложени факти и обстоятелства, както във въззивната жалба, така и в отговора й?“;

2. „Спазен ли е редът по чл. 333, във вр. с чл. 328 КТ, след като Инспекцията по труда е дала предварително разрешение с посочено основание по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ?“;

3. „Може ли съдът да осъществи контрол върху мнението на трудово-експертната лекарска комисия, дадено по реда на чл. 333, ал. 2 КТ и изпратено на Инспекцията по труда на основание чл. 333, ал. 1 КТ?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в решение № 211 от 14.12.2023 г. по гр. д. № 937/2023 г. на IV г.о., решение № 163 от 12.03.2024 г. по гр. д. № 405/2023 г. на II г.о., решение № 160-А от 16.12.2020 г. по т. д. № 2156/2019 г. на II т.о., решение № 764 от 20.12.2024 г. по гр. д. № 5258/2023 г. на IV г.о., решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на I т.о., решение № 230 от 23.04.2025 г. по гр. д. № 4785/2023 г. на II г.о., решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на III г.о., решение № 145 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г. на II г.о., решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на IV г.о., решение № 183 от 16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г. на II т.о., решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на IV г.о. (по първото питане), решение № 219 от 28.04.2011 г. по гр. д. № 1821/2009 г. на IV г.о., решение № 177 от 19.07.2017 г. по гр. д. № 3777/2016 г. на IV г.о., решение № 224 от 14.11.2019 г. по гр. д. № 2004/2019 г. на IV г.о., определение № 296 от 17.03.2009 г. по гр. д. № 4747/2008 г. на III г.о. и определение № 3437 от 01.07.2025 г. по гр. д. № 95/2025 г. на III г.о. (по второто питане), решение № 60092 от 07.06.2021 г. по гр. д. № 2605/2020 г. на IV г.о., решение № 177 от 19.07.2017 г. по гр. д. № 3777/2016 г. на IV г.о. решение № 49 от 20.03.2019 г. по гр. д. № 3119/2018 г. на IV г.о., решение № 61 от 05.03.2013 г. по гр. д. № 456/2012 г. на IV г.о., решение № 219 от 28.04.2011 г. по гр. д. № 1821/2009 г. на IV г.о. (по третото питане).

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че отсъстват основания за допускане на касационното обжалване.

Първият поставен въпрос е свързан със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото и касае приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Така обобщено питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото, както доводите и твърденията на страните, които имат значение за делото. В задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които 3 произтича спорното право и да обсъди в мотивите на крайния акт доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Налице са собствени мотиви при задължителна преценка на релевантните факти и обстоятелства относно приетата от въззивния съд основателност на предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ. Решаващият състав е изложил съображения в подкрепа на извода за непреодоляна предварителна закрила по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ при процесното уволнение, противно на доводите на работодателя в обратен смисъл. Така той се е произнесъл по тях като ги е обсъдил, произнасяйки се по предмета на делото. Дали извършения анализ и проведено обсъждане са довели до правилни изводи по същество, в производството по селекция на касационната жалба (чл. 288 ГПК) не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а по посочения по-горе процесуалноправен въпрос тези разрешения не противоречат на практиката на ВКС. Ето защо няма основание за допускане на касационното обжалване по това питане.

Предвид формулировката на останалите повдигнати в изложението питания, те нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същите са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а от становището на страната по правилността на обжалваното решение, като самите въпроси са фактически – т. е. отговорът по тях предполага обсъждане на доказателства. Въпросите са привързани към оплакванията на касатора за неправилна оценка на фактите по делото и чрез тях се изрязва несъгласие с извода за основателност на исковите претенции поради липсата на изрично мнение на ТЕЛК по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ и разрешение от Инспекцията по труда за уволнението на ищцата като трудоустроена. По своето естество повдигнатите въпроси съставляват доводи срещу правилността на въззивното решение и съставляват касационни основания (чл. 281, т. 3 ГПК), които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията (по чл. 288 ГПК). В последната касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. Ето защо, непоставянето на правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към постановките по т. 1 от цитирания по - горе тълкувателен акт.