Определение № 1574 от 28.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1574 гр. София, 28.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Мария Х.ва Частно касационно гражданско дело № 20248003104752 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба от Л. М. Т., чрез адв. Х. Р., срещу определение №1628/28.06.2024г. по в.ч.гр.д. № 1556/2024 г. на Софийски апелативен съд.

Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на процесуалния закон и необоснованост. Навежда довод за допуснато от въззивния съд неправилно приложение на Регламент (ЕС) № 1215/2012г. относно изключителната компетентност на съдилищата на държавите членки по споровете свързани с недвижими имоти, което е обусловило и извода, че спорът между страните е разрешен в влязло в сила решение. По същество претендира за отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

Насрещната страна „Еверест – Имобилиен Лигеншафтсфервертунгс Гезелшафт М.Б.Х“ ООД – Австрия не е депозирала писмено становище в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК и не изразява становище по жалбата.

Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване (инкорпорирано в жалбата), е наведен довод за противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС по материално правен и процесуално правен въпрос, но такива не са формулирани, нито могат да бъдат изведени, доколкото жалбата съдържа единствено касационни оплаквания.

Твърди се противоречие на определението с разпоредбите на чл.24 и чл.25 от Регламент (ЕС) №1215/2012 при определяне международната компетентност на съдилищата на държавите 1 членки и компетентният да се произнесе по предявените искове съд. Направено е и искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС дали съдебен акт по смисъла на Глава І „Приложно поле и определения“, чл.2 от Регламент (ЕС) №1215/2012 на съд на държава членка по случай попадащ в обхвата на чл.24 на друга държава членка и постановен на основание чл.26 и чл.27 от Регламента, следва да бъде признат като решение по същество на спора, който по силата на чл.24 е подсъден на съд на друга държава членка.

За да се произнесе, съставът на Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното:

С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определението на първостепенният Софийския градски съд за прекратяване на производството по делото поради липса на международна компетентност на сезирания български съд и поради разрешаване на спора с влязло в сила решение от съд в Австрия.

За да постанови този резултат въззивната инстанция констатирала, че производството било образувано по предявен от Л. М. Т. срещу „Еверест – Имобилиен Лигеншафтсфервертунгс Гезелшафт М.Б.Х“ ООД – Австрия иск за заплащане на сумата от 250 000 лв., част от общо дължимите 507 500 лв., представляваща цена по договор за учредяване вещно право на ползване на недвижими имоти, сключен в нотариална форма.

В срока по чл. 131 от ГПК ответното дружество направило възражение за липса на международна компетентност на българския съд, тъй като седалището на ответника е във Виена, Австрия и спорът следва да бъде разгледан от компетентния във Виена съд.

Направило и възражение за недопустимост на производството, тъй като между същите страни, на същото основание било образувано дело № 39 Cg69/22y пред Търговския съд – Виена, 39 състав, което е приключило с влязло в сила решение.

С оглед на изложеното, въззивният съд приел, че спорът по делото е с международен елемент, тъй като страните имат местоживеене и седалище в различни държави членки на ЕС, поради което преценката за международната компетентност на сезирания съд следва да се извърши по правилата на Регламент (ЕС) № 1215/2012г. Позовал се на разпоредбите на Регламента относно правилата за определяне на компетентния съд, когато ответникът има местоживеене в държава членка (чл.4) и по дела във връзка договори, сключени от потребители. Отбелязал, че съгласно разпоредбата на чл.26 извън компетентността, която произтича от други разпоредби, компетентен е този съд на държава членка, пред който се яви ответникът, освен когато той се явява, за да оспори компетентността на съда, или когато друг съд има изключителна компетентност според чл.24. Посочил, че ответникът е възразил срещу компетентността на българският съд на две основания – за компетентност на съда по седалището на ответника и поради наличие на влязло в сила решение, постановено от съд на друга държава членка.

Съдът установил, че с решение по дело № 39 Сg69/22у на Търговския съд на Виена, спорът предмет на производството между същите страни, за процесното вземане, произтичащо от един и същи юридически факт – договора за възмездно ползване на четири недвижими имота, бил разрешен със сила на пресъдено нещо. Констатирал, че решението е преминало инстанционен контрол, пред Висшия окръжен съд на Виена, като апелативен съд, който с 2 окончателно решение намерил обжалването неоснователно.

С оглед на тези факти и разпоредбите на чл.29, ал.3 от Регламент (ЕС) 1215/2012г. и чл.299, ал.1 от ГПК, въззивният съд направил извод, че е длъжен да зачете компетентността на първия сезиран съд и не може да пререшава вече решен спор от друг съд на държава членка.

Изложил съображения, че този отказ не е в нарушение на чл.6 от ЕКЗПЧОС, нито чл.1 от Протокол 1 към нея. Посочил, че съгласно чл.36 от същия Регламент, решението постановено в една държава членка, се признава в друга държава членка без изискване на специално производство, а българският съд е задължен да съобрази влязлото в сила решение на съда в гр. Виена, Австрия. Допълнително изложил съображения, че забраната за пререшаване на спора, вече решен с влязло в сила решение между същите страни, на същото основание и предмет, не може да бъде преодоляна от обстоятелството, че ответното дружество има филиал на територията на Република България. По тези съображения въззивният съд потвърдил обжалваното първоинстанционно определение.

Съгласно разпоредбите на чл. 629, ал. 3 ГПК и чл. 267, § 3 ДФЕС съдът, чието решение не подлежи на обжалване е задължен да отправи запитване за тълкуване на разпоредба от правото на Европейския съюз или за валидност на акт на органите на Европейския съюз.

Отправянето на преюдициалното запитване може да се извърши служебно от съда или по искане на някоя от страните по делото. Целта на същото е да се осигури точно и еднообразно тълкуване на разпоредбите на общностното право и да се гарантира, че разпоредбите на последното не се тълкуват единствено в светлината на националното право на съответната държава членка.

Изключенията от посоченото задължение са дефинирани в разпоредбата на чл.629, ал.3 от ГПК – когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на ЕС или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. Такива изключения са формулирани и в практиката на Съда на ЕС: когато по друго дело вече е разглеждан идентичен въпрос (решение от 27.03.1963г. по съединени дела 28/62, 29/62 и 30/62, Da Costa v Nederlandse Belastingadministratie, решение от 05.02.1963г. по дело 26/62, Van Gend en Loos v. Nederlandse Administratie der Belastingen и други); когато въпросът е ирелевантен, т. е. от него не зависи изходът на делото пред националния съд (решение от 16.09.1982г. по дело 132/81, Vlaeminck, решение от 16.07.1992г. по дело С-343/90, Lourenco Dias и други); когато правилното прилагане на правото на ЕС е очевидно и не оставя съмнение относно начина, по който трябва да бъде решен въпросът (решение от 06.10.1982г. по дело 283/81, CILFIT v. Italian Ministry of Health и други); когато спорът пред националния съд не е свързан с приложение на правото на ЕС, когато се касае до вътрешнонационален казус (определение от 06.10.2005г. по дело С-328/04, решение от 07.05.1997г. по съединени дела С-321-324/94, Pistre, решение от 18.10.1990г. по съединени дела С-297/88 и С-197/89, Dzodzi и други).

Настоящият съдебен състав счита, че не следва да се отправя преюдициално запитване по отправеното от молителя искане, по следните съображения: Поставеният въпрос (уточнен от настоящият състав) е свързан с приложението на разпоредбата на чл.45 във връзка с чл. 24 от Регламент (ЕС)1215/2012г. и се свежда до: налице ли са основания за отказ за признаване 3 на съдебно решение постановено от съд на друга държава членка, при нарушение на правилата определящи изключителната компетентност на съдилищата по чл.24 от Регламент „Брюксел I а“ по спорове с международен елемент в рамките на ЕС.

Основанията за отказ за признаване на съдебно решение, постановено в друга държава членка, са изрично изброени в разпоредбата чл. 45, пар. 1, б. „а–д“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 и не подлежат на разширително тълкуване. В този смисъл е практиката на Съда на ЕС по тълкуване на основанията за отказ по чл. 34 и 35 от Регламент „Брюксел I“ и на разпоредбите на чл. 27 и чл. 28 от Брюкселската конвенция, приложима и по отношение на разпоредбите на Регламент „Брюксел І а“ (решения по Дело C-414/92, Solo Kleinmotoren GmbH срещу Emilio Boch; Дело C-7/98, Dieter Krombach срещу Andrй Bamberski, и Дело C38/98, Rйgie nationale des usines Renault SA срещу Maxicar SpA and Orazio Formento. В същата е прието, че при извършване на преценката за наличие или липса на някое от основанията за отказ за признаване на съдебно решение, съдилищата на държавите членки са длъжни да съобразяват обстоятелството, че използваните в разпоредбите на регламента понятия са автономни, както и тълкуването им от Съда на ЕС. В решение по Дело С681/2013г., Diageo Brands BV v. „Симирамида-04“ ЕООД, е постановено, че при извършване на преценката за наличие или липса на основания за отказ за признаване и изпълнение на решение постановено от съд на държава членка, не се допуска преразглеждане по същество на чуждестранното съдебно решение съгласно чл. 36 от Регламент № 44/2001 (идентичен на чл. 52 от Регламент № 1215/2012), както и преразглеждане на компетентността на съда по произход, с изключение на посочените в чл.45, пар.1, б. „д“ от Регламент „Брюксел I а“ основания. Прието е още, че липсва основание за отказ за признаване на решението поради съображения, че нарушава обществения ред на държавата членка, когато грешката при прилагането на правото, на която е извършено позоваване, не съставлява явно нарушение на правна норма – считана за съществена в правния ред на Съюза, а следователно и в правния ред на държавата членка, в която се иска признаването – или на право, което е признато като основно в тези правопорядъци.

Съобразно правилото на чл.45, пар.1, б. „д“ от Регламент (ЕС) №1215/2012, от забраната за преразглеждане на компетентността на съда по произход са въведени няколко изчерпателно изброени изключения: ако международната компетентност е определена в нарушение на раздел 3, 4 или 5 от глава II, т.е. основанията за учредяване на международна компетентност по дела във връзка със застраховане (раздел 3), потребителски договори (раздел 4), индивидуални трудови договори (раздел 5), когато притежателят на полицата, застрахованото лице, третото ползващо се лице по застрахователен договор, увредената страна, потребителят, работникът или служителят са ответници, както и случаите на изключителна компетентност (раздел 6). В случаите, при които е допустимо да се извършва проверка на основанията за определяне на международната компетентност, съдът е обвързан от фактическите обстоятелства, на които съдът на държавата членка по произход е основал компетентността си.

Установена е и практиката на Съда на ЕС по приложение на разпоредбата на чл.24 от Регламента (дела Sanders/van der Putte 73/77; Lieber, C-292/93; Dansommer, 8/98; Reichert, 4