Решение № 11826 от 16.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11826 гр. София, 16.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 168 СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Божидар Ив. Стаевски при участието на секретаря АНТОАНЕТА АНГ. АНГЕЛОВА като разгледа докладваното от Божидар Ив. Стаевски Гражданско дело № 20251110155807 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

Производството е образувано по искова молба (първоначално депозирана като жалба пред Административен съд – София-град) на С. Х. И., ЕГН **********, с адрес гр. С........, срещу Н. А. П. (***), ЕИК ********, с адрес гр. С........, представлявана от Изпълнителния директор Р. С., чрез юрисконсулт Б. С., с която се иска осъждането на ответника да заплати на ищцата сумата от 8485.68 (осем хиляди четиристотин осемдесет и пет лева и шестдесет и осем стотинки) лева, представляваща парично обезщетение по чл. 61, ал. 2 вр. с ал.1 от Закона за държавния служител за общо 56 работни дни неизползван основен и допълнителен платен годишен отпуск за периода на незаконно уволнение от 06.03.2017 г. до 04.03.2019 г.

(включително), ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на последващото прекратяване на служебното правоотношение – 20.09.2024 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 16.06 (шестнадесет лева и шест стотинки) лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 20.09.2024 г. до датата на предявяване на исковата молба – 24.09.2024 г.

Ищцата твърди, че е работила по служебно правоотношение в Н. А. П. (***) от 01.06.2009 г. на длъжност „главен инспектор по приходите“ в Дирекция „Средни данъкоплатци и осигурители“ на ТД на *** София, отдел „Ревизии и проверки“. Със Заповед № 353 от 06.03.2017 г. на Изпълнителния директор на *** служебното правоотношение било прекратено на основание чл. 107, ал. 2 от ЗДСл поради получена найниска оценка на изпълнението на длъжността за 2016 г.. С окончателно Решение № 2243 от 18.02.2019 г. по адм. дело № 8627/2018 г. на Върховния административен съд (ВАС), Пето отделение, уволнението било обявено за незаконно и заповедта за прекратяване била отменена. Със Заповед № 792 от 01.03.2019 г. на Изпълнителния директор на *** ищцата била възстановена на заеманата преди незаконното уволнение длъжност, считано от 05.03.2019 г.. Периодът на незаконното уволнение от 06.03.2017 г. до 04.03.2019 г.

(включително) бил надлежно зачетен и заверен в служебната книжка като служебен и осигурителен стаж. Веднага след влизане в сила на съдебното решение – с писмена молба вх. № 94-С-123 от 26.02.2019 г., предявена при възстановяването , ищцата поискала от органа по назначаването подходяща компенсация за времето на незаконното уволнение съгласно Европейската социална харта, но такава не била изплатена, нито било осигурено реално ползване на платен отпуск за този период. Впоследствие, в периода от 18.12.2023 г. до 19.09.2024 г. (включително) ищцата се намирала в неплатен отпуск по нейна 1 молба. На 19.08.2024 г. подала заявление вх. № 94-С-955 по описа на ЦУ на ***, представляващо едномесечно предизвестие за прекратяване на служебното правоотношение по реда на чл. 105, ал. 1 и ал. 2 от ЗДСл, като в т. 2.1 от него изрично претендирала изплащане на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за времето на незаконното уволнение. Служебното правоотношение било окончателно прекратено със Заповед № 3055 от 04.09.2024 г., считано от 20.09.2024 г.. Към датата на прекратяването основната месечна заплата възлизала на 3170.00 лева. Със заповедта за прекратяване ответникът начислил и изплатил обезщетение по чл. 61, ал. 1 от ЗДСл само за отпуските за 2023 г. (13 дни) и 2024 г. (2 дни), по които размер и брой дни няма спор. Ответникът обаче изцяло подминал и оставил без плащане претенцията за отпуска, полагащ се за двегодишния период на незаконното уволнение. Ищцата поддържа, че съгласно рамковата разпоредба на чл. 7, параграф 2 от Директива 2003/88/ЕО и задължителното тълкуване, дадено в Решение на СЕС от 25.06.2020 г. по съединени дела C-762/18 и C-37/19 (ECLI:EU:C:2020:504), периодът на незаконно уволнение изцяло се приравнява на период на действително полагане на труд. На това основание за нея е възникнало субективно право на платен годишен отпуск в целия му полагаем размер, правото на парично обезщетение за който се поражда в момента на окончателното прекратяване на служебното правоотношение и не може да бъде ограничавано с референтни периоди или погасявано по давност чрез нормите на националното право. Сочи, че за длъжността „главен инспектор по приходите“ съгласно ЗДСл и Заповед № ЗЦУ-321 от 26.03.2013 г. на Изпълнителния директор на *** се полагат общо 29 работни дни отпуск на година – 20 дни редовен (основен) отпуск и 9 дни допълнителен отпуск за ненормирано работно време. Тъй като през периода на незаконното уволнение не е работила при друг работодател или възложител и не е била самоосигуряващо се лице, за нея се дължи обезщетение за общо 56 неизползвани работни дни отпуск (14 дни остатък за 2017 г., 29 дни за 2018 г. и 4 дни пропорционално за 2019 г.), равняващи се на главница от 8485.68 лева, изчислена въз основа на последната основна заплата и средномесечния брой работни дни. Поради забавата на ответника претендира и присъждането на мораторна лихва в размер на 16.06 лева за периода от ***ускането до предявяването на иска, както и законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане. Ето защо моли за изцяло уважаване на предявените искове.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът, чрез процесуалния си представител, е депозирал подробен писмен отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове изцяло като процесуално недопустими и по същество като неоснователни и недоказани.

На първо място, ответникът релевира възражение за липса на пасивна материалноправна легитимация по отношение на първоначално посочения ответник – Изпълнителния директор на ***. Поддържа, че служебното правоотношение по смисъла на ЗДСл възниква между държавния служител и съответната администрация като юридическо лице, поради което надлежна страна по имуществени спорове с правна квалификация чл. 61, ал. 2 от ЗДСл се явява самата Национална агенция за приходите, а не нейният ръководител в лично или длъжностно качество.

По съществото на правния спор ответникът оспорва изцяло размера на претендирания от ищцата отпуск от 56 работни дни за двегодишния период на незаконното уволнение. Ответникът признава, че със Заповед № 792 от 01.03.2019 г. ищцата е била възстановена на заеманата длъжност „главен инспектор по приходите“, считано от 05.03.2019 г., след като предходното уволнение е било отменено от съда. Изразява обаче становище, че за исковия период за ищцата е възникнало право единствено на основен платен годишен отпуск по чл. 56 от ЗДСл в размер на 20 работни дни за календарна година (или общо 37 работни дни пропорционално за периода от 06.03.2017 г. до 04.03.2019 г., след приспадане на реално ползваните 6 дни отпуск преди уволнението). Категорично оспорва правото на допълнителен платен годишен отпуск от 9 работни дни на година по чл. 50, ал. 2 от ЗДСл. Поддържа, че този вид допълнителен отпуск по закон и съгласно Заповед № ЗЦУ321 от 26.03.2013 г. на Изпълнителния директор на *** има специфичен компенсаторен характер – той се предоставя единствено за реално и действително полагане на труд в условията на ненормирано работно време с цел възстановяване на работната сила. Тъй като през периода на незаконното уволнение ищцата обективно не е престирала труд и не е работила в условията на удължен работен ден, правото на допълнителен отпуск за нея не е възникнало.

2

На следващо място, ответникът прави правопогасяващо възражение за изтекла изрична двугодишна давност по чл. 59а, ал. 2 във връзка с чл. 59, ал. 4 от ЗДСл по отношение на претендираните 37 работни дни основен отпуск. Сочи, че след възстановяването на служба на 05.03.2019 г., за ищцата е отпаднала пречката да ползва натрупания отпуск. Видно от представената по делото справка, ищцата обективно е отсъствала поради временна неработоспособност за периода от 21.10.2019 г. до 02.01.2020 г., поради което отпускът е бил законово отложен по реда на чл. 59, ал. 4 от ЗДСл.

Ответникът поддържа, че след завръщането на работа на 03.01.2020 г. за служителката не е съществувала никаква пречка да упражни субективното си право на отпуск до края на 2020 г., както и през следващите две календарни години – 2021 г. и 2022 г.. Тъй като законът не вменява в служебно задължение на администрацията да подканва или да определя кога служителите да ползват отпуските си, бездействието на ищцата е довело до правопогасяващия ефект на давността, която по отношение на този отпуск е изтекла окончателно на 31.12.2022 г..

Ответникът изтъква, че разпоредбата на чл. 61, ал. 2 от ЗДСл обвързва правото на парично обезщетение при ***ускане единствено с отпуските, чието право на ползване не е погасено по давност към датата на прекратяване на правоотношението (в случая – 20.09.2024 г.). На това основание поддържа, че при окончателното прекратяване на правоотношението на ищцата законосъобразно са изплатени само отпуските за 2023 г. (13 дни) и 2024 г. (2 дни), а претенцията за периода 2017 – 2019 г. е била правомерно отхвърлена. Поради неоснователност на главното вземане, оспорва като акцесорни и претенциите за мораторна и законна лихва. Ето защо, ответникът моли съда да отхвърли изцяло предявените искове и да му присъди ***равените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.

От събраните по към настоящото производство административно дело 9691/2024г. на Административен съд – София-град (АССГ) и адм. дело № 7189/2025 г. по описа на Пето отделение на Върховния административен съд (ВАС) се установява, че първоначално производството е било образувано АССГ по подадена от С. Х. И. жалба срещу мълчалив отказ на Изпълнителния директор на ***. С Решение № 14012 от 23.04.2025 г. АССГ е отхвърлил жалбата по същество. Посоченият съдебен акт е бил обжалван пред Върховния административен съд (ВАС), където е образувано адм. дело № 7189/2025 г. по описа на Пето отделение. С окончателно Решение № 12840 от 11.12.2025 г. ВАС е обезсилил първоинстанционното решение на АССГ като недопустимо, приемайки, че предявеното искане по съществото си представлява имуществен осъдителен иск по чл. 61, ал. 2 от ЗДСл, който подлежи на разглеждане по общия ред от общите съдилища, и е изпратил делото по компетентност на Софийския районен съд. След постъпване на материалите и образуване на процесното гр. дело № 55807/2025 г. по описа на СРС, 168-ми състав, в изпълнение на дадените от съда задължителни указания в Определение № 6235 от 12.02.2026 г. за отстраняване на нередовностите в исковата молба, ищцата е депозирала нарочно становищемолба с вх. № 76214 от 11.03.2026 г.. С него тя изрично е уточнила и конституирала надлежния ответник по пасивната материалноправна легитимация на спора, като е насочила осъдителните си претенции директно срещу юридическото лице – Н. А. П. (***), представлявана от Изпълнителния директор, оттегляйки първоначалните искания, насочени срещу Изпълнителния директор на *** в лично или самостоятелно длъжностно качество.

Софийският районен съд, второ гражданско отделение, 168 състав, като обсъди представените по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване изискванията на чл. 235 от ГПК, от фактическа и правна страна намира следното:

Предявен е иск с правно основание чл.61, ал.2 вр. с ал. 1 от Закона за държавния служител.

С посочената разпоредба се урежда субективното право на държавния служител на парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при прекратяване на служебното правоотношение. Фактическият състав, от който възниква субективното право на вземане за претендираното обезщетение, включва проявлението на следните кумулативни материалноправни предпоставки: съществуване на валидно служебно правоотношение между страните за исковия период; прекратяване на правоотношението на някое от предвидените в закона основания; наличие на определен брой дни натрупан, но неизползван 3 от служителя платен годишен отпуск – основен или допълнителен; обстоятелството, че към датата на прекратяване на правоотношението правото на ползване на този отпуск не е погасено по давност съгласно изискванията на чл. 59а от ЗДСл; както и съответствие на размера на претенцията с критериите за изчисляване по чл. 26, ал. 4 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация.