Определение № 4251 от 31.08.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4251 гр. София, 31.08.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Албена Бонева Касационно гражданско дело № 20268002100362 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “У. Е. У.“ Црт, представлявано от члена на Съвета на директорите Д. П., чрез адвокат Е. П., срещу въззивно решение № 4920 от 29.07.2025 г., постановено от Софийския градски съд по в.гр.д. № 2584/2024 г.

С влязло в сила определение касационното производство е частично прекратено като недопустимо.

Съдът намира, че работодателят не обжалва въззивното решение в частта, с която съдът е отхвърлил иска на В. по чл. 74, ал. 4 КТ, въпреки, че в жалбата е посочено, че въззивното решение се обжалва изцяло. Оплаквания във връзка с решението по този иск няма, а и той е постановен в интерес на работодателя, т.е. липсва и правен интерес за него да подава жалба, което би направило същата недопустима в тази част.

При тези разяснения, пред ВКС е висяща касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която Софийският градски съд се е произнесъл по искове на Г. К. В. с правно осн. чл. 215, ал. 1 КТ и чл. 117, ал. 1 КТ, както и за обезщетенията за забава по чл. 86 ЗЗД, натрупана върху главниците до датата на подаване на исковата молба, както и след тази дата – в размер на законната лихва, до окончателното издължаване, както и относно съдебноделоводните разноски.

Касаторът излага съображения за неправилност.

Насрещната страна Г. К. В., чрез адвокат П. С., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и 1 отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният Софийски градски съд, като изменил решението на първостепенния Софийски районен съд, осъдил дружеството да заплати на Г. В. следните суми: 12 953,12 лв. – неизплатени командировъчни пари за полети в периода 01.08.2019 г. – 10.08.2021 г., на осн. чл. 215, ал. 1 КТ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.09.2022 г. до окончателното издължаване; 3853,55 лв. – сбор от неплатени възнаграждения за дните, през които Г. В. е ползвала платен годишен отпуск в периода 01.11.2019 г. – 10.08.2021 г., на осн. чл. 177, ал. 1 КТ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.09.2022 г. до окончателното издължаване; 866,19 лв. – обезщетение в размер на законната лихва върху всяко от неизплатените възнаграждения по чл. 177 КТ, считано от датата на падежа на всяко от задълженията до 08.09.2022 г.

Въззивният съд, за да се произнесе, установил, че през периода от 11.12.2018 год. до 10.08.2021 год., между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „младши член на кабинен екипаж“, а впоследствие „стюардеса“. Съгласно чл. 5а от трудовия договор работодателят се е задължил да заплаща на ищцата брутна годишна заплата в размер на 9 714 лв., платима на 12 равни месечни вноски в зависимост от действително отработените месеци, която сума включва всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер, включително брутна фиксирана сума за допълнителна работа, извънреден труд и работа по време на празници, брутна фиксирана сума за часовете, в които служителят е бил в режим на готовност, брутна фиксирана сума за следобедни и нощни смени, брутна фиксирана сума за прослужено време.

Между страните е постигнато съгласие, че след всеки планиран и приключен сектор, работодателят ще заплаща на служителя така нареченото „секторно плащане“, като първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя, съгласно чл. 5б от трудовия договор, и работодателят няма да бъде длъжен да прави отделни плащания за тези сектори. Размерът на всяко стандартно секторно плащане за секторите, приключени от служителя в един ден, в допълнение към първите два сектора, е уговорен в брутна стойност от 20,54 лв., която сума следвало да бъде заплащана всеки месец от работодателя допълнително (чл. 5б, абзац 2 от трудовия договор). Уговорено е, също така, че служителят има право да получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни пари по смисъла на раздел IV от Наредбата за командировките и специализациите в чужбина в размери, допълнително установени в изрична заповед от работодателя (чл. 5б, абзац 3 от трудовия договор). На 20.09.2019 г. между страните е сключено допълнително споразумение към трудовия договор, по силата на което ищцата е заела длъжността „стюардеса“, при уговорено увеличено трудово възнаграждение в размер на 10 685 лв., съставено от същите компоненти, чийто размер също е бил увеличен, и при изрично посочен размер на секторните плащания - 24.45 лв. бруто съгласно чл. 5б. На 01.01.2020 г. между страните е 2 сключено допълнително споразумение към трудовия договор, по силата на което е изменен размерът на основната брутна заплата, който е увеличен на 11 573 лв., считано от 01.01.2020 год. Уговорено е и увеличение на размерите на компонентните, формиращи възнаграждението. На 01.04.2020 г. между страните е сключено допълнително споразумение към трудовия договор, по силата на което отново е изменен размерът на основната брутна заплата, като той е увеличен на 12 288 лв., считано от 01.04.2020 г. Уговорено е и увеличение на размерите на компонентните, формиращи възнаграждението. На 29.04.2020 г. между страните е сключено допълнително споразумение към трудовия договор, съгласно което, считано от 01.05.2020 г. размерът на всяко стандартно секторно плащане за секторите, приключени от служителя в един ден, в допълнение към първите два сектора, е 18,40 лв.

(бруто), която сума следва да бъде заплащана всеки месец от работодателя допълнително.

Установено е, че трудовото правоотношение е прекратено на 10.08.2021 г.

(на осн. чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ). За периода от 01.08.2019 г. до 10.08.2021 г. ищцата е прелетяла общо 492 сектора, като работодателят е заплатил 46 от тях. Съгласно вътрешни правила за работната заплата, наименувани от работодателя “Обяснение на заплатите на Кабинен екипаж“, работодателят е установил елементите на заплатата, в която е посочено, че се включва секторно плащане. Предвидени са „дневни пари“, които подлежат на плащане според броя отработени дни и не се облагат с данък, които не са командировъчни по см. чл.

215 КТ. Отделно е договорено заплащане на „командировъчни пари“- за нощувка далеч от дома в размер на брутна фиксирана сума 30 евро, авансово в началото на месеца според планираните пътувания, която съответно се добавя/приспада от заплатата спрямо реално извършените пътувания. Съдът, като тълкувал спорната клауза, приел, че действителната воля на страните е била „секторното заплащане“ с оглед броя на планираните и завършени сектори на ден да бъде разделено на два компонента: 1/ 1-ви и 2-ри сектор (първите два сектора), за които се заплаща основна брутна заплата и 2/ следващите сектори - 3-ти, 4-ти, 5ти и т.н., за които се заплаща допълнително възнаграждение, съобразно уговорената ставка.

Последното, като част от общото възнаграждение, се дължи всеки месец за изпълнение на трудови задължения на служителя и има същностна връзка с изпълнението на възложените му с трудовия договор задачи. Плащането му е било уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера му зависи от количеството на вложения труд. Тези плащания, за 3-ти и следващите сектори, са били и добавяни всеки месец при изчисляване на общото възнаграждение на Г. В.. Естеството на основанието за заплащането им, предвид специфичния характер на процесния трудов договор, довело въззивния съд до извод, че те са сигурни и предвидими, като без значение е различният им месечен размер, тъй като той е обусловен от възлаганите за осъществяване полети.

По отношение на иска по чл. 177 КТ, съдът взел предвид постановеното от Съда на Европейския съюз решение от 15.09.2011 г., постановено по преюдициално запитване по дело С-155/10, като направил извод, че всички предвидени плащания - за 3-ти, 4-ти и т.н. прелетян сектор, за първите два сектора (формирани и плащани от работодателя като „дневни пари“) и секторно плащане, наименовано „бонус“, са елемент от брутното трудово възнаграждение, въз основа на което се определя възнаграждението за платен годишен 3 отпуск по чл. 177 КТ. Те са предвидими, сигурни и нямат характера на обезщетение или еднократен паричен стимул. Прието е, че именно защото тези престации представляват уговорено допълнително трудово възнаграждение за положен труд, те са били дължими ежемесечно, постоянно, наред с основното трудово възнаграждение. Направен е извод, че работодателят не е притежавал и правото на преценка дали да заплати това допълнително трудово възнаграждение, а то е било дължимо при настъпването на обективния факт на осъществяването на първи и втори сектор, осъществяването на повече от два сектора, и осъществяването на по-дълги сектори (с по-голяма продължителност), т.е. било е поставено в зависимост само от осъществяването на трудовата функция на ищцата (изпълнени летателни часове.

По отношение на иска по чл. 215 КТ, съдът приел за установено, че в периода на полагане на труд ищцата е била в международни командировки. По силата на договорна клауза - чл.

5б, абзац 3 по представения трудов договор, уговорено е възнаграждение според разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от раздел IV на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, която препраща към Приложение №3а, т.е. уговореният размер е 55 евро на ден.

Съдът установил дължимата сума и я присъдил, като приел за неоснователни доводите на дружеството-работодател, че е изплатило дължимите командировъчни пари. Развил съображения, че Наредбата е издадена от МС на основание чл. 215 КТ и може да определя само минимален размер на обезщетенията при командироване, а също, че работодателят, при определяне на размера на тези обезщетения, не може да ги фиксира под предвидения размер, дори по взаимно съгласие с работника или служителя, а още по-малко могат да имат правен ефект издадените едностранно от него заповеди или други актове.

Касаторът развива доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение по три групи съображения, както и за очевидна неправилност.

Счита, че решенето е недопустимо поради това, че дружеството е ненадлежен ответник, в съответствие с постановките на ТР № 1/2010, обявено на 30.03.2012 г. на ВКС, по тълк.д. № 1/2010 г. на ОСГК; клонът на дружеството не е конституиран като задължителен другар по делото, в съответствие с постановките на ТР № 7/13.01.2023 г. на ВКС по т.д. № 7/2020 г. на ОСГК; недопустимост на решението по чл. 128, ал. 2 ГПК, в частта, с която искът е отхвърлен, поради това, че е има произнасяне по невъведено от страните твърдение за погасяване чрез реално плащане, респективно по преклудирано основание на иска, въведено едва с въззивната жалба; недопустимост на решението по чл. 177 КТ, поради произнасяне по невъведено основание/непредявен иск.

Изложените съображения – надлежен или ненадлежен ответник е касаторът, касаят основателността на претенциите. Съдът следи за процесуалната легитимация, не за материалноправната (надлежна страна ли е ответникът по материалноправния спор). В правната теория и практиката на Върховния касационен съд няма съмнение, че надлежни страни по материалното правоотношение са тези, на които съответно принадлежат правата и задълженията по правоотношението. Процесуалната легитимация се определя от твърденията в исковата молба за това кои са страните по спорното материално 4 правоотношение и може да не съответства на действителното правно положение. За допустимостта на исковия процес е необходимо наличие на процесуална легитимация, а относно надлежните страни по материалното правоотношение съдът се произнася със съдебното решение. В този смисъл, дали ищецът е носител на претендираното субективно материално право или право, което ще бъде накърнено, ако спорното съществува, съответно дали ответникът неоснователно оспорва, накърнява или претендира същото право, са въпроси, които се разрешават по съществото на спора, а не касаят допустимостта на исковото производство. (напр. решение № 61/13.06.2014 г. по гр.д. № 3306/2013 г. на ВКС, IV г.о.).