Решение № 2121 от 27.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2121 гр. София, 26.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ванина Младенова Въззивно гражданско дело № 20221100505796 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 2063 от 16.03.2022 г., постановено по гр. д. № 57521/2021 г. по описа на СРС, 167 състав, е отхвърлен предявеният от Л. Д. Г. срещу „С. Г. Г.“ ЕАД иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Л. Д. Г. не дължи на „С. Г. Г.“ ЕАД чрез принудително изпълнение на сумата от 222,23 лв. - главница за ползвани далекосъобщителни услуги в периода от 25.06.2009 г. до 24.07.2009 г., за която сума е издаден изпълнителен лист от 23.05.2013 г. по ч. гр. д. № 14895/2012 г. по описа на СРС, ГО, 84 състав, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20188630403075 по описа на ЧСИ С. Х..

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски в размер на 360 лв. за първоинстанционното производство.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата Л. Д. Г., чрез адв. Р. Р..

Излага съображения, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Намира за незаконосъобразно изводите на първоинстанционния съд, че давността тече от датата на перемпцията а не от датата на последното изпълнително действие, както и че давността, с която се погасява процесното вземане е пет години. Изразява несъгласие с изводите на съда, че всики подадени след настъпването на перемпцията молби следва да се считат като подадени за образуване на ново изпълнително дело, тъй като в тях липсва такова волеизявление на взискателя. Подобно волеизявление е направено през 2018 г., когато е образувано ново дело, но в периода от 12.07.2013 г. до 26.11.2018 г. процесното вземане се погасило по давност. Сочи, че последното изпълнително действие е извършено през 2014 г., поради което правото на принудително изпълнение на процесното вземане се е погасило с изтичането на тригодишна давност. Излага съображения, че приожение намират разясненията, дадени с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГК на ВКС 1 и до приемането му не се прилага ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно което давността спира да тече по време на изпълнителното производство. Излага аргументи, че за вземанията, които са предмет на влязла в сила заповед за изпълнение, без да е проведено исково производство по реда на чл. 422 ГПК, какъвто е настоящия случай, разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е неприложима и процесното вземане като периодично се погасява с тригодишна давност. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ответника „С. Г. Г.“ ЕАД, с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, постановеното в съответствие с практиката на съдилищата.

Поддържа, че изпълнителното дело е образувано през 2013 г., а последното изпълнително действие по него е извършено на 28.11.2013 г. Kъм 26.06.2015 г., когато е постановено ТР № 2/26.06.2015 г., изпълнителното дело е било висящо, но давността относно вземането не е текла, поради което с образуването на ново дело и предприеманите изпълнителни действия давността отново е била прекъсната. Моли съда да потвърди обжалваното решение, като му присъди сторените по делото разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Л. Д. Г. срещу „С. Г. Г.“ ЕАД, с която е предявен с иск с правно основание чл. 439 ГПК, с който оспорва изпълнението, позовавайки се на изтекла след производството по издаване на изпълнителния титул погасителна давност относно вземането за главница. Исковата претенция е основана на новонастъпили факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, което обуславя наличието на правен интерес за ищцата да претендира по исков ред установяване на несъществуването на изпълняемото право.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което следва да бъдат разгледани доводите за неговата неправилност.

Между страните по делото е безспорно, че срещу Л. Д. Г. в полза на „С. Г. Г.“ ЕАД е издаден изпълнителен лист от 23.05.2013 г. по ч. гр. д. № 14895/2012 г. по описа на СРС, 84 състав, въз основа на който срещу нея е образувано изпълнителелно дело №20138630401738 по описа на ЧСИ С. Х., с рег. № 863, с район на действие СГС по молба на взискателя от 10.06.2013 г.

На 15.08.2014 г. е връчена покана покана за доброволно изпълнение на длъжника Л.

Г..

По изпълнителното дело са изпратени запорни съобщения до множество търговски банки, като на 22.07.2013 г. е наложен запор по сметка на длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД, а с молба от 09.08.2013 г. от взискателя на частния съдебен изпълнител са възложени правомощията по чл. 18 ЗЧСИ.

На 28.11.2013 г. по сметка на частния съдебен изпълнител е извършено на плащане на сума в размер на 20 лв. от длъжника.

С молба от 30.08.2017 г. взискателят е поискал извършване на справка за разкрити банкови сметки на името на длъжника и за получавано от длъжника трудово възнаграждение или пенсия, както и налагане на запор върху тях.

С постановление от 20.03.2018 г. на частния съдебен изпълнител производството по изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433, т. 8 ГПК.

2

По молба на взискателя на 26.11.2018 г. е съставен приемо-предавателн протокол, съгласно който му е предаден оригинала на процесния изпълнителен лист.

Въз основа на върнатия оригинал на изпълнителния лист „С. Г. Г.“ ЕАД е подало на 26.11.2018 г. молба до ЧСИ за образуване на ново изпълнително производство, като с молбата му е възложило по чл. 18 ЗЧСИ извършване на действия по принудително събиране на вземанията.

Във връзка с подадената молба е образувано изпълнително дело под № 3075/2018 г.

На 30.11.2018 г. е наложен запор по сметка на длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД.

С молба от 07.08.2019 г. взискателят е поискал извършване на справка за разкрити банкови сметки на името на длъжника, за получавано от длъжника трудово възнаграждение или пенсия и за наличие на МПС на името на длъжника, както и за налагане на запор върху откритите банкови сметки, възнаграждения за труд, извършване на опис и оценка на движими вещи.

С молба от 28.09.2021 г. взискателят е поискал извършване на справка валидни трудови договори и налагане на запор, както и насрочване на ден и час за извършване на опис на движими вещи, а с молба от 29.11.2021 г. е поискано извършване на справка за недвижими имоти и налагане на възбрана, както и налагане на запор върху получаваната от длъжника пенсия.

Пред въззивния съд спорни между страните са въпросите за продължителността на срока на погасителната давност относно процесното вземане, признато с влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 19.07.2012 г. по гр. д. № 14895/2012 г. по описа на СРС, както и за погасяването на дължимите се суми поради изтичане на предвидената в закона погасителна давност в хода на изпълнителното производство.

Съгласно чл. 416, ал. 1 ГПК, когато възражение не е подадено в срок или е оттеглено, заповедта за изпълнение влиза в сила. Въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист и отбелязва това върху заповедта. В настоящия случай е безспорно, че заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е влязла в сила, като невъзразена от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Следва да се посочи, че целта на заповедното производство е по надлежния ред да бъде установено спорно ли е вземането – законът презюмира, че вземането е безспорно, когато в срока не е подадено възражение. След изтичане на срока по чл. 414, ал.2 ГПК възможността за възражение на длъжника се преклудира, поради което предявеният след този срок установителен иск, че вземането не съществува е недопустим /така определение № 318/ 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2108/2019 г. по описа на ВКС, IV г. о./. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането на основания факти, настъпили до изтичането на срока за подаване на възражениепо може да бъде предявен само при наличието на предпоставките по чл. 424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства, а заповедното производство може да бъде възобновено при наличието на предпоставките на чл. 423 ГПК. Съгласно чл. 439 ГПК няма пречка да бъде предявен и разгледан иск за оспорване на вземането, но само на основание факти, настъпили след изтичането на срока за подаване на възражение. Извън посочените хипотези длъжникът няма право на друг иск за защита./така определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на ВКС, IV г. о., определение № 60818/15.12.2021 г. по гр. д. № 2482/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 6/21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, I т. о./. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.); във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвижда възможност за предявяване искове – чл. 252 ГПК (отм.); , чл. 254 ГПК (отм.); , чл. 255 ГПК (отм.); , които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на 3 окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.

Съгласно т. 14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал.

1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал.

1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК и законодателят е предвидил преклудиране на доводите срещу основателността на претенцията, както и възражението за изтекла погасителна давност, със срока за възражението.

Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД давността е винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно решение. Цитираната норма следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице постановена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в законоустановения срок. Ето защо направените с въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Съгласно т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т.

8 ГПК /чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм./, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според задължителните разяснения, дадени в мотивите по т. 10 предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ) прекъсва давността: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. В тълкувателния акт е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл. 116, б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин. Разяснено е, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес. Тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в” ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността нито отпадане на ефекта на прекъсването. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебния изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудителното изпълнение.

Разпечатката съдържа 41 от 65 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/140f2954-802b-426a-8012-5f45d4141e09