Решение № 1594 от 17.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1594 гр. София, 17.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20231100514054 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 17174/23.10.2023 г., постановено по гр.д. № 2567/2023 г. на Софийски районен съд, 156 състав, съдът е отхвърлил предявените от „Топлофикация София” ЕАД срещу Л. Х. Н. и С. Б. Н. искове с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Л. Х. Н. и С. Б. Н. дължат разделно и поравно на „Топлофикация София” ЕАД следните суми: сумата от 526,91 лева, представляващи цена на доставена топлинна енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за периода м. 11.2019 г. до м. 04.2021 г. за недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, абонатен № 194574, сумата от 68,42 лева, представляващи мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2020 г. – 12.07.2022 г., сумата от 44,73 лева, представляващи цена на услугата „дялово разпределение” за периода м. 06.2019 г. – м. 04.2021 г., както и сумата от 9,16 лева, представляващи мораторна лихва върху цената на услугата „дялово разпределение” за периода 31.07.2019 г. – 12.07.2022 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 22.08.2022 г. по ч.гр.д. № 39502/2022 г. по описа на СРС, 156 състав.

Решението е постановено при участието на третото лице помагач на ищеца – „ПМУ Инженеринг“ ООД.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца „Топлофикация София” ЕАД. Релевирани са оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че по делото е представена данъчна декларация от 05.11.2012 г. от ответниците, които са декларирали, 1 че са собственици на имота при равни квоти въз основа на договор, който не е описан в декларацията. Поддържа се, че тази декларация трябва да се цени като извънсъдебно признание за притежаваните от ответниците права, като се сочи, че извънсъдебното признание има същата стойност, както и съдебното такова. Поддържа се, че в списък на етажните собственици от 2002 г. фигурира името на ответницата Л. Х. Н. за ап. 113, като участието в това общо събрание е индиция за притежанието на правото на собственост. Поддържа се, че потребител може да откаже заплащане на доставено централно отопление до самостоятелен обект, но не може да откаже заплащането на топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация и от отоплителни тела в общите части на сградата. Предвид изложеното се иска отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове. Претендират се разноски по делото.

Въззиваемите – Л. Х. Н. и С. Б. Н., чрез назначения им особен представител оспорват жалбата. Твърдят, че ищецът не е представил доказателства за правото на собственост върху процесния имот. Сочат, че представените доказателства касаят периоди, предхождащи исковия. Твърдят, че е представена неподписана декларация по чл. 14 ЗМДТ, поради което изявленията в нея не могат да се възприемат като извънсъдебно признание на вписаните обстоятелства. Твърдят, че представеното по делото заявление от 2015 г. не съдържа признание за право на собственост. Поддържат, че ищецът не е доказал пълно и главно, че именно ответниците са били собственици на имота за процесния имот. Предвид изложеното молят да се потвърди първоинстанционното решение.

Третото лице помагач на ищеца – „ПМУ Инженеринг” ООД, не взима становище.

Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно и субективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 149 и сл. ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По исковете по чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ:

За да се уважи искът за претендирана стойност на доставена, но незаплатена топлинна енергия, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че е възникнало облигационно отношение с ответната страна, по силата на което ищецът е престирал в количествено и качествено отношение топлинна енергия през исковия период, а за ответната страна е възникнало задължението да заплати уговорената цена в претендирания в исковата молба размер. Ищецът следва да докаже също така, че през исковия период е извършвана услугата „дялово разпределение”, 2 както и че същият се явява легитимиран да получи възнаграждението за тази услуга в претендирания по делото размер.

Не е спорно между страните, а и се установява по делото, че „Топлофикация София“ ЕАД е енергийно предприятие, по отношение на чиято дейност са приложими разпоредбите на ЗЕ и подзаконовите актове, издадени въз основа на него. Установява се от приетата без възражения на страните съдебнотехническа експертиза, че процесният апартамент се намира в сграда – етажна собственост, присъединена към топлопреносната мрежа.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда, присъединена към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. А по арг. от чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие към клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия.

Основният спорен въпрос пред въззивната инстанция е свързан с това дали по делото се установява, че ответниците (настоящи въззиваеми) са били собственици на процесния топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, през исковия период.

Необходимо е да се посочи, че поначало правнорелевантен факт, който е от значение за спора, може да бъде доказван както чрез пряко, така и чрез косвено доказване, освен ако не съществува законово ограничение за вида на доказването. При косвеното доказване се установяват факти от действителността, които се намират във връзка с релевантния за спора факт, който трябва да бъде доказан в спорното производство. Тоест съдът може да приеме за установено обстоятелство, което е доказано по косвен път тогава, когато се изгражда система от доказателствени факти, която изключва всяка друга вероятност и създава сигурност, че правнорелевантният факт се е осъществил – така Решение № 60221/19.01.2022 г. по гр.д. № 3270/2020 г. на IV Г.О. на ВКС.

В случая по делото е приобщено представено от Столична община извлечение от декларация по чл. 14 ЗМДТ, подадена от ответницата (настояща въззиваема) Л. Х.

Н. на 05.11.2012 г. От извлечението е видно, че Л. Х. Н. в качеството на данъчнозадължено лице е декларирала, че е собственик на апартамент, находящ се в гр. София, ж.к. ****. В декларацията е посочено, че имотът е придобит въз основа на договор, който не е индивидуализиран. Л. Х. Н. е посочила, че притежава ½ ид.ч. от правото на собственост, а другата ½ ид.ч. принадлежи на С. Б. Н..

Подадената от Л. Х. Н. данъчна декларация за имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, представлява частен документ, който съдържа извънсъдебно признание за неизгоден факт, а именно – за това, че ответницата (настояща въззиваема) Л. Х. Н. притежава ½ ид.ч. от правото на собственост върху процесния имот.

Горепосоченото изявление следва да се тълкува във връзка със заявление с вх.

№ 8443/04.06.2015 г., отправено от Л. Х. Н. до „Топлофикация София” ЕАД. В заявлението Л. Х. Н. е вписала до името си адрес в гр. София, ж.к. ****. Със заявлението Л. Х. Н. е отправила молба до „Топлофикация София” ЕАД да не се начислява повече консумация на топлинна енергия в жилището й. Ответницата настояща въззиваема) е посочила, че никой не живее в жилището й. Като приложение е посочено от Л. Х. Н., че се прилага удостоверение, потвърждаващо запечатването на радиаторите в жилището й. Доколкото в заявлението не е посочено, че оплакванията се отнасят до различен имот, то може да се приеме, че същите касаят тъкмо ап. 113, находящ се в бл. 7, вх. Б, ж.к. „Зона Б-5”. Автентичността на обсъжданото заявление не е била оспорена по реда на чл. 193 ГПК в срока за отговор на исковата молба, поради което съдът следва да приеме, че изявленията принадлежат тъкмо на Л. Х. Н..

3

Настоящият състав приема, че въз основа на горните извънсъдебни изявления на ответницата (настояща въззиваема) може да се формира извод, че Л. Х. Н. притежава ½ ид.ч. от правото на собственост върху процесния имот. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че постоянният адрес на ответницата (настояща въззиваема) също е на този адрес. Освен това индиция за това, че Л. Х. Н. е собственик на процесния имот, се извежда и от представените по делото протоколи за общи събрания на етажните собственици. Макар и неподписани от Л. Х. Н. поради научастие в събранията, в списъците към протоколите като етажен собственик от трети за спора лица, живеещи в процесната топлоснабдена сграда, е посочена и Л. Х. Н..

Следва да се посочи също така, че по делото само голословно се оспорва, че Л.

Х. Н. не е съсобственик на процесния имот. Всъщност особеният представител нито твърди, нито доказва, че ответницата (настояща въззиваема) Л. Х. Н. се е разпоредила към исковия период с притежаваната от нея ½ ид.ч. от правото на собственост върху процесния имот в полза на трето лице.

Предвид горното въззивният съд приема, че в исковия период Л. Х. Н., като съсобственик на топлоснабден самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост, е имала качеството на битов клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ. Тоест установено е съществуването на облигационно отношение между „Топлофикация София” ЕАД и Л. Х. Н., произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който договор „Топлофикация София“ ЕАД е доставяло в имота на Л. Х. Н. топлинна енергия. Поради това за Л. Х. Н. е възникнало насрещно задължение да заплати цената на доставената енергия. Тоест насоченият срещу Л. Х. Н. иск е доказан по основание. В подкрепа на този извод са и разясненията, дадени с Решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д. № 3184/2013 г. на III Г.О. на ВКС, според които по силата на чл. 150 ЗЕ „между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да необходимо изричното им приемане от потребителя. Липсата на подадена от потребителя молба за откриване на партида не означава, че няма облигационни отношения между страните, тъй като тези отношения се презумират от закона”.

По делото обаче не е представена декларация по чл. 14 ЗМДТ, изходяща от С. Б.

Н. в качеството на данъчнозадължено лице, респ. не е представено друго изявление, в което той извънсъдебно да е признал, че притежава някаква част от правото на собственост върху процесния топлоснабден имот. По делото нито са наведени твърдения за роднинска връзка между Л. Х. Н. и С. Б. Н., нито е доказана такава връзка, а задълженията са претендирани от двамата ответници (настоящи въззиваеми) при условията на разделност. При това обстоятелство съдът не може да приеме само въз основа на изявленията на Л. Х. Н., че и С. Б. Н. притежава ½ ид.ч. от правото на собственост върху процесния имот. След като не се доказва, че С. Б. Н. е съсобственик на процесния имот, то не се установява и наличие на облигационно отношение между него и „Топлофикация София” ЕАД към исковия период. Следователно всички искови претенции спрямо С. Б. Н. са изцяло неоснователни и правилно са отхвърлени от страна на СРС.