Определение № 2169 от 29.08.2023, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2169 гр. София, 28.08.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на двадесет и осми август през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно частно гражданско дело № 20231000501999 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 274 – 279 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от 2.06.2023 г. на ищеца А. П. И. срещу определението от 16.05.2023 г. по гр. д № 10103/2021 г. на Софийския градски съд, І-17 състав, с което е допълнено в частта на разноските определението от 28.10.2022 г., като на осн. чл. 78, ал. 4 и 8 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника Агенция за публични предприятия и контрол разноски в размер на 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

С определение № 1942/27.07.2023 г. въззивният съд се е произнесъл по съществото на жалбата, като е потвърдил обжалвания съдебен акт. Въззивното определение е връчено на пълномощника на жалбоподателя на 21.08.2023 г., който в срок е подал частна касационна жалба с вх. № 19260/23.08.2023 г., която е в процес на администриране.

С няколко последващи молби жалбоподателят е отправил редица нови искания към въззивния съд. По същите съдът намира следното:

По молба с вх. № 19259/23.08.2023 г.

Същата съдържа няколко различни искания.

На първо място, молителят желае допълване на въззивното определение от 27.07.2023 г., като твърди, че съдът не се бил произнесъл по всички искания в частната му жалба. Едно от тези искания било за освобождаване от такси и разноски по делото. Този довод е неоснователен.

Предметът на въззивното дело е законосъобразността на обжалваното определение на СГС от 16.05.2023 г., с което по реда на чл. 248 ГПК на ответника са присъдени разноски – юрисконсултско възнаграждение. По този предмет въззивният съд се е произнесъл изцяло, 1 като е потвърдил обжалваното определение, т.е. липсва непълнота по смисъла на чл. 250 ГПК. Дали въззивният съд е обсъдил в мотивите си всички доводи в жалбата е ирелевантно за преценката за непълнота по чл. 250 ГПК – тя се преценява спрямо диспозитива на въззивното определение. Друг е въпросът, че въззивният съд е обсъдил и оплакването, че първоинстанционният съд не се бил произнесъл по искането на ищеца за освобождаване от такси и разноски по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК /вж. стр. 3 – 4 от въззивното определение/, като е прието, че това обстоятелство е от значение само за дължимите към държавата разноски, но е без значение за дължимите към насрещната страна разноски, които именно са предмет на обжалвания акт. С обжалвания акт не са присъдени разноски в полза на съда – за държавни такси, поради което този въпрос е ирелевантен към предмета на въззивното дело.

В рамките на настоящото частно производство въззивният съд не може да се произнася по искане за освобождаване от такса за първоинстанционното производство, а това е от компетентност на първоинстанционния съд, който може да се произнесе по такова искане след връщане на делото при него /т.е. след произнасянето на ВКС/.

На второ място, молителят твърди, че липсва произнасяне по искането за освобождаване от такса за самата въззивна частна жалба. Такова искане действително е направено, вкл. и в настоящата молба. Същото обаче е противоречиво обосновано – от една страна се сочи, че се прави на осн. чл. 83 ГПК, а от друга се поддържа, че определеният размер от 15 лв. не е законосъобразен – не съответствал на правилата на чл. 9а ЗОДОВ, чл. 2а във вр. с чл. 18 от Тарифата за държавните такси по ГПК, по които трябвало да бъде 5 лв. (1/2 от 10 лв.).

Поради тази неяснота на искането въззивният съд е неведение дали е сезиран с искане по чл.

83 ГПК или с такова по чл. 4б ЗДТ за възстановяване на част от внесената такса, като недължимо внесена. Искането е от компетентността на въззивния съд и в двата аспекта, поради което следва да се разгледа.

Като първи следва да се разгледа въпроса за дължимия размер на държавната такса по частната жалба. В изпълнение на разпореждането от 6.06.2023 г. на СГС жалбоподателят е внесъл такса в размер на 15 лв. с преводно нареждане от 16.06.2023 г. /л. 21 от делото на САС/. Този размер е правилно определен от СГС, тъй като приложима е таксата по чл. 19 от Тарифата за държавните такси по ГПК, според която разпоредба за частна жалба по гражданско дело се събира такса 15 лв. Противно на доводите на жалбоподателя не е приложима таксата по чл. 18 от Тарифата, която касае само таксите за въззивни или касационни жалби, т.е. жалби подадени срещу решението по съществото на исковия спор.

Само при такива жалби таксата за обжалване е в размер на 1/2 от тази за предявяване на иска. Настоящата жалба не е въззивна, а е частна, поради което нейният законосъобразен размер е именно 15 лв. на осн. чл. 19 от Тарифата. Ето защо тя не е частично недължима за разликата над 5 лв., поради което не подлежи на възстановяване по реда на чл. 4б ЗДТ.

Неоснователно е и алтернативното искане за освобождаване от таксата за частната жалба за производството пред САС. Според чл. 83, ал. 2 ГПК то може да се уважи от съда само, ако се докаже, че лицето няма достатъчно средства да заплати съответната такса, т.е. което е в невъзможност да плати поради липса на средства. В случая обаче самият жалбоподател 2 лично е внесъл дължимата такса по сметка на САС – видно от преводното нареждане от 16.06.2023 г., в което фигурира като вносител. Самото фактическо внасяне на таксата обуславя, че тя е във финансовите възможности на вносителя, което е доказателство, че той има средства да я заплати. Това е достатъчно за отхвърляне на искането – след като таксата е реално внесена от страната, то последната не е в невъзможност за нейното плащане.

Същевременно, размерът на таксата /15 лв./ е изключително нисък с оглед актуалната икономическа обстановка в страната, че да обуславя прекомерна финансова тежест за когото и да било /този размер на таксата е определен още през 2008 г., когато е приета тарифата и не е актуализиран с натрупаната от тогава значителна инфлация/. Ето защо това искане е неоснователно.

На трето място, в молбата се иска на осн. чл. 253 ГПК съдът да премахне част от мотивите на определението от 27.07.2023 г., в които въззивният съд е направил констатации и оценки относно писмените изявления по делото, направени от процесуалния представител на страната, вкл. и в процесната частна жалба.

По отношение на това искане следва да се отбележи, че съдът не разполага с правомощие да променя мотивите на вече постановен акт. Такова правомощие не дава и разпоредбата на чл. 253 ГПК, която при това се отнася до определенията, които не слагат край на делото, а определението от 27.07.2023 г. слага край на настоящото частно гр.д. № 1999/2023 г.

Извън това и за пълнота следва да се посочи и, че противно на поддържаното в молбата в коментираната част от мотивите на определението от 27.07.2023 г. не се съдържат обиди към страната или пълномощника й. Не всяка критична оценка и не всяка критична констатация представляват обида – между двете неща трябва да се прави разлика. Съдът не само има право, но е и задължен да преценява /т.е. оценява/ процесуалните действия на участниците по делото, тъй като без подобна преценка /оценка/ той не може да реши делото.

Същевременно, съдът прави разграничение между процесуалните изявления на страна – неюрист и процесуалните изявления на професионален представител, като адвокат или юрисконсулт. Последните са призвани не само да осъществяват правна помощ на защитаваната страна, но и да бъдат „първи помощници на правосъдието“. Към тези професионални представители е оправдано да има по-високи изисквания, които са и законово закрепени – вж. Закона за адвокатурата. Тези професионални представители следва да са запознати както с изискванията на процесуалните закони, така и с добрите съдебни практики относно организиране на защитата на техните повереници. Част от тези добри практики е и умението да излагат кратко, точно и ясно своите писмени искания към съда, вкл. техните обосновки. По настоящото дело писмените процесуални изявления на ищеца чрез неговия адвокат не само не отговарят на тези изисквания, но те затрудняват значително съдебните инстанции, през които е преминал спора, с извличане на същината на исканията и тяхната обосновка. Съвсем отделен е въпросът, че високите изисквания към адвокатите, съдържащи се в Закона за адвокатурата и Етичния кодекс на адвоката, предполагат завишена отговорност на адвоката спрямо интересите на подзащитния. Така например адвокатът трябва да консултира професионално клиента си, като му разяснява какви са 3 шансовете да спечели едно дело и ако няма такива шансове или те са нищожни – да не го заблуждава, че може да спечели и да заведе делото, само за да усвои хонорара, а впоследствие като загуби делото – да обвини „лошия“ съд за това. Това също би било неетично поведение на адвоката, за което той носи дисциплинарна отговорност по чл. 132 ЗАдв, тъй като е в противоречие с интереса на клиента. В България обаче е нерядко явление адвокатите да завеждат и „безнадеждни“ дела, последиците от които впоследствие се стоварват върху клиентите под формата на понасяне на отговорност за разноските на другата страна по спора. Дали настоящото дело е такова, въззивният съд ще остави всеки сам да прецени, като прочете материалите по делото. Крайният резултат обаче е ясен – на три инстанции е окончателно потвърдено, че предявеният иск е недопустим, а ищецът е осъден да заплати разноски на ответника, които разноски /а и такси по обжалване/ не биха се дължали, ако делото въобще не беше заведено. Така че съдебни дела не трябва да се завежда безотговорно, а отговорно – както към подзащитния, така и към правосъдието.

Що се отнася до цитираното в молбата ч.гр.д. № 1629/2022 г. на САС, по което жалбоподател отново е била същата страна, и което също е било разгледано от настоящия съдебен състав, то очевидно молителят е пропуснал да забележи, че крайният резултат от това дело е постановен в негова полза – частната му жалба е била уважена. С това настоящият съдебен състав е доказал своята безпристрастност и независимост, което за съжаление жалбоподателят не оценява.

По молба с вх. № 19511/28.08.2023 г.

С молбата е представен документ за внесена държавна такса в размер на 15 лв. по сметка на ВКС във връзка с подадената частна касационна жалба. Независимо от това е посочено, че жалбоподателят не признава дължимостта на таксата и желае въззивният съд да му възстанови част от същата или да го освободи от нея.

И за двете искания са изложени същите доводи, както вече разгледаните по-горе по аналогичното му искане за таксата за частната жалба до САС. По вече изложените съображения, към които препраща, въззивният съд намира за неоснователни и тези алтернативни искания. Дължимата държавна такса е тази по чл. 19 от Тарифата, която е в размер на 15 лв., а е не 1/2 от 10 лв., т.е. 5. лв. Самото реално внасяне на таксата, пък доказва, че тя е във финансовите възможности на вносителя. Ето защо и тези искания следва да се оставят без уважение.

Доколкото с настоящото определение са отхвърлени искания по чл. 4б ЗДТ и чл. 83, ал. 2 ГПК, то същото подлежи на обжалване.

Така мотивиран, Софийският апелативен съд,

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на жалбоподателя А. П. И. по молба с вх. № 4

19259/23.08.2023 г. и молба с вх. № 19511/28.08.2023 г.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в 1-седмичен срок от връчването му на жалбоподателя.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5